„Тито умря” нова книга на Мряна Нжовакович

Една журналистка научава, че във в. ,,Политика“ през 1968 година е публикувана статия, в която точно са предсказани датата и часът на Титовата смърт, дванадесет години преди той наистина да умре. Тя започва разследване кой и как е направил такова съобщение, а междувременно получава акредитация да отразява партиен конгрес, на който ще се избират нови лидери и ръководители на Сърбия. И там достига новината за тежко престъпление, което бързо увлича журналистката към издирване с опасния въпрос – има ли връзка загадката отпреди повече от четири десетилетия с това ново престъпление.

,,Тито умря“ е вълнуваща книга, която се чете като истински криминално-детективски роман, с ярки образи, с невероятно убийства и неочаквани разкрития. А язвителните журналистически коментари, описанията на корупцията, насилията и връзките между политици, олигарси, медии, полицаи, престъпници утвърждават романа като остра критика на съвременното сръбско общество.

От преводача Николина Севданова

Изд. Атон – София 2014г.

Милойко Друлович, наричан Чичо, се споменаваше на доста страници в Интернет, но най-важното вече ми го беше казал моят редактор: бил е дългогодишен директор, главен и отговорен редактор на „Политика”, без сериозни грешки, студентите през 1968 обаче са горили наши вестници, недоволни от отразяването на демонстрациите в тях, а не са палили например броеве на „Борба” или на „Вечерни новости” - единствената разлика между „Политика” и другите вестници, които са излизали някога в Сърбия, е, че от „Политика” винаги се е очаквало нещо повече, и изглежда Милойко е разговарял със студентите, но не са го послушали, и по-късно през 1969 година е напуснал журналистиката заради дипломацията и най-напред е станал посланик в Китай, а по-късно е назначен също като посланик в Китай, а най-накрая е заел този пост и в СССР от 1982 до 1986. Намерих също, че през 1978 е избран за изпълнителен секретар в председателството на Централния комитет на Съюза на югославските комунисти и се запитах къде е бил на 4 май 1968 година?

Мога да се съмнявам във всичко и винаги, но не е възможно да си посланик на Югославия в СССР, а преди това предварително да си обявил във в-к „Политика”, че Тито е мьртъв.

Но някой все пак наистина е написал във вестника, че Тито е умрял дванадесет години преди официалната му смърт... Официалната! Може пък да е някаква ключова дума? Тито действително да е умрял през 1968 година, и тогава да са поставили двойник, за да изпълнява ролята на покойния вожд, докато не са упокоили и двойника?

Спомням си, че някога моите родители са коментирали все по-буйната коса на другаря Тито, която за мнозина е била основание да вярват на теорията за двойника. Тогава се е говорило и друго - че косата му е присадена; Тито е бил суетен и ако по негово време пластичната хирургия е била така развита, както е сега, сигурна съм, че често би се подлагал под ножа.

Но, както казва Шерлок Холмс, ако отхвърлим всичко невъзможно, онова, което остава, колкото и да е невероятно, би могло да бъде истина. Само че Шерлок не е живял в Сърбия и не е могъл да знае, че в тази държава от една страна нищо не е невъзможно, а от друга, невероятното винаги е било твърде примамливо, както и мен ме привличаше теорията за двойника.

И после, двойникът умира на 4 май 1980. Или са го убили?

А все пак, как журналистът от „Политика” е могъл да предвиди тази дата? Освен ако това не е била датата на смъртта на истинския Тито през 1968, и тогава са решили да я използват, когато са обявили двойника, за мъртъв през 1980 година? Тогава също така се говореше, че мъртвият Тито е държан в лед с месеци, докато властниците са се договаряли кога да се съобщи страшната вест на народите и на народностите. От януари 1980 консилиумът от лекари всекидневно известяваше за Титовото здравословно състояние, всички вестници на първите си страници обявяваха тези информации и загрижените граждани, селяни и почтената интелигенция постепенно се подготвяха за неговата смърт, югославската върхушка е могла да избере която и да е дата за последното съобщение. Това е било напълно вероятно и възможно.

Междувременно колко хора са могли да бъдат включени в евентуалния заговор за Титовия двойник? Хиляди от цялата страна. И дори по някакъв начин да са успявали да ги накарат да мълчат, как са могли да контролират Титовите познати, други чуждестранни политици, по- специално онези зад Желязната завеса, артисти, оперни певици, въодушевени френски левичари, английската кралица, купища руски и американски шпиони, Кадафи, Хуан Карлос, палестински терористи и други важни войни, а всички те са се срещали с Тито и са могли да открият, че някой друг е на неговото място? Трябвало е да има съвършен двойник, не само като лице, глас и физика, но и като движение и мимика, и начин на изразяване, който е бил неповторима мешавина от хърватски, сръбски и руски с променлив словенски акцент, а това наистина би било невъзможно. Невъзможно.

