Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Президент – политически инженер или обединител на нацията

Yazdıre-Posta

There are no translations available.

Фели Таджер

Президентът наложи частично вето на Закона за актуализация на държавния бюджет през 2013 година. Това бе безпрецедентен ход, който ще има сериозно отражение върху отношенията между институциите. Нито един президент в България досега не си бе позволявал да наложи вето върху бюджета, въпреки възраженията по отделни текстове. През последните 23 години от историята на бюджетите в България има само един единствен случай, в който президентът Желю Желев наложи вето върху текстове, които се оказаха противоконституционни и има произнасяне на Конституционния съд, а не върху конкретни числа и параметри на бюджета.

Въпреки липсата на противоконституционни текстове в актуализацията на бюджет 2013 година, които биха представлявали реален мотив за налагане на вето, президентът упражни това си правомощие. Този безпрецедентен ход бе направен от същия президент, който в продължение на две години премълчаваше всички безобразия на правителството Борисов, които съсипваха икономиката и гражданското общество. Същият този човек изведнъж се загрижи за икономиката и благоденствието на народа. По съществото си ветото на президента не бе вето срещу актуализацията на бюджета, а бе вето срещу програмата на експертното правителство на Пламен Орешарски. Според становището на президента, социалният пакет е много малка част от предвидените разходи. Държавният глава пояснява, че иска да знае повече за всички разходи и повече за предвидения нов дълг и как ще се управлява този ресурс до края на годината. Президентът „не вижда в приетия закон заявка за политики за заетост и растеж на българската икономика”. Държавният глава отчете, че не разходите и дефицитът трябва да растат, а икономиката трябва да расте, за да се живее по-добре.

Зад тези общи и завоалирани фрази Росен Плевнелиев остана последният мохикан, който искаше да се запази отхвърлената от всички парламентарно представени партии финансова политика на Симеон Дянков. Между впрочем дори предишните управляващи от ГЕРБ се разграничиха и отрекоха от политиката на финансиста Симеон Дянков и го изгониха като никому ненужен. Според всеобщото мнение, политиката на финансовия министър на ниски бюджети, на затягане и свиване на колана, уби икономическия растеж и нямаше дори наченки на социална политика. Нереалистичните бюджети на Дянков тежаха като воденичен камък на българския бизнес и носеха по-голяма бедност за милиони българи. Така например при планирането на последния бюджет за 2013 година, в приходната му част, цифрите не бяха консултирани с приходните агенции и прогнозата на митниците и НАП е била за около 1 милиард по-малко приходи. В разходната част правителството на ГЕРБ е поемало ангажименти непредвидени в бюджета. Породиха се редица опасения, че едно евентуално президентско вето ще попречи на редица социални групи – например за подпомагането на хора с увреждания или на разходването на 40 милиона лева за ваучери за храна на работниците. Прогнозите бяха още, че ветото ще попречи съща така на финансовите механизми за намаляването на безработицата, както и на връщането на просроченото ДДС на българския бизнес. Росен Плевнелиев обаче за пореден път постави партийните си лични пристрастия над държавните. Аргументите на президента за наложеното вето върху бюджет 2013 година определено не бяха икономически, а изцяло политически. Още повече президентът демонстрира пълно пренебрежение към Народното събрание, като не се появи да защити собствената си позиция. Плевнелиев реши да не уважи поканата на председателя на НС и вместо да защити аргументите си от парламентарната трибуна, се скри в кабинета си на „Дондуков” 2. Между впрочем това бе удобен повод Плевнелиев да обясни на народните представители как през 2010 година той подкрепи със своя подпис бюджет на ГЕРБ, който генерира дълг за милиони предназначени за министерството, което той ръководеше. Президентът можеше и да обясни подробно и защо правителството на ГЕРБ имитираше всяка година дълг в размер на 2,5 милиарда лева. Със самият отказ той да застане пред депутатите (България е парламентарна, а не президентска република) той демонстрира явното си пренебрежение към най-висшата институция в страната. И практически отвори нов фронт между институциите.

Ветото на президента беше премерен и много добре обмислен ход от държавния глава и партийната върхушка на ГЕРБ. Тази стъпка беше ясен сигнал, че президентът ще продължи да работи за задълбочаване на институционалната криза и за разделение сред българското общество. Ветото бе логично продължение на неспиращата конфронтация на президента с другите държавни институции. Росен Плевнелиев си позволи да коментира ситуацията в страната и протестите срещу правителството. Той обяви, че единствения демократичен изход от ситуацията в страната са избори и се опита да влезне в ролята на говорител на протестиращите, въпреки че е доста съмнително дали самите протестиращи са съгласни тази личност да ги представлява.

