За чираците, калфите и майсторите

Веселка Христова

Всички сме учили за нея - йерархия – стара като света. Започваш от дете – ставаш чираче в някоя занаятчийница, като поотраснеш и понаучиш някои неща – ставаш калфа, а ако наистина те бива – се превръщаш в майстор. Така пише във всеки учебник по история за 6-ти клас. С този пример си доказвам за пореден път, че някои неща – независимо от това, колко са стари – са си непреходни. Учиш се от дете – започваш с основата - А,Б... После се учиш да превръщаш буквичките в думи, изречения. Първо се учиш да пишеш и четеш, после да преразказваш и накрая – да създаваш свой собствен текст. Да излагаш своите тези и да ги защитаваш.

В четвърти курс осъзнаваш, че наближават държавни изпити ...че тепърва следва да си избереш магистърска програма – или пък да не продължиш изобщо. Често студентите, които вече са започнали работа някъде – решават, че магистратурата е поредния начин университетите да получават още пари. Е добре, но тогава излиза, че чиракът не става калфа – става направо майстор или си седи чираче цял живот. Първото ми се струва невъзможно, второто не ми се струва желателно.

Магистърската степен си е стъпка напред. Разбира се, правенето на каквото и да било по принуда и за “отбий-номер” не се брои. Не отричам, че има напълно безсмислени програми, които повтарят абсолютно същия набор от знания получени по времето на обучението за бакалавърска степен. Магистърската степен би следвало да “топлата връзка” между бизнеса и университетите. Ако бакалавърската степен дава основни, базови познания и то, най-вече, теоретични, то магистърската програма следва да е по-практически насочена. Дори и тя да съдържа теоретично надграждане, следва основният и гръбнак да е практиката. За тази цел обаче е нужна цялостна промяна на концепцията за магистърските програми. На тях трябва да се гледа като подготовка за по-задълбочено навлизане в практически-ориентираните детайли на дадена професия или бранш.

Тук роля трябва да изиграят не само университетите, но и целенасочената държавна политика. От една страна висшите учебни заведения трябва да променят програмите така, че да отговарят на нуждите на бизнеса и работната среда и съответно да са достатъчно адекватни. Държавата следва да води продължителна и системна политика по въпроса с подготовката на кадрите. Да въвежда мерки и поощрения за фирми, наемащи студенти или пък да подкрепя с данъчни финансови облекчения компаниите, които създават стажове.

Пословично трагична е ситуацията с комуникацията между трите крайъгълни камъка в тази ситуация – висши учебни заведения, бизнес и държавни институции. Понякога дори напомня на приказката – орел-рак-щука. Всеки дърпа нанякъде и резултатът е, че движение няма. ВУЗ-овете правят всичко друго, но не и да променят програмите си и съответно да си сверят часовниците, бизнесът си иска своето – подготвени хора със стаж (най-често), държавниците нехаят за проблеми като младежка безработица и развитие на човешките ресурси. И като казвам, че нехаят – моите уважения към Закона за Висшето образование и Закона за Младежта, но това са текстове, в които никъде не виждам мерки за справяне с младежката безработица, повишаване качеството на образованието и т.н. Е, веротно има предвидена някоя друга магистрала или спортна зала/площадка, но надали това решава редица от проблемите изредени до тук.

Макар да предпочитам да представям студентите, като жертви на зле-изградената система на висше образование в България, трудно мога да подмина факта, че и ние имаме вина за случващото се. Вероятно доста висок процент от младите, които избират да следват дадена магистратура е, защото се “изкарва” лесно – без много изпити и без ходене на лекции. Даром – нищо не се дава. Студентите, освен ходещи субсидии за университета, сме и потребители на дадена услуга, ако ние си мълчим кротко и постоянно се “снишаваме, за да отмине бурята”, то нямаме никакво право да се оплакваме от находящото положение.

В крайна сметка, стигам до извода, че всеки от участниците носи своята вина за случващото се. Въпреки това се питам – важно ли е кой е прав и кой крив, при положение, че въпросът рано или късно трябва да се разреши – веднъж завинаги. Тогава и само тогава, бихме могли да говорим за качествено и отговорно-подготвено висше образование в България. Все пак, когато всяка институция или организация от горепосочените си върши работа – надали ще се появяват дискусии от типа на: Има ли смисъл да уча магистратура – смисъл има, когато следването е с надграждаща цел, а не с цел развяване на лист хартия изпразнен от съдържание.