...

В по-къкните Титови времена, а това значи, когато партията успешно си е поразчистила сметките с неприятелите и режимът малко се е поотпуснал, онези, които са се осмелили някога да се противопоставят, не са били убити, нито напъхани в затворите (имало е, разбира се, изключения)размирните професори са били отстранявани от университета, където е имало на кого да преподават, и избутвани в институти, където е нямало кого да обучават, така наречените дисиденти получаваха паспорти да се жалват на Западна Европа и Америка, известно беше в каква степен критика на режима се допускаше по телевизията и радиото, в каква степен в този или онзи вестник или в книгите, и колкото по-малка беше медията, толкова по-свободна беше, защото най-обикновеното наказание за свободомислието е да се отнеме публиката на неприятеля.

А публиката е обожавала Тито, югославяните са били дирижирани да обичат оркестрирания му образ, защото, ако искате някой да се влюби във вас, трябва малко да се преобразите, нали никой сам по себе си не е достатъчно добър, а когато любовта отмине и дойде разочарованието, става ясна преработката и така обожателите са охладнели към Тито. Но югославските народи не са с безжалостни сърца, а още по-малко със злопаметни уши, затова отново и отново възторжено са се влюбвали в него.

Но е имало и такива, които никога не са преставали да обичат Тито. Бях сигурна, че старият комунист Никола Бабич беше един от тях, и това ме човъркаше: според онова, което ми беше казал, връщайки се назад във времето например, като изключим някакво фантастично решение на загадката, единственото възможно обяснение за съобщението, че Тито ще умре точно тогава, когато е предречено в ,,Политика“ от 1968 г., е: такова огласяване може да означава също убийство. А ако именно Бабич е знаел, че неговият обичан Тито е бил убит, защо толкова дълго е мълчал? Веднага след Титовата смърт не би посмял да каже на никого, но по време на войните през 90-те какво ли не чувахме за Тито, че всъщност е бил руснак, че се е женил двадесет пъти, че е бил шпионин на ЦРУ, че Ватиканът го е провъзгласил за светец, че с извънземни е строил подземно летище в Бихач, могли сме значи да чуем, и че е бил убит.

Освен... ако самият Никола Бабич не го е убил?

Тито дълго е боледувал сериозно, бил е на 88 години, и е било само въпрос на време да се изключат животоподдържащите системи и тогава се появява Бабич, и може би по някакъв начин е успял да изключи апаратите и да се осъществи пророчеството на Момчило Настасиевич? С това да се потвърди датата в неговата статия или може би... датата на Сталин? Може да съм се излъгаа в преценката си за Никола Бабич, може да не е титовист, а сталинист или... може той да не е убиецът, може да е някой друг, много по-важен функционер или удбаш, а Бабич само да знае какво се е случило.

Било, каквото било, така или иначе Бабич ми беше дал телефона си и вече беше време да му се обадя, а след като разпитам Пекич за Настасиевич, ще мога да покажа, че текстът в ,,Политика“ от 1968 г.е само бомба със закъснител. За това бих могла да напиша и фейлетон, и ,,Политика“ с радост ще го отпечата. Ето как през Титовите времена непослушните журналисти с политически отклонения са отразявали цените на продуктите по пазарищата, а сега непослушните могат да пишат за Тито.

Четях, четях и се взирах във фотографиите, питах се дали ще мога въобще да разпозная Бабичите, едва различавах известни комунистически функционери и Титови роднини, опитвах се да си представя Мара Бабич с тридесет години по-млада, нали само толкова са минали от Титовата смърт? А какво се беше случило през това време – войни и разруха, капитализъм и пак разруха.

Трудно ми е да преброя колко бяха икономическите кризи, а и защо да ги броя? Всъщност нямаше нито една. Винаги сме били зле, и винаги ще бъдем зле, само понякога успявахме да излъжем кредиторите да ни одобряват заеми.

Виждах двата вида икономики: постепеннно свиване на печалбите и през това време бързо преминаваше покрай витрини с надписи ,,магазинът е затгворен”, ,,дава се под наем”, и по-рядко краткотрайни сенза;ционни акции, когато зад ярко осветените шарени витрини се редят хора да купуват телевизори или кола, или мебели и фирмени дрехи, като че ли ги дават без пари. И всеки ът, когато ги виждах така напрегнати колтомо може по-бързо да похарчат получените кредити, веднага да се сдобият с повече, по-големи, по-дълготрайни, по-красиви, по-здрави и приложими вещи, разбирах какво ни очаква много скоро – връщане към наизбежното постепенно пропадане.

