Забравихме ли за отговорността на съдиите?

проф. дюн Владимир Петров

Корупционните комбинации на съдийското трио Теодора Нинова, Светлана Калинова, Геника Михайлова не свършват само със скандалното решение по делото за собствеността на “Хилендарския Метох” в Банско. Те продължават вероятно с множество други дела, поверени от правилата на Гражданския процесуален кодекс, уж за справедливо, законосъобразно решаване, на тази безобразна тройка от корумпирани съдии. Казусът за “Хилендарския метох”, може да бъде изучаван като учебен пример за истински опасната корупция, за която обществото нехае или не иска, съзнателно или несъзнателно, да я разпознае като плесента, която е обхванала и души българската правна система.

И за да завърша с корупционните действия на тройката съдии по делото за собствеността на “Хилендарския метох”, трябва да отбележа финалния акт, с който завършва това дело – решението, което постановяват тези корумпирани, разложени, безотговорни съдии от Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд.

Член 13 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ задължава съдилищата да разглеждат и решават делата в “разумен срок”. Законът не пояснява какво означава “разумен срок” в тази относително определена норма на ГПК. Коректив на бавенето и протакането при решаването на делата, предвижда глава деветнадесета /чл. 255-257/ “Определяне на срок при бавност” на ГПК. Според чл. 255, ал. 1 ГПК, когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, страната по делото може във всяко положение на делото, да подаде молба за определяне на подходящ срок за извършването му. Това, на пръв поглед, рационално и ефективно средство за преодоляване на, често пъти извършваното с корупционни намерения, бавене и протакане на разглеждането и решаването на делото от съда, има силно ограничено приложно действие. То не може да се приложи по отношение на бавност в процесуалните действия, които извършва най-висшата правораздавателна инстанция-Върховният касационен съд.

Молбата за определяне на срок при бавност се изпраща чрез същия съд /съдът, който бави съответните процесуални действия/ до горестоящия съд, който чрез съдия от този съд, я разглежда и се произнася по нея в едноседмичен срок от постъпването й. Ако съдът установи необосновано забавяне, определя срок за извършване на действието / чл. 257 ГПК/.

Едва ли има смисъл да обяснявам, че всичкият този законов ред за преодоляване на бавност, при извършване на едни или други процесуални действия при разглеждане на гражданските дела, не се отнася и практически е неприложим, за едно от най-бавещите съдилища в правораздаването по граждански дела – Върховният касационен съд. Като съд, вече посочих, че той е с убеденото самочувствие, че “ над него е само бог”. Този съд няма горестоящ съд, който да разглежда “молбите за бавност”, като определя на Върховния касационен съд срок, за извършване на процесуалните действия. И в това “безсилие” на процесуалния закон, се съдържа значим потенциал за коруптивно бавене, например при произнасянето с решение по което и да е дело. Печално известният състав на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд, с председател Теодора Нинова и членове Светлана Калинова и Геника Михайлова се възползваха най-рационално и от “безсилието” на ГПК. Те постановиха по делото за собствеността на “Хилендарския метох”, приключило с последно заседание по делото на 11 декември 2014 г. и срок, за представяне на писмени защити до края на декември, решение, което обявиха седем месеца по-късно – на 30 юни 2015 година. И сякаш за да се подиграят със собствената си корупционна безпомощност, в това решение от две страници и половина, имплантираха по незаконосъобразен, цинично-вулгарен начин, заключение на вещите лица върху отменения през 2009 г. Закон за паметниците на културата и музеите /ЗПКИМ/. Вероятно са били много доволни от безумната идея „да натрият носа” на бившия си преподавател проф. Владимир Петров. А всъщност причиниха истински, узаконен със съдебно решение, грабеж на собствеността на действителните собственици на имота.

