Оставка – виц или провал

(или защо историята обича хумора)

Васил Маргаритов

В края на 2012 година някои очакваха края на света (според маите), други очакваха края на кризата (според Дянков), а в действителност настъпи краят на Дянков и началото на новата криза.

На премиера в оставка му трябваше времето на почти един мандат, за да разбере простата истина, че финансовият министър е политически автогол за правителството. Според някои същото твърдение може да се изрази и по отношения на другия вицепремиер, но там нещата са интимно-партийни и поради тази причина са доста по-сложни.

Как обаче уж върлият антикомунист Дянков успя да приложи милиционерска логика при управлението на финансите на държавата, си остава загадка. Удаде му се изключително лесно, някак си по вдъхновение. Този човек наистина има скрит талант за антипазарно поведение. Може би са прави психолозите, когато твърдят, че човек често е онова, срещу което най-много се съпротивлява. Така или иначе резултатите са налице. България излиза от недоносения мандат на ГЕРБ с неимоверно много пасиви, които трудно ще преодолени. Социалната стабилност е поставена на карта, а в международен план сме заковани на таблото на срама. Във виртуалната класна стая за бъдещи политици всеки ще може да ни сочи с пръст и да казва: „Ето, така не се прави”.

Как обаче се стигна дотук? Фактът, че премиерът в оставка никога не е имал външнополитически багаж в главата си, е известен отдавна. В момента повечето от избирателите са наясно как същият човек се оправяше и с вътрешните проблеми на държавата. Повечето са наясно също така, че той е един от основните виновници за безпътицата, в която се намираме в момента. И въпреки това през годините г-н Борисов беше избиран последователно за столичен кмет, а след това – и за премиер. И ето сега – след трудно прикрития позор на оставката – за пореден път си задаваме дежурния въпрос как подобна личност е стигнала до върховете на изпълнителната власт и какво ни очаква оттук нататък.

Преди всичко отново се проявява комплексът на българския избирател. По форумите е пълно с изказани съжаления на наши съграждани, които преди години са вярвали и са гласували за ГЕРБ. Това вече се превръща в национален синдром – подобни вълни от разочарование се отприщват след залеза на всеки един от българските министър-председатели. Посрещнатият с надежда е изпращан с омраза и това се повтаря с отчайваща последователност – поне през последните 16 години. Защото по-отдавнашните кабинети на Любен Беров и на Филип Димитров например са почти забравени, а по-младите избиратели нямат понятие за политическите родилни мъки в първите години на прехода.

И все пак усетът на обществото подсказва нещо друго – този път падението на Борисов предизвика много по-угнетяващо и много по-болезнено социално осъзнаване. Това усещане е един от скритите стимули за протестите, които предшестваха безславната му оставка. Защото хората този път са по-излъгани и по-ограбени. Затова и след оставката протестите не спират изведнъж, каквато бе надеждата на бившите вече управляващи, тъй като подозрението за дезертирането им от политическа отговорност е повече от основателно.

Какво тогава е това, което отличава управлението на ГЕРБ от неговите предшественици? И кое е онова, което го приобщава към другите подобни провали? Защото февруари 2013 най-вероятно ще остане в паметта ни като поредното нарицателно име – досега си имахме „Луканова” и „Виденова”, а за в бъдеще ще си имаме и „Борисова” зима.

Провалът на едно управление почти винаги е резултат на некомпетентност и неадекватност. Но при Борисов се наслага и още нещо. Милиционерщината и дянковщината бяха катализирани от една нова, непозната досега популистка логорея. Стигна се дотам, че дори привържениците на властта не знаеха каква е позицията на премиера по повечето въпроси, защото празните думи и дежурното позьорство окончателно замениха правенето на политика.

Популизмът обаче по правило профанира властта, така че втората голяма несполука на ГЕРБ е в изчезването на критичната среда. Има един хубав виц от времето на Сталин, когато някакъв съветски гражданин се изтъпанил на Червения площад и взел да вика: „Смърт на мустакатия диктатор!” Арестували го, естествено, а шефът на охраната го завел при Сталин. „Ама аз имах предвид Адолф Хитлер!” – оправдал се човекът и бил освободен. „А вие кого имахте предвид?” – обърнал се Сталин към шефа на охраната.

Как според вас се е почуствал нещастният офицер? Ето така горе-долу се чувстваха някои от депутатите и експертите по времето на Борисов, след като виждаха поредното отмятане на премиера от съответната партийна позиция, която дотогава са били длъжни да защитават като матросовци. Естествено, следваше хвърляне към отсрещната амбразура, но междувременно общественото доверие изтичаше като пясък между пръстите им. Такова излъчване имаха впрочем и някои от уволнените министри, заместник-министри, председатели на комисии и други преходни фаворити. Дори при подаването на оставката повечето от членовете на кабинета едва успяваха да скрият изражението си на обидени преторианци, защото само минута преди това бяха точили зъби за по-различни подвизи.

Но ето че сега изведнъж на всички стана ясно, че е нужно ново ниво на управляемост на обществото. И отново сме изправени пред дилемата за бъдещето. Защото ГЕРБ е наказанието ни за прехода. ГЕРБ – това е провалът на реформаторството. Макар че не бива да обвиняваме само ГЕРБ. Както не бива и да ги оневиняваме, разбира се.

Сега на всички стана ясно също така, че решението не може да се търси в една партия. Нито само в партиите изобщо. И стана болезнено ясно, че или ще имаме функционираща държава, или задълбочаващо се недоверие към институциите. А оттам до перманентно гражданско неподчинение ни дели само една крачка, след която връщането в зоната на нормалността ще е скъпо, трудно и мъчително.