Държавният глава застана твърдо зад една част от българското общество и се обяви срещу другата, подържаща експертното правителство на Пламен Орешарски. Де факто, Плевнелиев престана да бъде президент на всички българи и се обяви против едно легитимно избрано българско правителство. Той за пореден път демонстрира, че няма качества да бъде президент на всички български граждани. С изявлението си президентът нагледно показа, че не може да бъде обединител на нацията, защото я разединява тенденциозно. Президентът показа непознаване или неуважение към Конституцията, защото предложенията, които отправи, очевидно не съответстват на неговите конституционни правомощия и на духа на Конституцията. С изявлението си, държавният глава се опита да игнорира парламентарния характер на републиката и вота на българския народ. Съгласно Конституцията цялата държавна власт произтича от народа, а на провелите се парламентарни избори хората отхвърлиха политиката на икономически рестрикции, осъществявана в продължение на четири години от правителството на ГЕРБ.

В днешното си състояние България няма нужда от такъв президент. Държавата има нужда от нов президент с визия, последователност и сила за обединение. България има нужда от президент, който да бъде обединител и да олицетворява единството на нацията, както е записано в основния закон на държавата. Държавата има нужда от прозрачна и силна президентска институция, а не от досегашния си формален политически пристрастен до абсурд президент, за който витаят съмнения, че притежава огромни суми в офшорни сметки в Кипър.

Междувпрочем тиражината от медиите информация за офшорните сметки на президента е резултат от работата на международно разследване на независими журналисти, които едва ли биха могли да бъдат обвинени в политически пристрастия. На президента не му отива да бъде морален съдник на фона на такива сериозни обвинения тиражирани в медиите. Според информацията почти един милион долара е прибрал президентът от договори, с които е източил общия бизнес с компанията инвеститор в Бизнес Парк София Linder. През 1999 година сделките са ставали, като управляваната от Плевнелиев „Линдер – Ирис Имобилен” е подписвала сделки за консултантски услуги с регистрираното в Кипър дружество Inox Management Ltd. По договор Inox получавала 110 000 долара за анализ на пазара на недвижими имоти в полза на Линдер, а освен това като консултант на Българска Инвестиционна Банка Inox получава и 311 000 долара за посредническа дейност, при покупка на банков офис от търговската институция за сградата, която Линдер строи. Тиражираните документи показват, че Росен Плевнелиев е краен собственик на фирмата, а достъп до авоарите е имала съпругата му. Кларк Гаскойн от Международната организация Global Financial Integrity изчисли, че България е изгубила от нелегални трансфери на пари за последните години около 16 милиарда долара. Въпреки че президентът категорично (но доста неубедително) отрече за банкови сметки и пари в офшорни зони, съмненията в публичното пространства продължават да витаят. При подаване и разглеждане на сигнал свързан със сметки в офшорни зони и други подобни винаги трябва да се има предвид имунитета, с който се ползва държавния ни глава.

Възможен ли е при тази ситуация импийчмънт? Законът казва: Имунитет притежава не само президентът, но и вицепрезидентът на България. Съгласно Конституцията те не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказателно преследване. Държавният глава може да бъде снет от власт само от Конституционния съд при нарушение на Конституцията или държавна измяна с прекратяване на пълномощията му. Обвинението се повдига по предложение най-малко на една четвърт от народните представители и се поддържа от Народното събрание, ако повече от две трети от народните представители са гласували за това (т.е. – 160 човека). Решението на Народното събрание, с което се повдига обвинение срещу президента и се иска импийчмънт, се изпраща в Конституционния съд заедно с мотивите, писмените доказателства и протоколите от пленарните заседания. Конституционният съд разглежда обвинението срещу президента или вицепрезидента в едномесечен срок от внасянето на обвинението.

Съдът разглежда делото в състав най-малко ¾ от всички членове. Обвиненият има право на лични обяснения пред съда. Конституционният съд постановява решението си с тайно гласуване. Ако бъде установено, че президентът или вицепрезидентът са извършили държавна измяна или са нарушили Конституцията, пълномощията им се прекратяват. Очевидно твърде сложна и невъзможна за изпълнение при тази ситуация процедура.

С поведението си и непремерените си изказвания по адрес на парламент и правителство Росен Плевнелиев все повече се отдалечава от функцията си на обединител на нацията. С последното си действие за налагане на вето на актуализацията на бюджета той посегна към правомощието на правителството и НС да формират политика. Президентът все повече се вживява в ролята на политически инженер и основен катализатор на процесите на разделение в обществото. Недопустимо е президентът да проявява пристрастие или негативизъм към някои парламентарно представени политически сили, независимо от личното му мнение. Президентът следва да е интегриращ и стабилизиращ фактор в обществото и държавата. Държавният глава има право да участва във формирането на държавната политика, но същевременно следва да създава условия за гарантиране на глобалните национални интереси.

Президентът следва да изпълнява функцията си на политически арбитър между институциите, като в основата на упражняването на тази му функция стоят стратегическите интереси и целите на нацията, по които поначало има постигнат консенсус в гражданското общество. В крайна сметка настоящият президент следва да отстоява и изразява държавните интереси и да ги поставя винаги над тясно партийните. За съжаление, това не става.