Продължението на безкрая

Васил Маргаритов

Размисли върху книгата „Да чакаш Вожда-спасител”

Последната всепризната българска несвобода е 45-годишното комунистическо управление с обсебващата доминация на един исторически мъртвец – СССР. Печатът на този полувековен период, формирал съдбата не само на Източна Европа, а и на други обширни територии, се усеща и до днес.

И ето че сега – 23 години след падането на Берлинската стена – въпросът доколко сме свободни и доколко разбираме границите и качеството на свободата си – отново е болезнено актуален. Всеки, който се интересува от тези въпроси, е потенциален читател и съпреживелец на нелесните теми от книгата на Самуел Леви „Да чакаш Вожда-спасител”. Защото основният страх, който изпитва съвременният българин и който в голямата си част е все още неосъзнат, продължава да се състои в това, че няма как да сме истински свободни, след като не сме истински политически.

Дилемата е хилядолетна и отразява саморекламата и митологията, свързани с всяко държавно управление поне през последните 50 века история, ако не и по-отрано, независимо от формата и съдържанието на това управление. След 1990 год. и след края на Студената война този ракурс обаче придобива ново значение за посткомунистическите държави, каквато е и България.

Защото основният въпрос продължава да измъчва съзнанието ни и той всъщност е – не трябваше ли след рухването на комунизма да станем много по-свободни отпреди – при това по естесвен и някак си вълшебен начин, както на всички ни се искаше? Тъжната ни действителност дава достатъчен ясен отговор, но само в ракурса „да или не”, което в никакъв случай не е разбиране и осъзнаване на процесите.

В тази връзка изследването на прехода, партийното роене и нееднозначните взаимодействия в „център, дясно и ляво” – включително до персонифициран анализ на вчерашни и настоящи партийни лидери, револверно участващи както в мандатите на държавното управление, така и системата на политическото опониране (ведно с неизбежните партийни хамелеони и еднодневки) – и всичко това придружено с обратите на анализа и умозаключенията на автора – това е външната форма на приноса, който ни дава книгата. Но това е само повърхностният пласт, защото задачата далеч не е била да се опише просто политическата история на прехода и да се посочат предпоставките му.

Вторият и по-дълбок пласт е съпоставянето – една наистина нелека задача, защото се извършва от позицията на случили се наскоро и случващи се в момента събития, като по този начин се поставя пръст в раната на съвремието, без да се търси удобството на хронологичната отдалеченост за периоди и събития.

При това съпоставянето е многопосочно – както с исторически и географски приближени до нас региони, така и с отдалечени във времето и пространството примери, което прави всеобхватността на проучването още по-привлекателна и интересна. Защото съпоставянето е разчопляне на взаимовръзки, което не е нито лесна, нито приятна работа – налага се да заставаме пред огледалото на собствената си самооценка и да се саморазпознаваме като исторически двойкаджии. А никой не обича да му напомнят за поправителни изпити, които предстоят. Защото те са само за двойкаджиите.

В текста има обаче още един пласт – това е обхватът на избраният арсенал за методите на изследването. През социологията и антропологията, през политическата (и не само) психология се стига до неизбежния предопределен праг на философското обобщение. Човек усеща, че, макар и на места да е съзнателно завоалирана, дедукцията си е свършила работата и оттук нататък синтезът на заключенията е неизбежен– и именно поради това – конструктивен. Не е мястото тук да повтаряме основните изводи – те следват като естествен процес от логиката на отделните глави в „Да чакаш Вожда-спасител” и това свързва извеждането на тези изводи с удоволствието от цялостното възприемане на текста.

