Митовете за мюсюлманите в България

Йозлем Садкова, Исмаил Кабак

От край време българският народ, бива противопоставян със самия себе си, вътре в себе си, ала дали чрез тази противопоставеност, той се преоткри или по-скоро, дали успя да намери целостта си? А бил ли е някога народ, обединен и сплотен или по-скоро група хора, разделени от социални, етнически, верски и какви ли не показатели? И така от векове, та чак до днес: хората живеещи в България са: богати, бедни, българи, турци, цигани, евреи, християни, от които православни, католици, евангелисти и т.н.; мюсюлмани: сунити, суфисти, алиани, шиити и т.н.; юдеи…, просто много различни и отчуждени хора, живеещи в България.

Един е обединителя на всички, във всички документи пише – Република България, но тези отчуждени хора, отдавна не живеят заедно на едно място. Най-чуждите, най-непознатите си имат техни обособени места - Родопите, Кърджали, Лудогорието. Там минава живота им, раждат децата си, погребват родителите си, точно на тези места, без много шум…

За мюсюлманското малцинство в България се говори периодично, при някоя полицейска акция, съобразена с политическия полъх, дали отляво или отдясно или когато някой журналист пише поредният си „професионален” репортаж за навлизането на Ислямска държава в страната, като за свои източници посочва: един възрастен човек от селото или свидетел на разговор, но не желае да бъде споменат и т.н. докато в столицата се карат здравен министър и опозиция, относно дейността и полицейския кордон на „Спешната помощ”, онова население в Родопите, като че ли не се осмели да каже, че реформата в „Спешната помощ” не бива да се изчерпва само с дейността й в София и по-големите градове на страната. В българския Балкан, съществуват градове и села, до които през топлите месеци линейка достига до нуждаещият се за около час и половина два, колкото до зимните – просто няма. По този начин хората са изправени пред избора: или ще рискуват и ще откарат нуждаещия се със собствен транспорт или ще разчитат на селския доктор (ако има такъв) да сътвори чудеса с двете ампули адреналин, с които разполага.

Никои от тези хора, живеещи в планинските градчета, не каза нищо, никой не бе показан, не бе цитиран, дори и онзи, някой си възрастен човек… Възроптаха цигани от столицата, че било обидно, при всеки от тях лекарите да ходят с полиция и моментално получиха отговор от Парламента – жените им бяха сравнени с улични кучки, а децата им като другарчета на прасетата.

Ако в тази ситуация родопчани, по-конкретно мюсюлманското население там (тъй като, във Велинград и околия, както и в по–трудно проходимите планински населени места, населението е предимно от тази малцинствена група) бе изразило и своята потребност от линейки и медици, то несъмнено щяха отново да се завъртят по медийното пространство: поредните обвинения в радикализъм, салафизъм, уахабизъм, Ислямска държава и т.н., обвинения подплатени със свидетелски разкази на един възрастен човек и свидетел 002, 003, 005 и т.н.

Апатия: Да чувстваш безчувствеността, безсилието, безучастно да наблюдаваш процеси, които те поставят под общ знаменател, с отрицателен знак.

През 2011 г, мюсюлманите от родопския край решиха да излязат на протест в подкрепа на 13 имами, срещу които имаше съдебен процес. И тогава на сцената дойде страхът. Новините бяха пълни с мургави мъже с дълги бради и жени с черни бурки. Думи като тероризъм, Ал Кайда, традиционен и радикален ислям, уахабизъм и т.н. бяха изговаряни отново и отново, както от политици, така и от журналисти, общественици, от всички. У нас същността на свободата на словото се измерва според това, какво може да се каже, като нападка или обида, без да има основание за съдебен иск. Позовавайки се на това побългарено тълкуване на „свободата на словото” политици и медии, хвърлят различни термини и квалификации за цялото мюсюлманско население, които всъщност и самите те не разбират.

Ала ако бъде заден въпроса към всички използващи квалификации като „умерен, радикален, традиционен” , свързани с исляма, дали те биха могли да посочат критериите, характеризиращи тези квалификации. Масова практика в България е разбирането, че тези три понятия разделят религията на три, от което се получават три нови религии, което само по себе си, е взаимоизключваща обосновка, тъй като религията е ислям, няма ляв, десен, син, розов ислям, той е един, както е християнството. Тогава може би става въпрос за различните течения в исляма, както православието, католицизъм, евангелизъм и др. в християнството, така в исляма има две основните направления: сунити и шиити.

Следователно всички лепящи етикети: „радикален ислям, терористи и т.н.”, трябва да обосноват подозренията си за радикализъм, към което от направленията в исляма става дума, тъй като стана ясно, че радикален ислям, не съществува. Няма краен ислям, няма и крайно християнство, съществуват различни секти и религиозни направления, които извършват радикални действия, посредством използването на религията. Практика, която е започнала още с времето на кръстоносците.

Друг знак, с които живее мюсюлманското население в България е общият етикет. Така както биват обобщени ромите - мръсни, необразовани, крадливи, мързеливи; по същият начин мюсюлманите са обобщени като тайнствени, сектанти, режещи глави, като нещо лошо завито в черна бурка.