Случайно ли е седеммесечното забавяне, за изготвяне на това, напълно „импотентно” от законова гледна точка съдебно решение? Несъмнено – напълно умишлено, както и да се опитват да обясняват това забавяне корумпираните съдии от състава на ВКС. Това решение е финалният акт на корупционните действия на този състав, по продължилото повече от пет години само пред ВКС дело. Подлата корупционна мисъл на “авторитетните” върховни касационни съдии, за мен не може да има съмнение, че е била да се направи, доколкото това е било възможно, осуетяването на допустимата от процесуалния закон, отмяна на решението, постановено от корумпирания съдебен състав, От 1 юли започва съдебната ваканция и следователно корумпираният съдебен състав е имал “основателни” надежди, че срещу корупционното решение за собствеността на “Хилендарския метох” може да не бъде подадена, в периода на съдебната ваканция, молба за отмяна, в тримесечния срок по чл.. 303, ал. 1, т. 3 ГПК. Корупционно и подличко, недостойно за такъв висок по ранг съд, но нищо не може да се направи. Молбите за бавност не се отнасят и не могат да бъдат реализирани, по отношение на процесуалните действия на Върховния касационен съд. Остава единствено този, за когото смятат, че е единствено над тях -„БОГ”, ако го има и все още не станал и той съучастник на корумпираните съдии, да им въздаде, след като разгледа делото по закон и съвест, полагаемото им се наказание.

Вероятно такъв е бил юридическият ми късмет, като професор по гражданско право и адвокат, да попадам на дела, по които разглеждането на делото и разрешаването на конкретния казус, правилата на процесуалния закон са предоставили в компетентност на този състав на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд. Но вопиющата несправедливост, резултат на превратно тълкуване и прилагане на закона, тежките имуществени и морални последици, които търпят гражданите и юридическите лица от некомпетентните, юридически неграмотни или дълбоко пристрастни и необективни решения на тази съдийска тройка, струва ми се не бива да бъдат премълчавани. Ако държавата и българското общество действително желаят да бъде извършена истинска, същностна, правна реформа, която да не замазва очите на институциите на Европейския съюз, а да бръкне дълбоко в корупционните язви на българската правна система, за да започне да ги лекува и отстрани.

Не по-малко корупционно, една истинска подигравка с правата и интересите на гражданите, опрели до правосъдието на корумпираната тройка съдии Теодора Нинова, Светлана Калинова и Геника Михайлова е делото на Ветка Захариева Матева, която чрез колега адвокат ме потърси за свой защитник. Матева сключила договор за закупуване на апартамент, но попаднала на продавач измамник, а когато в усилията си да се защити потърсила съдебния ред, в последната инстанция „случила”на корумпирания състав на Първо гражданско отделение.

Трудно ми е да определя точния вид на корупционното поведение, което са приложили трите съдийки от състава на Първо гражданско отделение по делото на тази злощастна българка, попаднала на измамник продавач и потърсила закрила от „авторитетния” Върховен касационен съд. Защото в решението им се съдържат белезите на дълбоко корупционно незнание, незнание, недопустимо за обучаващи се студенти от трети курс на юридически факултет (без значение кой и къде), съчетано с корупционно връзкаджийство, колегиална услужливост и брутален „тепегъозлък”, за да се решат да заложат авторитета си за позорно дело, от което ще излязат опозорени в очите на юридическата общественост. Защото това, което е било несъмнено и безспорно за въззивния Смолянски окръжен съд, се е оказало невъзможно за знанията, юридическата квалификация, професионалния опит и съдийския морал на известната корумпирана тройка върховни касационни съдийки – Нинова, Калинова и Михайлова.

С корумпираната съдийска тройка ме сблъска за пореден път делото, образувано по касационна жалба от „Интернешънъл Асет Банк” АД гр. София, срещу въззивното рeшeние на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение на първоинстанционния Смолянски районен съд и е признато за установено по отношение на касатора „Интернешънъл Асет Банк” АД, че не е учредена договорна ипотека с договор за ипотека, сключен върху имот собственост на моята доверителка Ветка Захариева Матева - продаденият й апартамент.

