ПРЕОСМИСЛЯНЕ ДА, НО НЕ И ПРЕКРАТЯВАНЕ НА РАЗШИРЯВАНЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Лютви Местан

Председател на ДПС

В началото на април тази година по нетрадиционен за дипломатическата стилистика начин най-конфликтната зона на Западните Балкани напомни за себе си пред Европа. По време на съвместно интервю за прищинската телевизия „Клан Косова“, дадено заедно с косовския вицепремиер и министър на външните работи Хашим Тачи, албанският министър-председател Еди Рама е заявил: „Обединението на Косово и Албания има две алтернативи, но в крайна сметка всичко зависи от поведението на ЕС. Първият вариант е обединение в рамките на Европейския съюз, но ако Брюксел продължава да държи затворени вратите за интеграцията на Косово, тогава двете държави ще бъдат принудени да се обединят по класическия начин.“ Това предупреждение на албанския премиер Еди Рама предизвика остра реакция от страна на Белград. Сръбският премиер Александър Вучич заяви, че лично обещава на Еди Рама, че никога няма да се стигне до класическо обединение.

„Призовавам албанските лидери да прекратят с дестабилизирането на региона“ – това написа Вучич в профила си в Туитър. Според Хашим Тачи изявлението на Еди Рама е било заради това, че Косово и Албания споделят една и съща визия за региона на Югоизточна Европа, която ще бъде с отворени граници и възможност за свободно движение според европейския модел.“ Хашим Тачи специално подчертава, че в никакъв случай не става дума за промяна на границите, а за промяна на видимостта на тези граници, където хората ще могат да се движат свободно и като част от европейския модел, защото в крайна сметка всички ще бъдат част от европейското семейство.

Този кратък епизод с размяна на реплики между Тачи, Рама и Вучич трябва да бъде анализиран в неговата истинска политическа дълбочина. На първо място, тримата лидери на страни от невралгичната зона на Западните Балкани напомнят за техните открити и нерешени проблеми, които продължават да тегнат, макар и в замразен вид, като една голяма въпросителна пред общото ни европейско бъдеще. Второ – по този начин Албания, Косово и Сърбия се опитват да напомнят на света, че след една кръвопролитна война техните народи тръгнаха по пътя на трудни дипломатически и политически взаимни компромиси с ясната идея да постигнат нова хармония, демократични стандарти и толерантност, но като неотделима част от Европейския съюз. Тук ще си позволя да изведа едно ярко противоречие между критериите за членство в Европейския съюз и спецификата на междудържавните отношения в Балканския регион. ЕС извежда като абсолютно условие кандидатите за членове на Съюза да са решили откритите двустранни проблеми преди членството си. Това на Балканите невинаги е възможно. Тук историята тегне особено. Древни проблеми се трансформират в съвременни разломи. Да искаме от Сърбия, Албания и Косово да са постигнали предварително съгласие по конфликтните си теми, е все едно да кажем, че членството им е невъзможно. Има проблеми, които се решават не преди, а със и чрез членството в ЕС.

Не съм съгласен с тезата, че подобен подход би бил нездрав компромис, който да пренесе конфликтите вътре в Съюза, защото стабилността на Балканския регион така или иначе е част от стабилността и сигурността на ЕС, независимо дали регионът е интегрална част от него или не. Застъпвам идея не за компромисно занижаване на критериите, а за един нов подход, който да отчита специфични реалности.

Пътят, по който поеха Сърбия, Албания и Косово, от тази гледна точка обаче е прекъснат с петгодишния мораториум за разширяване на Европейския съюз, наложен поради концепцията на сегашния председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Събитието, на което се позовах, освен регионалните и европейските си измерения, носи и още една много сериозна политическа стойност. То идва като най-актуалния по време аргумент в подкрепа на предложението на ДПС до лидерите на либералните партии в АЛДЕ да обмислим и да инициираме проект за ключова Резолюция. Той трябва да стане основа за обсъждане в Европейския парламент на предложение за отмяна на петгодишния мораториум за разширяване на Европейския съюз към Югоизточна Европа. Нашето либерално убеждение, че свободата е гръбнак на всяка сигурност, а пъстротата и многообразието – основа на всяка свобода, трябва да получи ясен и недвусмислен израз като материализирана политика на връщане към идеята за мултикултурна и пълноценно обединена Европа. От тази гледна точка въпросът за това, какъв ЕС искаме да имаме, придобива смисъл и значение в контекста не само на заплахите от глобалния тероризъм, но и на опасността от възпламеняване на стари кризисни огнища. Войната срещу Милошевич и хуманният мотив да се позволи на прогонените косовски албанци да се завърнат по домовете си и да заживеят в демократични условия, бяха едни от основните аргументи на тезата, че мирът е възможен само в условията на обединено общо европейско пространство под емблемата на ЕС и неговите ценности.