Това осъзнаване обаче идва след тригодишна вредна еуфория, че мярката за реформите може да се изразява с лафове и жестове – няколко милиона тук, няколко милиона там... Само че това е заради нашите хора, заради нашата медийност и заради нашата далавера. А за обикновените простосмъртни остават неплатената сметка за ток, спестеният литър мляко, нелекуваният кариес и обидата в душата. Никой ли не знаеше докъде ще ни доведе всичко това? Никой ли не успя да се вслуша в предупрежденията?

Проблемът обаче е в естествените сходства. Защото примитивният популизъм винаги върви в комплект с остарялост на възгледите – а оттам – с неадекватна комуникация. Така че до съвсем скоро – в лицето на бившия премиер и двамата му заместници – всички ние си имахме работа с един рядко неук политически триумвират.

Някои побързаха да се зарадват, че след оставката това безвремие свършва. Донякъде е така и промяна ще има, само че в каква посока – към по-добро или към по-лошо? И откъде ще дойде истинската промяна – отгоре или отдолу? Историята показва, че по-малко страдания носят промените отгоре. Народната мъдрост досега не е родила успешни модели на управление. Правили са го само просветени водачи с просветени последователи, уловили историческия шанс. В по-нови времена обаче са нужни още повече визия, институционалност и усет за сеизмичните пластове в геополитиката, в която малките играчи търсят своето място.

Само че вече сме отвъд преходността на някои факти – една бутафорна и безотговорна клика се скри от събитията зад още по-бутафорна и безотговорна оставка. Така че в близките месеци обществените вълнения и споменът от февруарските протести не могат да са независим елемент. И проблемът за предстоящите избори е не само в далновидността на избирателя, която по нашата георграфска ширина напоследък все повече му изневерява. Проблемът е в дръзновеността на израстващите лидери. Някой трябва да рискува, но да рискува увличащо, с далечен хоризонт. А за да има резултат, тези нови поборници трябва да оцелеят и да стигнат до властта – защото точно в подстъпите към властта катастрофира нашият преход. Способните се отвратиха, изпълзяха приспособимите. Те са по-желани, защото скритите лобита, сивата икономика и контрабандните канали се нуждаят от известна доза посредственост – това е съвсем разбираемо, иначе симбиозата става много по-трудна.

Така че проваленият мандат е още един проигран шанс. Защото, нека да повторим, по отношение на реформаторството ГЕРБ се очертава като катастрофата на прехода. Следващият мандат ще има двойно по-трудна задача, а съответно и двоен риск. Как да убедим партньорите си, че българският преход не е отказ от модернизация! „Западняците” все по-трудно ни разбират. Та как може всичко у нас да е толкова разбито – общински болници, тротоари, улици, правосъдие, железници!? Как може да е толкова усложнена и неефективна бюрокрацията!? Как може да търпим образование и здравеопазване на такъв хал! Та нали от гледна точка на елементарната практичност губим всички – бедни и богати, млади и стари, здрави и болни! Защо не можем да излезем от този порочен кръг? Преди две десетилетия оправданието беше съветската система. Понякога – турското робство. През последните три години злият гений се казваше „тройна коалиция”. Ами сега? Пак ли ще търсим оправдания вместо решения?

Това странно нещо, в което живеем, се оказа всъщност лицето на българския капитализъм. Не е за вярване, но децата на хората от първите митинги, когато падаше Берлинската стена, сега са на улицата да искат повече демокрация и в същото време издигат лозунги за национализация. Скелетите в гардероба на историята леко подрънкват. Най-големите социални разочарования са докарвали най-големите тоталитарни беди за народите на същата тази Европа, която сега се напъва да спасява демократичния си имидж.

Така нашият преход се превърна в нещо като „миг-вечност”, нещо като фотографска светкавица, в която са погребани последните ни 23 години, но в същото това време за обикновия народ почти нищо добро не се случи. Има такива периоди в историята, но те в никакъв случай не са най-приятните. Миналото горчи, настоящето е кофти, а бъдещето е неясно и опасно. Навремето Надежда Манделщам казваше, че „старата лъжа е мъртва, а новата не е възникнала; елитът е зает с делба, а не с идеологическо откривателство и с новаторски напъни”. Получава се иронично, но добрите прозрения остават актуални почти завинаги. Защото историята обича хумора, само че той винаги е за сметка на съвременниците.

И може би това всъщност е най-голямият грях на ГЕРБ, макар че те не заслужават такъв опит за дефиниране. Грехът е в това, че никой по върховете на властта не направи интелектуално усилие за историчност; никой дори не се опита да стигне до прозрението, че държавата ни след влизането в ЕС преминава в ново качество. От хаотичен характер – към проектен такъв. И това не може да се осъзнава на базата на вечното каканижене „наше правителство, наш мандат”. Това трябва да се прави в наднационален мащаб. Така че тази поредна криза не е само икономическа, не само политическа. Тя е идеологическа. Отказът на последното българско правителство от реформи стигна границата на търпимостта. И оттук нататък България вече няма как да е член от континента на спокойствието.

Очевидци разказваха, че на последните митинги имало плакати с надпис: „Мутрата в затвора!” И по този повод зевзеците веднага притоплиха стария виц. Арестували участник в протеста с подобен плакат и го завели при Бойко. „Ама аз имах предвид Златко Баретата!” – казал човекът и бил освободен. „А ти кого имаше предвид, бе! Мене или Баретата?” – креснал Бойко към шефа на охраната. „И двамата, господин премиер, и двамата!” – побързал да се оправдае смутеният офицер.

Само че тази редактирана версия не звучи съвсем правдоподобно. Хора с такава естествена и примитивна прозорливост не ги назначават за шефове на охрана. Те не стават за това. Въпреки че някои не само ги назначават, но даже стават премиери. Защото историята обича хумора – помнете това.