Генезисът на спора по делото се поражда от едно невярно, но много широко разпространено в договорните отношения между банки-кредитори и строителни дружества – длъжници, абсолютно погрешно разбиране за възможността да съществува, наред с правото на собственост на собственика на имота и ограничено вещно право на строеж на този собственик върху собствения му имот. Последиците са, образувани, наред с настоящото дело, повече от осем граждански дела между „Интернешънъл Асет Банк” АД, като ипотекарен кредитор и купувачи на имоти, закупили апартаменти от ЕТ „Георги Панайотов”. Купувачите оспорват съществуването на валидно учредена договорна ипотека от ипотекарния длъжник ЕТ „Георги Панайотов”, в полза на ипотекарния кредитор „Интернешънъл Асет Банк” АД, за обезпечаване на вземането на банката по Договор за банков кредит, в размер на 1 250 000 /един милион двеста и петдесет хиляди/ Евро, заедно с лихвите и разноските.

Следователно възможна, а и вече изразена като напълно реална е опасността, Върховният касационен съд да се произнесе по различен начин по касационните жалби, с които ще бъде сезиран, в зависимост от постановените от въззивните съдилища съдебни решения. Което ще компрометира авторитета на най-висшата правораздавателна инстанция – Върховният касационен съд, която в съответствие с основното начало /Ubi eadem legis ratio, ibi eadem legis dispositio -”Където е налице едно и също юридическо основание, там трябва да е налице едно и също юридическо разрешение”/, трябва да постанови едно и също решение по всичките еднакви по юридическата си същност казуси, свързани с претенциите на „Интернешънъл Асет Банк” АД, че върху имотите придобити от различни купувачи чрез покупка от ипотекарния длъжник ЕТ „Георги Панайотов”, тежи учредената от ЕТ „Георги Панайотов” в полза на банката договорна ипотека, за обезпечаване на предоставения от банката кредит. Непредубеден колега би възкликнал, като знае що за авторитет е този на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд в състава на многократно посочваната корупционна тройка Нинова, Калинова, Михайлова: „Професор Петров какво си се загрижил за авторитета на тези корумпирани съдии, които сами не се грижат за собствения си авторитет. Поради това, обличат в мотивите и диспозитива на многобройни решени от тях касационни дела, дълбоко незнание на правната теория, безсрамно изопачаване на закона, сервилно-корупционна пристрастност към нечии внушени им интереси.

Срещу решение на Пловдивския Апелативен съд, гражданско отделение, втори търговски състав, е подадена касационна жалба и от Петя Стефанова Язова от гр. Смолян, която също е закупила жилище от ЕТ „Георги Панайотов” и с отрицателен установителен иск иска да бъде признато за установено по отношение на „Интернешънъл Асет Банк” АД, че върху нейния апартамент не е учредена договорна ипотека от продавача в полза на банката, за обезпечаване на предоставения от нея кредит на ЕТ „Георги Панайотов”.

Сред многобройните аргументи, с които в решението си първоинстанционният Смолянски окръжен съд, напълно законосъобразно и аргументирано е уважил иска на купувачката Петя Стефанова Язова, освен на текстовете на Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ в материята на ипотеката и Тълкувателно Решение № 1 от 04.05.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на Общото събрание на гражданската колегия на ВКС, Смолянският окръжен съд се позовава и на азбучното начало във вещното право, че „като ограничено вещно право, правото на строеж не може да съществува върху собствен имот”.

