Демокрация с наушници

Васил Маргаритов

В рамките на по-малко от месец към новоизлятото бронзово тяло на българската демокрация бяха насочени няколко гонга от международно значение. Вместо хармоничен звън обаче в душите ни отекна нещо съвсем друго – нещо като дрънчене на ръждясяла ламарина. Скърцането бе неприятно и някои си запушиха ушите. Този звук, впрочем, е познат отдавна на българската публика. Той съпътства почти всеки куриоз от ежедневието ни и затова е редно да отбележим, че част от нашата публика отдавна си е със запушени уши.

Първи по ред бе еднодневният рейд на г-н Барозу. Той откри новопостроената част от столичното метро и ни похвали. И още в рамките на същия ден ни напомни да работим здраво, за да си оправим правосъдието. И корупцията. И усвояването на фондовете. И тук-там още нещо – като нездравата бизнес-среда например. И тъй нататък... След последния доклад на ръководената от него Европейска комисия г-н Барозу всъщност нямаше какво друго да каже. А и ние нямаше какво друго да очакваме, след като докладът е от юли, а г-н Барозу ни посети само месец и нещо след това.

Но тук въпросът не е в логичното и неизбежно напомняне. Въпросът е в цялостното отразяване на посещението, в цялостния контекст, който суфльорите на режисираната журналистика вече няма нужда да подсказват. Защото някои от медиите в България отдавна са псевдо-медии и са научили ролите си наизуст. Само че въпреки фанфарите и въпреки захаросаните репортажи по тържественото откриване на метрото скърцането на ламарините продължава да се разнася. Държавата не върви добре и това го знаят най-добре именно онези, които поръчват музиката. Затова и посещението на високия гост и неговото напомняне не станаха повод за дискусия. Нито на правителствено, нито на медийно равнище. Тези, които жадуваха да чуят нещо по-задълбочено в началото на новия политически сезон, и този път не чуха нищо. Както и друг път, след отпътуването на високия гост, около „Дондуков” остана да витае въздишка на облекчение – хората, които пишат докладите до Брюксел и които знаят за какво става въпрос, отново си плюха в пазвите – минахме метър и този път, леко се отървахме.

След шефа на комисарите пристигна и заместничката му по цифровите технологии. Визитата на г-жа Нели Круз възбуди духовете, защото беше анонсирана именно с фокус върху медиите. А за това, че срещу страната ни има дело в Европейския съд за дигиталните честоти и за мултиплексите, почти не стана дума. За това, че нейното посещение не може да не е съгласувано с нейния началник и че посланията на двамата трябва да се разглеждат свързано – за това пък изобщо не е ставало и няма да стане дума. Основните очаквания бяха по отношение на срещата на г-жа Нели Круз с медии, редактори и издатели. Поводът – адресирано до нея открито писмо от 28 журналисти, изразяващи тревога за свободата на словото в България.

И се случи неизбежното. В неугледната зала, която не съответстваше на ранга ѝ, г-жа Круз застана като огледало пред родната изкривена действителност и всички видяхме това, което трябваше да видим – нескопосни речи, парадно самоизтъкване, зле прикрита парвенющина, болни амбиции и гилдийна нетолерантност. На едно място се бяха събрали медийни капиталисти и журналисти, работодатели и наемници, лобисти и радетели за промяна. Едните – уверени в парите си, но наясно със съмнителната си слава. Другите – уверени в правотата си, но наясно със съмнителния си успех.

Недоумението у непредубедения зрител се дължеше на откритието, че кукловодите в днешните медии дадоха мило и драго, за да кукловодят и въпросната среща. Но всъщност какво по-естествено от това – те просто останаха верни на себе си! В техните болни мозъци неслучайно се е родила идеята, че при една изкуствено създадена амалгама от участници и теми фокусът на дебата ще бъде дискредитиран. Което и стана. Но на каква цена? Самоунижение пред лицето на Европа – това всъщност е единственото, което постигнахме. Постигнахме и признание за гражданско безсилие – при това най-зле осъзнавано именно от онези, които прикриваха или представляваха силните на деня.

Някои може би се питат какво е разбрала г-жа Круз от симултанния превод. Кои точно думи и емоции е уловила в слушалките и кои е пропуснала. Правилният отговор е, че този път думите нямаха голямо значение. Общият извод, общото впечатление беше ясно и за двете страни – на нас все още ни липсва много от онова, което най-общо можем да наречем перцепция за „европейскост”. Липсват ни нивото на усет и знания за онези общовалидни стандарти, които преди пет години уж започнахме да изпълняваме, когато заедно с братята румънци се качихме на големия син влак със златни звезди. Ето защо, независимо какво чуваше и разбираше, г-жа Круз отвреме-навреме ни поглеждаше като нередовни пътници. Отчайващо е, но в близко бъдеще май все по-често ще срещаме такива погледи.