Понеже съм по-възрастна, все повече живея в две времена: едното бърза, то минава покрай мен и нямам нищо общо с него, освен, че ме отвращава, и когато мога, му се надсмивам, и другото, отминалото, което от време – на време се връща в мен, и спорно, и все по-убедително в подробностите, в цветовете, в миризмите, в звуците и преживяванията, и се страхувам, че това друго все повече ще надделява, докато един ден вече няма да мога да се измъкна от него не заради Алцхаймера, а заради натрупаните разочарования.

Работници, селяни, ученици и студенти, и уважаваната интелигенция загрижени и с най-голямо внимание са следели Титовото здравословно състояние, писма с подкрепа и надежда за бързо оздравяване са се сменяли с клетви, че няма да се отклоним от Титовия път. Мислех дали да не прегледам и други вестници и по-специално списания от онова време. Магазинните са били с качествени снимки и въобще са се ползвали с благоразположение за достъп до семейна и лична информация за Титовото заболяване, което означава, че са можели да публикуват репортажи за жертвоготовни болногледачки и не знам защо непрекъснато си представях Мара Бабич с бяла престилка и с термометър в джоба.

Като че ли ослепявах, очилата ми убиваха, а от Бабич нито следа.

А Матич?

Защо да не е бил той? До Титовия болничен креват Матич е могъл да изключи системите, Мати, който на пленума на Демократическата партия говореше за арестувания и убит заради Тито Михайло Настасиевич преди повече от четиридесет години, Матич се е усмихвал над Титовия одър, защото отмъщението, замразено през годините и когато е бил унищожен либерализмът, най-после е осъществено, справедливостта е възтържествувала, Настасиевич символично е обявил Титовата смърт в ден и минути, Тито го е застрелял заради това, но напразно, деспотът умира точно тогава, когато жертвата му е предрекла.

А как Матич, изпаднал в немилост заради либералните си идеи, осем години по-късно се е озовал край Титовото легло? И какво е неговата връзка с Настасиевич? Матич е станал партизанин много млад, петнадесет-шестнадесетгодишен, което значи, че е бил горе-долу на двадесет и пет години, когато Настасиевич, съдейки по всичко, през 1968 е бил на около двадесет1 и вероятно е роден през 1948. Тази сметка имаше чисто латиноамерикански привкус, тоест Настасиевич би могъл да бъде син на Матич, и то извънбрачен, с друго фамилно име.

Все пак беше твърде невероятно един отстранен от влияние политик по онова време да влиза отново в живота на Тито. Почти до разпадането на Югославия маспоковците са били изолирани, водили са обидно съществувание Никезич и Латинка никога повече не са се върнали във властта, Милован Джилас е успиял да даде по някое телевизионно интервю през 80-те, Ранкович е умрял в мълчание, Добрица Чосич дочака Милошевич да го повика. Никой от тях не би могъл въобще да се промъкве тогава през службите на любляна.

Познавах някои от онези, които можеха да ми дадат телефонния номер на Латинка и не се съмнявах, че тя би разговаряла с мен и може да ми каже дали Матич е бил либерал и дали не е бил внедрен да общува с падналите либерали и редовно да донася за тяхната дейност? Такъв доверен човек е могъл да се окаже на мястото и във времето, което ми беше необходимо, за да реша загадката. Изпратих СМС на всички, които можеха да ми кажат телефона на Латинка.

Свалих очилата и си разтърках очите.

Прегледах ,,Политика“ от 28 април 1980 година. Няколко поизбледнели снимки от болничната стая задържа погледа ми, в първия момент си помислих, че това, което виждах, е неясно и сигурно се лъжех., но то извика у мен някакъв спомен за онова време, когато като че ли болниците си позволяваха да пушат, може и така да е било, защото сега никой не смее, та, взирайки се в тези фотографии, различих слаба, костелива жена с бяла болнична манта и с цигара в ръка, една от осемте скупчени около Титовото легло, косата й беше черна и като от изрязани метални ленти.

Мара Бабич! Сложих си очилата и се опитах да я сравня с Мара, която познавах от известно време, и не бих могла да се закълна, че е тя, но не можех да кажа и, че не е. Веднага обърнах страницата, не ми се е обаждала, а вече знаеше моя телефон, ясно е, че ме избягваше.

А снимката сигурно е излязла и в други вестници в списания, надявах се да я намеря някъде на по-добър растер, контрастна, увеличена улика. А докато намеря ,,Илюстрована политика“, защото най-напред за нея се сетих, трябва да продължа и по други възможни линии, да разговарям с Матич и да чуя какво има да каже за Михайло Настасиевич. И за своето кученце Младен Ковачевич.

А възможно е всичко това да е като при Агата Кристи в Ориент експреса, всички да са в заговора за отмъщението. И мястото на действието е и там, и тук, в Югославия.