Въззивният Пловдивски апелативен съд, Втори търговски състав, сякаш и той е бързал да се опозори с юридически неграмотно и „услужливо” решение, отменя правилното и законосъобразно решение на Смолянския окръжен съд и отхвърля като неоснователна исковата претенция на купувачката Петя Стефанова Язова. В мотивите, с които Пловдивският апелативен съд отменя първоинстанционното решение на Смолянския окръжен съд и отхвърля като неоснователен иска на Петя Стефанова Язова, въззивният съд извежда абсолютно погрешни и противоречащи на основни правила на правната теория и съдебната практика в материята на вещното право на строеж изводи. Докладчикът по делото ми е бил студент. Били сме заедно арбитри. Лично аз го смятах за много сериозен и подготвен юрист и съдия. Затова много се изненадах от постановеното решение, защото освен незаконосъобразно, ако не е продиктувано от различни други корупционни причини, това решение показва основни и дълбоки незнания в материята на вещното право. „Настоящият състав на Апелативен съд – Пловдив, четем в мотивите на апелативното решение, намира, че неправилно в обжалваното решение е прието, че правото на строеж не може да съществува върху собствен недвижим имот, И пак там: „в процесния случай, разсъждава апелативният съд–Е. „Г”е собственик на отредения за строителство недвижим имот…. и в това си качество притежава и правото на строеж, включващо правото му да построи и придобие в собственост жилищна кооперация „К”..Правото му на строеж – продължава в мотивите Пловдивският апелативен съд - е неделима част от правото му на собственост върху недвижимия имот, не е било предмет на прехвърлителна сделка, т.е. то е част от неговия патримониум, актив на предприятието му, като търговец и Е. „Г” има право да се разпорежда с него. Известно е, че правото на разпореждане се свежда до установяване от собственика на правоотношения с други правни субекти, на които се прехвърлят изцяло или от части вещни права или се установяват вещни обезпечения, т.е. до правни действия, с които пряко се засяга вещното му право на собственост, включително чрез учредяване на ипотека. В дадения случай – Е. „Г” като собственик на недвижимия имот и носител на правото на строеж върху парцела, се е разпоредил по собствена воля, както с правото на собственост върху недвижимия имот, така и с включеното в него право на строеж, като е учредил действителна договорна ипотека в полза на „Интернешънъл Асет Банк” АД”.

Срещу въззивното решение Петя Стефанова Язова подаде касационна жалба, която очакваше разглеждане за допустимост на касационното обжалване. Това означава, че ако ВКС в преценката си по този казус не допусне касационното обжалване или ако остави в сила обжалваното въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, ще приеме волно или неволно това решение да породи правни последици, в абсолютно нарушение на основни принципи на правната теория и закона в материята на вещното право на строеж и ипотеката и актове на Върховния касационен съд, в които тези принципи се считат за безспорни.

Впрочем, във връзка с основния въпрос за възможността да се притежава ограничено вещно право на строеж в полза на собственика на един имот, който същевременно притежава и пълното право на собственост върху този имот, струва ми се, полезно да изложа някои от становищата в класическата и съвременна българска правна литература. Както направих в пледоария и писмена защита пред корумпирания състав на Първо гражданско отделение на ВКС с председател Теодора Нинова и членове Светлана Калинова и Геника Михайлова.

Че никой не може да има вещно право върху своята собствена вещ – “Nulli res sua servit“; „Nemini res sua servit“ е принцип на вещното право прогласен в Дигестите и формулиран от забележителния юрист на древността Паул(Paulus), D.8.2.26.pr.Paulus,libro quinto decimo ad Sabinum, тъй като правото на собственост обхваща в себе си всички правомощия, които могат да съставляват съдържанието на вещното право.

Освен като ограничени вещни права, вещното право на строеж (суперфицията), правото на ползване и сервитутните права именно защото могат да съществуват само върху чужда вещ (имот) се наричат и са известни в литературата и съдебната практика още и като – “iura in re aliena”- вещни права върху чужда вещ (Андреев, М. Римско частно право, пето преработено и допълнено издание, София, 1975, с. 260).

„По силата на своето право на суперфиция – пише проф. Петко Венедиков – Ново вещно право, второ издание, София,1999, с.129 – този който го притежава, може да застроява чуждо място и става собственик на построеното“.

Много подробно и с пряко значение за изясняване правната същност на вещното право на строеж и с оглед на неправилното, постановено в нарушение на материалния закон решение на въззивния Пловдивски апелативен съд е становището на проф. Г. Боянов, Вещно право, седмо основно преработено и допълнено издание, София, 2009, с.234 – „Вещното право на строеж се учредява винаги и само върху чужд имот. Понякога в практиката неправилно се смята, че правото на строеж е израз на едно от правомощията на собственика на земята – правото му да се разпорежда с нея. Както ще стане дума и по-нататък, правото на строеж се учредява винаги от собственика на земята и това е израз на неговото разпоредително правомощие, но веднъж реализирано, въз основа на него възниква друго, ново, самостоятелно вещно право на строеж, титуляр на което е друго лице. Затова няма право на строеж върху собствена земя. Ако собственикът застроява своя парцел, това не е отделно вещно право на строеж, а осъществяване на неговите правомощия на собственик. За самостоятелно, ограничено вещно право на строеж, може да се говори само, ако юридически собствеността върху земята е отделена от собствеността върху постройката.” (с.234)