Съвременните предизвикателства вече са към смисъла, състоянието, перспективата и дори далечната визия за съвместното ни съществуване. С други думи – способни ли сме тъкмо в период на кръстопътни и тежки за Европа времена, когато сме изправени пред нагла демонстрация на терористични алтернативи и на националпопулистка експанзия, да отвърнем на заплахите не със страхове и безпокойства, а с разширяване и политическо материализиране на нашата мечта за истинска Европа на гражданите. „Европа на гражданите“ означава не само – и то най-често по трагични поводи – европейските лидери да маршируват заедно. „Европа на гражданите“ означава да се завърнем към корените на идеите си и да реализираме проекта за съюз на свободните европейски граждани и на общото мултикултурно пространство.

Тъкмо това е фонът, на който ние - либералите в ЕС – поставяме нашия принципен въпрос. Той е за сроковете на ЕС за неговото по-нататъшно разширяване, както и за подходите при правенето на политики към близки кризисни региони. Проблемът за петгодишния мораториум върхи приемането на нови страни - членки на Евросъюза търпи много по-сложна интерпретация, отколкото ни дава строго експертният, бюрократично-администратиен прочит на концепцията за разширяване. Дори само примерът с приемането на България и Румъния за пълноправни членки на ЕС е достатъчно показателен за разминаването между формалните и същинските, дълбинни критерии за интеграционна подготвеност. От формална гледна точка и България, и Румъния имаха дълъг процес на преговори за членство, изпълняваха критериите от Маастрихт и Копенхаген, затваряха една след друга Преговорни глави. Но защо в крайна сметка се оказаха неподготвени и за какво в ЕС се оказаха неподготвени те? Примерът с България и Румъния ни даде повод дори да направим едно сериозно политическо откритие. То е за балансите между изпълнените експертно-технически критерии, политическата философия за разширяването на ЕС на Изток и мотивационната енергия на гражданските общества. В тази формула от три съставни величини политическата стойност на всеки един от компонентите се променя в зависимост от конкретната обстановка. България и Румъния бяха приети за членки на ЕС след формално изпълнените критерии за членство и по силата на политическата воля на Брюксел да разшири ценностното си пространство в региона на Балканите. Днес България и Румъния нямат проблем с хармонизирането на законодателствата си с европейското. Дори с над 98% транспонирано европейско право ние сме сред водещите държави по този критерий, но в същото време само ние сме в режима на Механизма за сътрудничество и проверка. Къде е обяснението на този парадокс? Защо сме в мониторинг? С кое провокираме тезата за умората от разширяването на Съюза, за да се стигне до идеята за Петгодишния мораториум върху бъдещето разширяване? Онова, което се оказа неустойчива и дори лабилна величина, бе мотивационната енергия на гражданските общества в тези страни за продължаване на интеграцията след датата на формалното приемане. България и Румъния знаеха как да постигнат членството си, но очевидно имат проблем с трансформирането на формалното членство в реален, функционален интегритет. Оказа се, че малко е работено върху изграждането на стратегически интеграционен манталитет сред българите и румънците, който да им позволи след затворените Преговорни глави да си осигурят реален цивилизационен напредък и истински реформи като продължение на адаптацията си за пълноправно участие в Евросъюза. Не откривам колелото. Тази теза още преди години бе изказана от Негово Величество Симеон Сакскобургготски с метафората за „чипа“, който трябва да се смени. Без това един закон, който в дадена държава работи прекрасно, другаде може да се провали. Става въпрос за типология на културните нагласи. Идеологемата, че с членството си в ЕС тези страни автоматично ще си осигурят икономически просперитет и социално благоденствие, се оказа не просто пагубна илюзия, но и силен демотивиращ източник. Поради това ние като либерали не застъпваме идея за безкритично и безкритерийно разширяване на ЕС към останалите страни от Югоизточна Европа, но се обявяваме за нов подход на стриктно изпълняване на критериите за членство с поощрително отношение на Брюксел към страните – кандидатки, и преди всичко към техните граждани. Те не просто трябва да си върнат европейската мечта – те трябва заедно с мечтата да изградят у себе си необходимия стратегически интеграционен и ценностен европейски манталитет. Интерпретиран в този широк контекст, мораториумът върху разширяването на ЕС през следващите пет години не е стимул за подобряване на качеството на живот в кандидатстващите за членство страни, а още по-малко за укрепване на гражданските общества в младите демокрации. Той по-скоро прилича на издигане на бюрократична брюкселска бариера пред страха от нови неизвестни. По този начин с мораториума не само се създава предпоставка за разпалване на стари конфликти, но се създава риск за демотивация, загуба на доверие в ценностната привлекателност на ЕС. Може би най-опасното проявление на тази тенденция е кризата на традиционния политически модел, представен от триадата системни политически направления – ляво, център, дясно. Разколебаването на който и да е от елементите отваря огромни пространства за несистемни, радикални, разяждащи европейския ценностен модел екстремуми. В 43-ия български парламент за първи път имаме представени две крайни националистически формации. Феноменът вече далеч не е само балкански. На последните европейски избори дори в държави – стълбове на ЕС, Англия и Франция, несистемните популистки партии се оказаха съответно първа и втора политическа сила, а либералите като цяло бяхме изместени от трета на четвърта позиция. В тази ситуация ние, либералите сме призвани да бъдем най-яркият изразител на европейската идея.