И все пак трябва да се подчертае проникващото впечатление за полезност и навременност на коментирания текст – читателят изведнъж разбира, че веществата за биохимията на митовете и на митичните и полумитични вождове – ами че това сме самите ние! Ние и единствено ние сме орисани да се преборим и да спрем да се храним с илюзии, изковавайки политическата си реалност, в която искаме да се научим да бъдем свободни. За това трябва време, само че книгата казва и това важно нещо – това време вече е започнало. Но то е добре дошло само за онзи, който е готов за отговорността на мига. Защото бъдещето ни е всяка една свършваща в този миг секунда, която се съединява с миналото, и ние носим отговорност за нея, защото нашата вечност не ще да е нищо друго, освен сборът от решителните, осъзнати и непропуснати мигове в цивилизацията ни. „Вярата започва там, където свършва мисълта” – твърди Киркегор и от това следва малко тъжният извод, че във вярата неминуемо присъства елемент на наивност. Каквато има и в еволюционната ни съдба да робуваме на митове, ако не започнем да действаме и да мислим. Защото това именно е трудното продължение на безкрая – за да оставим нещо осъзнато след себе си, да пропътуваме от мита до идеята, от племенния вожд-сатрап до отговорността на ръководителя, на който ще сме морални съуправители и съдници.

Оттук следва и още един аспект, още един критерий за навременност, заключаващ се в появата на книгата и срещата ѝ с публиката. А това е неизбежността на заключението, че до главата ни е дошло изпитанието за националното ни оцеляване. Може някой да се стресне и да погледне с насмешка на подобен апокалиптичен извод – ами нека! Все пак да не забравяме, че най-големите изпитания на човечеството по правило са посрещани с насмешка, за да бъдат изпратени със сълзи. А междувременно хората с най-нискочелен патос стават най-яростните заклеймители на новите идеи и на предупрежденията. Не ви ли напомня всичко това на чалгата – най-немузикалните се оказват и най-нетолерантни! А как иначе – затова и изводите в психологията са ненавиждани не от друг, а от ограничените.

Така че тази книга е предупреждение – навременно и смислено. Бавното, постепенно и фатално оттегляне на българина от политиката се засилва през последните две години и това е болезнен факт, който обаче не е причина, а следствие. Тези, които мислят и се безпокоят от подобни процеси, следва да се запитат – в кой цикъл на месианството сме? Обхванати ли сме от историческо малодушие? Възможно ли е все пак някакво възраждане на националния дух, който е генераторът на идейното търсене? Ние заслужаваме това, защото имаме привилегията да сме нация – в света има 200 държави, но може би само 30-ина нации.

Естествено – има и външни причини. Преди всичко – световната криза. А тя се очертава още по-тежка и многостранна, което допълнително ще тласне и без това „атомизираният” българин да „заключи света в хоризонтите на оцеляването си” – както сполучливо отбелязва Диян Божидаров в статията си „Криза на месии, криза на електорат”. Друга предпоставка е, че сме малки. Малък пазар, намаляваща популация, маломерен шанс да сътворим собствени идеи. Затова е време да се научим да правим това, което правят другите (по-умни от нас) малки. Трябва да държим антените си будни и очите си – отворени. За да не пропуснем мига на новото и да го нагодим, доколкото можем, към нашия интерес и към нашата си действителност. При това без да спираме да сме частици от цивилизацията. Защото „всички би следвало да имаме по две родини: отечеството и света” – както ни учеше Хосе Луис Гарсия Мартин. Ако красотата е навик на очите, то свободата е навик на ума.

Другият начин е да правим това, което всъщност правим в момента. С жертвена преданост гледаме как домораслите ни популисти освен всичко друго обсебват и обществените медии (което е първата мечта на популизма) и се разпореждат със съдбата ни, което по време на криза е повече от фатално. И да не забравяме една от характерните черти на българската история – нещо непременно ще се случи, но по правило ще е закъсняло и несъразмерно. А Самуел Леви ни казва именно това – време е да започнем да го случваме с разум и навременност. Иначе какво – ами просто да се „поздравим” с новата си тоталитарна държава!

И накрая нека отбележим, че книгата се чете лесно, почти на един дъх и ще бъде интересна не само за поколенията, станали свидетели на описваните български и световни събития от последните няколко десетилетия. Тя ще е незаменим прозорец към съдбата и на нашите наследници – в този ред на мисли трябва да сме благодарни за приноса на автора, тъй като всяко подобно издание е победа в нелеката борба против забравата.

А забравата, наред с наивността и леността, си остава един от неизбежните елементи от функционирането, зараждането и пресъздаването на политическата митология и на нейните най-безогледни експлоататори: Вождовете-спасители.