Освен тези основни теоретически постановки, опитах се да обърна внимание на касационните съдии върху правилните анализи в мотивите на двете съдилища – първоинстанционният Смолянски районен съд и въззивният Смолянски окръжен съд. Повторих някои от аргументите, които обосновават решението на двете съдилища да уважат като законосъобразен и доказан предявения отрицателен установителен иск срещу „Интернешънъл Асет Банк” АД, че с нотариален акт не е учредена договорна ипотека в полза на банката, върху закупения от Ветка Захариева Матева апартамент. Правилно и двете съдилища приемат, че върху собствен имот не може да съществува вещно право на строеж в полза на собственика. Че вещното право на строеж е право върху чужд имот и възниква с учредяването му в полза на друго лице. Поради това към момента на учредяването на процесната договорна ипотека ЕТ „Георги Панайотов” не е имал валидно учредено в негова полза вещно право на строеж, което да ипотекира, за да гарантира вземанията на банката за отпуснатия кредит. Изтъквах, че трите правомощия на собственика – владение, ползване и разпореждане, не представляват обособено ограничено вещно право на строеж или някакво друго вещно право в обхвата на пълното право на собственост и наред с него. Че тези абсурдни теоретически разбирания на касатора „Интернешънъл Асет Банк АД, са в основата на претенцията му, да се насочи за събиране на задълженията по кредита отпуснат на ЕТ „Георги Панайотов”, към лицата придобили апартаменти чрез покупка от този строител, както и върху апартамента на моята доверителка.

Правилните и законосъобразни изводи на двете съдилища, опитите ми да обърна внимание на касационните съдии, че се касае за вещноправен институт с повече от двехилядолетна история, който е бил правилно и законосъобразно приложен по конкретното дело, поради това Върховният касационен съд трябва да остави в сила решенията на двете съдилища, не намериха никакъв отзвук сред съдебния състав. Съдиите несъмнено са били добре информирани, интересите на коя банка засягат решенията на двете смолянски съдилища. Вероятно им е било подсказано и името на адвоката, който съветва банката. И който адвокат, от незнание или професионално безхаберие е дал становище, че всичко при учредяването на ипотека освен върху правото на собственост върху терена, върху който ще бъде изградена жилищната сграда, но и върху несъществуващото вещно право на строеж по отношение на същия терен, е напълно законосъобразно. Съставът на Първо гражданско отделение ме слушаше с неприкрито отегчение, като някакъв досадник, който се опитва да наруши спокойната атмосфера на делото, по което те бяха предварително определили какъв ще бъде резултата от решението и просто трябваше да се изиграе театърът, в който процесуалният закон им беше отредил да изиграят главната роля.

Касационните основания, с които беше сезиран Върховният касационен съд, бяха всевъзможни по характер, но нито едно от тях не засягаше изключително важния и предопределящ въпрос, възможно ли е върху собствен имот да съществува наред с правото на собственост и ограничено вещно право на строеж върху този имот в полза на собственика, което да позволява този собственик да ипотекира имота и отделно от него да ипотекира вещното право на строеж. Защото, ако съдиите от Първо гражданско отделение, което трябваше да се произнесе по допустимостта на касационната жалба, бяха потърсили верен и законосъобразен отговор на този въпрос, без съмнение и колебание щяха да откажат да допуснат касационната жалба на „Интернешънъл Асет Банк” до касационно разглеждане като неоснователна. Както предполагах, това не стана. Корумпираният, колегиално-връзкаджийски съдебен състав допусна касационното разглеждане на жалбата на банката, което за мен беше достатъчно ясен знак, че изходът на делото беше предварително решен, в полза на юридическата неграмотност и грубата, неморална пристрастност към нечии интереси.