Черната бурка е символ на нещо загадъчно, но и начин, по който една жена може да остане незабележима, да се слее в тълпата, да стане невидима. В България обаче черната бурка разкрива и показва повече, отколкото всичките ислямисти в страната. Тъй като по медиите бяха показвани само жени с бурка, общо прието стана за жените мюсюлманки в България, че те са с дълго черно фередже, истината обаче не е съвсем такава. Този тип облекло е характерно по-скоро за ромската махала в Пазарджик и колкото скандализиращо и сензационно да е то за българската общественост, мюсюлманките не са само в Пазарджик. Те са и в Шумен, Хасково, Сърница, Медовец. Все повече от младото поколение мюсюлманки не носят нито забрадки, нито бурки, но по-старото население носи традиционните яшмак.

Яшмак е вид цветна забрадка, скриваща косата и шията, тъй като се носи с традиционната турска носия (включваща шалвари), тя може да бъде в различни цветове. Т.е. – драстично различна от едноцветната и скриваща всичко от лицето на жената бурка.

Тук става въпрос вече за традиционното мюсюлманско население в българските земи – сунити (част от които са и болшинството мюсюлмани в Турция). Особеността на сунитите се състои в тава, че за тях освен да следват заръките в Корана, те стриктно спазват и суната – начинът, по който е живял Мохамед, което се характеризира с акцентиране върху битовият аспект на религията. За традиционното мюсюлманско население не са характерни, както дългите фереджета за жените, така и много дългите бради за мъжете (в исляма е споменато, че брадата на мъжа, не бива да бъде по-дълга от три пръста).

Страшен почти колкото бурката е салафизма.

Салафизъм е непозната дума, често използвана в последно време, с цел обвинение и обида. Като че ли салафизмът е пряко свързан с терористите от Близкия изток, в същност това е течение в исляма, по-конкретно със сунитите, в което отново биват разглеждани действия от битовият характер, като тук не е налице противопоставянето вярващият и друговереца, а различията между нововъведенията в исляма и изконният първоначален ислям. Пример за такива различия е последователността на действията при молитва, което би могло да се съпостави с различният начин, по който се прекръстват християните при влизането в църква.

Колкото терористичните и екстремистки течения в исляма и дали те имат почва за развитие у нас, отговорът е отрицателен, защото към момента всички подценяват способността на мюсюлманите в България да опазят своята вяра, така както я познават и почитат. Традиционното мюсюлманско население в страната е изградило непроницаема защитна стена, чрез която бранят чистотата и истинността на религията си. Рефлекс подсилван още през комунистическия режим.

Ислямската религия и ромите

В Пазарджик вече 15 000 роми официално са приели исляма и повечето от тях са сменили имената си (от християнски към арабски). В резултат на липсата на традиционализъм и последователност, относно религиозната им принадлежност, на период от около 10 години, ставаме свидетели как тази етнически малцинствена група мени своите религиозни пристрастия – от евангелисти до мюсюлмани. Нещо не особено типично за повечето вярващи, които по принцип държат твърдо на рожденната си религия. Но заедно с това – промяната на вярата е част от традиционните човешки права.

Въпросите са много, но в техен отговор остават само догадки и предположения. Дали става въпрос за пари (месечно на бурка по 300 лв.?) или ромите са намерили праведният път, чрез Аллах и Пророка Мохамед? Факт е, че престъпността в ромският квартал е намаляла драстично, причина за което всички посочват исляма, но също така някои от момичетата посочват религията като причина да напуснат училище. Нещата никак не са еднозначни.

Къде е истината за промяната в поведението и начина на живот на това малцинство? Тук отново идва апатията. Безучастността и нежеланието да опознаеш другия, вътре в държавата. Не поредното дело на религиозна основа, непоредният репортаж, не поредното посредствено интервю, не конвоя с полиция, придружаващ лекарите, а прекратяването на радикалната и крайна неангажираност от страна на държавата ще сложи край на тези догадки. Защото техните деца, могат да играят не само с прасетата, могат да играят дори и с други деца.

Взаимозависимостта между противоположностите е невъзможна у нас, тъй като тук да си различен означава да си чужд, да си враг. В България другият е синоним на опасност, в България на мюсюлманите се гледа с „друго” око. Разделение на религиозна и етническа основа има в училищата, на работните места (служители биват уволнявани, единствено по етнически и религиозен признак), според министър Москов и в спешната помощ – за едни с полиция, за други хич я няма.

Настоящата политика на противопоставяне на принципа религиозни различия, отдалечава и разединява хората живеещи в България. Уважение ни трябва и то спешно, уважение, което дължим както на самите себе си, така и на другите, било то и друго вярващи. Недоверието към друговереца по презумпция е нещо много погрешно и дори - опасно.

Спешна помощ е необходима преди всичко за самите нас, за общуването между нас, защото болката на майката с бурка, на забрадената майка и болката на майката без забрадка е една и съща – майчина.