Как в условията на петгодишно отлагане на разширяването на ЕС и без ясни стимули да продължава диалогът между Сърбия и Косово, чиито Премиери преди две години подписаха историческо споразумение като израз на висш компромис пред перспективата за общо членство в ЕС? Как да се вдъхне нов живот на политическото образувание Босна и Херцеговина, което е продукт на Дейтънското споразумение, но ще има шанс да просъществува по-успешно само в общоевропейска интегрирана среда? Как да съхраним успехите на политическия либерализъм в страна като Молдова, както и да бъдат укрепени гаранциите за нейния суверенитет, ако Кишинев не получи ясна европейска перспектива?

Особена стойност и повод за сериозни политически разсъждения предизвиква Украйна, чиито граждани със своя стратегически избор на европейското си бъдеще се нуждаят не само от добронамерена солидарност, а от истинска подкрепа при отстояването на техния суверенитет, териториалната цялост и правото на европейско бъдеще. Каузата на Украйна е най-силният аргумент срещу късогледството на наложения петгодишен мораториум. Точно сега тази страна се нуждае от доказателства, че ориентацията ѝ за членство в ЕС е подплатена с политически действия и жестове и от двете посоки – от Киев към Брюксел и от Брюксел към Киев. Нещо повече – ЕС и САЩ трябва в още по-голяма степен да синхронизират политиките си към Украйна, тъй като тъкмо бившата съветска република е критерий за съвременната стойност на единното понятие евро-атлантизъм.

Смятаме, че всичко това са достатъчно сериозни политически основания да бъде обсъдено и прието решение за отмяна на петгодишния мораториум за разширяване на ЕС към Югоизточна Европа. Подобно преосмисляне ще има практическа, но и много по-силна символна стойност като препотвърждаване на политиката на прозрачност и демократизация чрез разширяване на ЕС.

Това е и логиката, с която предлагаме също така диалогът с Република Турция по въпроса за нейното бъдещо членство да се интензифицира на основата на критериите за членство, както и на принципите на мултикултурното съжителство и пъстротата в Европа. Турция като бъдещ член на ЕС ще може да играе роля не само на вътрешен стабилизиращ фактор, но и на реален политически и ценностен мост между ЕС и региона на Близкия Изток. Десетилетните кризи и конфликти в този регион показват, че без силна, пъстра и демократична Европа не може да има достатъчно стимули за нормализиране на отношенията в Близкия Изток. И обратно – дестабилизиран, висококонфликтен и рисков Близък Изток винаги ще бъде непосредствена заплаха за сигурността и цивилизационното пространство на ЕС, каквато заплаха в момента представлява експанзията на Ислямска държава.

Ето защо смятаме, че е назрял моментът ЕС да направи исторически стратегически избор за себе си и преди всичко за своите граждани. Това е реалният избор да отговори на заплахите от тероризъм и от актуализиране на стари кризи не със самозатваряне и изолационизъм, а с повече демокрация, повече толерантност, повече гаранции за истинско мултикултурно съжителство. А това, казано с няколко думи, означава препотвърждаване на интеграцонната визия за Западните Балкани, стимулиране на стратегическия интеграционен манталитет на техните народи и преди всичко отмяна на Петгодишния мораториум върху разширяването на ЕС.

Със силна убеденост предлагаме на партиите от АЛДЕ да разработят нарочна стратегия за ускоряване на интеграцията на Западните Балкани. България и Румъния можем да бъдем особено полезни в този процес с нашия огромен, и позитивен, и негативен опит. Така както ние не бяхме конкуренти, а партньори, така и Западните Балкани биха могли да бъдат поощрени в пратньорство да се стремят към общото си членство. Предлагаме либералите, солидарни с европейската мечта на гражданите от Западните Балкани, да разработим наша, либерална визия за бъдещето на ЕС и вчастност за интегрирането на Западните Балкани.