Самото дело беше за отбелязване, с неуспешния ми опит да върна съдиите към някакъв съдийски и човешки облик, като пледирах, че този на пръв поглед дребен, рутинен за тях въпрос, е свързан с изключително тежки парични задължения за купувачите на ипотекираните жилища, които ще трябва да поемат и изплащат цял живот паричните последици от измамливите сделки между банката, отпуснала кредита и измамливия длъжник, който не погасява задълженията си по взетия заем. Получи се откровено комична ситуация. Съдийките ме гледаха с доброжелателна усмивка, сякаш гледаха човек с несъмнени психически отклонения. Изглежда, ако можеше извън кориците на делото и в колегиален разговор да ми обяснят ситуацията, щяха да повторят: „Абе професоре, на кой свят живееш. Седнал си правдата да отстояваш, да поучаваш съдии от Върховния касационен съд как да тълкуват закона!” А председателката на състава Теодора Нинова реши, че не трябва да позволява повече да губя драгоценното време на такива високи съдии като нея и колежките й, защото ме прекъсна като ме напъти в каква насока да продължи защитата ми: „Професор Петров, ако обичате пледирайте по касационните основания, по които е допусната до касационно разглеждане касационната жалба.” На което аз отговорих, можеби не много възпитано, но същевременно напълно вярно и в съответствие със съдебния фарс, който се разиграваше по делото: „По кои касационни основания да пледирам госпожо председател? Та тези касационни основания са върху „ланския сняг” и „опадалата шума” в гората и истинската причина да разгледате и решите правилно това дело, не присъства сред касационните основания и не се съмнявам, че тази истинска причина няма да я вземете предвид при произнасянето ви по касационната жалба”.

Впрочем, нямах основание да се сърдя и да недоволствам срещу бележката да пледирам само върху основанията, на които е допуснато касационното обжалване. Защото, според чл. 290, ал.2 от Гражданския процесуален кодкс, „Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания”. Съдебния състав на Първо гражданско отделение на ВКС просто беше приложил стриктно закона, вероятно не без ясното съзнание, че това стриктно прилагане на закона, ще отмине без санкция и ще остави в сила едно, юридически напълно „неграмотно”, съдебно решение, чиято цел, дълбоко корупционна, не подлежи на съмнение. От приемането на Гражданския процесуален кодекс многократно съм разговарял с колеги адвокати върху безотговорната, според мен, и късогледа нормотворческа политика на авторите на проекта, да допуснат подобен текст в материята на касационното обжалване. Струва ми се, че само слепец законодател няма да съзре, каква широка „корупционна пробойна” в процесуалния закон, отваря разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК. Защото в самоцелното търсене на бързина при касационното обжалване, поради което на Върховния касационен съд, законът възлага да проверява правилността на въззивното решение само по посочените в касационната жалба основания, на практика може да се допуснат до касационно обжалване, напълно противозаконно, въззивни решения, които не подлежат на такова обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК или които не страдат от пороците посочени в чл.281 ГПК. И обратно, да не бъдат допуснати, като „неподлежащи” на касационно обжалване, въззивни решения, които отговарят на някое от изискванията на чл. 280 ГПК и следователно подлежат на такова обжалване и за които са налице някои от основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК.

А ако видим в истински циничната и корупционна светлина допустимостта на касационната жалба, тя може да се сведе до съвършено кратки споразумения между касатора и съда: „Представи касационните основания във формата и изискванията на ГПК. Наша грижа е да намерим на какво основание да допуснем до касационно обжалване жалбата, а след това и да я уважим..”

Върховният касационен съд се произнася по допускането на касационното обжалване с определение в закрито заседание в състав от трима съдии, предвижда разпоредбата на чл. 288 ГПК. Определението за допускане или отказ от допускане на касационното обжалване се изготвя на практика от съдия докладчик, а останалите двама членове от съдебния състав се присъединяват с подписите си в изготвянето на определението. Следователно, формално, съобразно закона, изготвено от състав от трима съдии, определението в действителност се изготвя от един съдия –докладчикът и неговата лична преценка е тази, която решава съдбата на касационната жалба и нейната допустимост или отхвърлянето й като недопустима.

