Името на просяка
Имаше една такава, малко позабравена приказка, чувал съм я от стари хора, че се живее за едното име. Да не го опетниш, че изцапаш ли го, изпиране няма. Носиш го с лекетата. И смяна няма. Тогава бях малък и питах защо, нали уж всичко се пере. Дядото, който ми го разказа, продължи. „Името, което носим, не е наше име. С него само назовават нас. Ние не сме си го избрали. То е наше наследство, дар. То е име, дадено ни от бащата и майката. Избирано с любов, надежда и вяра, че значението му ще лепне на човека като негово същинско качество. За това има имена като Роза, Теменужка, Сълза или Цветанка, а няма име Лайкучка, Сополка или Бодилка.
За това мъжете носят имена като Пламен, Волен или Камен, а не носят имена Заек, Мишка или Касапин. Името е доброто послание на новородения от създателите му и той е длъжен да го носи цени и пази. То е име, дадено с много надежда, на създателите и от Бога и е неподвластно на личните ни амбиции, или политическите намерения на полуграмотни управници”. Това беше през 1985 година. Дядото, който ми го каза умря по-късно. Казваше се Иса (с името на свят пророк и за мюсюлманите Исус). Бяха му го дали баща му Сунай и майка му – Гюлестан (розова градина). Иса почина и беше погребан като Илиян. На гроба му децата му не пишеше нищо. Имаше само дати. Беше забранено.
Сега наследниците му търсят имотите на дядо си Иса под името Илиан и беснеят, щом го произнесат. Иса беше мъдър човек. И мнозина още го помнят. Илиян съществува само в регистрите. И никой друг не знае, че такъв е съществувал. Книжно име. Без душа и без памет. Това ако не е абсурд, кажете ми какво е. На времето, за да унижат концлагеристите, нацистите са им отнемали имената и те са ставали цифри. Аврам е станал № 87953918625. Прочетох го в концлагера Аушвиц. Там срещнах негови родственици. Носеха цветя на Аврам, не на №87953918625. Въпреки, че така се е водил в архивите.
Да отнемеш името на човека това е все едно да му вземеш душата, която създателите са вложили в него. Това нацистите и комунистите никога не го проумяха. Защото бяха зомбирани от утопии. Като тази – религията е опиум за народа. Плод на един добре запознат с употребата на опиатите полуфилософ, полуидиот – Улянов – Ленин. По неговия принцип Живков и по-малките му партийни братчета посегнаха на мюсюлманските имена. И до днес не ги пускат. Нежеланието да мине проектът за имената на ДПС не е нищо друго, освен вродена реакция на вдъхновените още от опиума на духовния им гуру Ленин, сега минаващи за демократи, полудемократи, националисти, патриоти, социалисти и открити фашисти. И някак си ми е чудно, че хора с имена на светци и подвизи гласуваха така леко въпросът да не се гледа, да се протака, докато не отшуми. Питам се дали ако някой беше посегнал на техните имена те щяха така пренебрежително да подминават въпроса. Ама повечето от тях нямат име. Защото името за тях в повечето случаи е анонимно. Те са легион – за пари, преференции, комисионни, печалби и далавери. Стадо от бозайници. Някой да е наричал с имена овцете от стадото?
За тях името е бреме и дори избягват да си го спомнят, не дай пък Боже, да си го припомнят от прокуратурата или следствието. Те са си доби така – безименни, безлични и безплодни, неизвестни, но властимащи и управляващи. Богати с много пари и абсолютни духовни просяци. Такива има ли как да разберат въпроса с имената на хората? Има една книга на Ханна Аренд «Баналността на злото». Тя е за процеса на нацисткият убиец Адолф Айхман. Там Ханна Аренд стига до извода, че възприемането на убиеца има едно неизменно извинение – аз съм невинен, само съм направил това, което други «отгоре» са ми наредили. И така се оневиняват. Този феномен, Аренд наричяа «баналността на злото». На точно това ми заприлича действията по този законопроект на мнозинството в парламента. Само между другото – Айхман беше осъден на смърт. За почече подробности относно баналността на злото се обръщгайте към днешния «реформатор» сега министър проф. Тодор Тодоров - той преведе тази книга.
< Önceki | Sonraki > |
---|