Може да се каже, че от тази среща имаше и спечелен облог, и то в много по-широк обхват, отколкото бе предложен. Не само че едно от малкото целенасочени и смислени изказвания не бе отразено от централните медии, но и цялата среща бе сведена до блудкави локуми за светлото бъдеще на широколентовия интернет в българските села, където народното опълчение се чуди как да опази реколтата.

Тоест – на практика отразяване нямаше. И както в залата участниците не се доизслушваха, сякаш имаха наушници, така и публиката бе удостоена с поредното розово заглушаване, оформено с бегли ненатрапливи фрагменти – премиерът признал, че в медийната собственост няма прозрачност, драги зрители, а г-жа Круз заявила, че положението е тревожно, но си е наша вътрешна работа. (Следва репортаж за откриване на детска градина.)

И накрая пристигна и г-н Кеслер от ОЛАФ. Само че не заради АЕЦ Белене, както се беше размечтал иноваторът по функциите на „Авио-отряд 28”, а заради съвсем други прозаични работи. На работно ниво – леко напомняне за юлския доклад. Нула осъдени мафиоти, двама зад граница. А на публично ниво – недоумение за оправдателните присъди по делото „САПАРД”. В Германия, образно казано, присъдите са вече излежани, а при нас – оправдани, при това още не сме се довлачили до последна инстанция. Когато обаче шефът на ОЛАФ изразява недоумение по този начин, това е знак. Много голям знак. Г-н Кеслер не ни остави да се чудим дълго за какво всъщност става дума и за какво всъщност е дошъл – българският премиер заяви, че е той също е „разтревожен” по делото „САПАРД” и е „поел ангажимент” да постави въпроса за единна европейска прокуратура по транснационални дела пред Европейския съвет.

Казано иначе – когато не можем да си свършим работата сами, ще ни я свършат други. И ще проскърцат отново ламаринките на държавата, че губим още малко суверенитет, но всъщност вайкането откъм измекярите в съдебната система ще е за загубата на сладката безнаказаност да влачиш дела с години и да се правиш на важен. Не може обаче да виним г-н Кеслер в пристрастност – наскоро преди това той бе апелирал за каузата на общите европейски прокурори и при посещението с в Литва.

Някои може и да се почустват засегнати от факта, че г-н Кеслер е в една степен по-откровен и не толкова дипломатичен, колкото сме свикнали да бъдат представителите на ЕК. Но това въобще не е така. Тонът отдавна е сменен и за това не сме виновни само ние и не са виновни само нашите неудачи. Европейските отношения са вече в друга фаза. Хипнозата от голямото разширение с посткомунистическите страни, които уж неминуемо щяха да се реформират по приемлив образец, е вече тъжно минало. Приятелското съчувствие към изоставащите източни братя изчерпва последните си запаси. Никой не знае какво точно ще стане – Европа на две или на три скорости? Един динамичен център на страни и региони – Германия, Франция, Северна Италия и нещо като Бенелюкс – от една страна; средиземноморски килим от фалиралите икономики на Гърция, Южна Италия, Испания и Португалия – от другата страна; а на трето място – псевдо-демокрациите и нашего брата на изток. Но това е само един от вариантите. При подобно развитие обаче не само ние ще сме губещи, но дори и относителните „отличници” като Чехия и Полша могат да се окажат неприятно изненадани.

Може би това е основният извод от европейския „десант” през изтеклия месец. Ние всъщност губим посоката. Не успяваме да видим главното, защото малка и слаба страна като нас не може да си позволи да пилее ресурси. Само че засега няма никаква светлина в тунела и пилеенето продължава. Стигнали сме дотам, че се надяваме някой отвън да ни спаси свободата. А това означава, че проблемите на държавата ни стават все по-стратегически, докато управляващият ни в момента елит става все по-тактически. Той все повече се уклонява в злободневието на персонални битки и в късогледието на близки победи, задоволява се с несъществени стимули за облагодетелстване и запазване на влияние.

Тъжно е да го признаем, но може би за пръв път в новата си история България се намира в толкова тежка и безизходна криза не на друго, а на автентичност.