В тази светлина, за осъществяване на истинско, некорупционно правосъдие, по делата достигнали до разглеждане и решаване от Върховния касационен съд, реформата в българската правна система трябва да се осланя само и единствено на личните качества на съдиите, на техния граждански и професионален морал, на сериозната им и качествена подготовка по материята от областта на правото, в която правораздават. Изключително тежки са последиците от правосъдие, в което са надделели различни по характер корупционни съображения. Такова правосъдие разрушава доверието на гражданите и цялото общество, че в държавата съществува орган и законов ред, които да осъществят известните от векове предписания на правото, да бъде „изкуство за доброто и справедливото”.

Многобройни са проблемите, които трябва да реши българската правна система, за да се превърне поне отчасти на някакво подобие на това, което съществува в демократични държави, където съществува не формално, а действително господство на правото и закона и гражданите се обръщат с доверие и уважение към правораздавателните и правозащитни институции. Напълно погрешно е впечатлението, че усилията в реформата на българската правна система трябва да се насочат преди всичко в преодоляване на корупционните процеси в областта на наказателното правосъдие.Това се дължи на обстоятелството, че наказателните дела имат, не без съществената активна роля на медиите, много по-широк отзвук в обществото. Медиите пълнят с новини страниците на печатните издания, които понякога с месеци поддържат, с различни журналистически похвати, интереса към определени криминални деяния, осигуряват продажбите на тези печатни издания, поддържат рейтинга за гледаемост в съревнованието за зрителски интерес между електронните медии. Стана традиция на много от телевизиите, да дават трибуна на известни юристи, да интервюират адвокати и прокурори, ангажирани със служебна роля по нашумели дела. Създава се повърхностното впечатление, че тези наказателни дела и работата на прокурорските и съдебни органи по тях, е централната, важна и значима част от усилията и дейността на правораздавателната система на България. Българското общество, разбираемо е, да мисли така, като гледа по телевизионните новини и вижда, отразени с ефектни снимки на първите страници на печатните издания, информациите за бързи, професионално извършени арести на престъпници, заловени за извършени от тях убийства, изнасилвания, грабежи, трафик на хора и наркотици. В такива моменти обикновените хора не мислят за корупцията в наказателното правораздаване. Вниманието им е съсредоточено върху възмездието, което те виждат, че в една или друга степен се осъществява върху престъпниците. Разглеждат това възмездие като проявна форма на грижа за обществената сигурност и спокойствие, което укрепва вярата им в активността и действията на правозащитните институции. Разочарованията у обществото настъпват по-късно, когато пак благодарение на печатни и електронни медии научат, че опасният престъпник, когото са арестували с ефектна, показна операция на полицейските и прокурорски органи, е освободен с разпореждане на съда защото, се оказва, че този „опасен престъпник” не е чак толкова или, че дори не е изобщо престъпник. И тогава започват приказките за корумпираните магистрати, съдии, прокурори, следователи, за различни имотни и властни лица, които са обещали освобождаването на задържаното лица, сочат се като сериозна тайна най-невероятни сценарии. И така, докато тази нашумяла медийна новина „отшуми” и се забрави, особено опасният за обществото престъпник се окаже високо благороден гражданин, който много сполучливо се кандидатира и бива избиран или назначаван на различни ръководни постове. Всичката тази „оперетност” на ширещата се в обществото представа за корупцията в наказателноправното правораздаване, струва ми се, че едва ли някога ще изчезне и винаги, до голяма степен и поради националния характер на българския гражданин, ще съпътства българското общество. Колкото и критики да понася това общество и България като държава-членка на Европейския съюз, че трябва да се бори с корупцията и да осъществи истинска реформа в своята правна система.

Истинската корупция, многократно съм го повтарял и писал, е в правораздаването по граждански дела. Това е скрита от погледа на журналисти и медии, на външен вид напълно благопристойна корупция. Тя не присъства по страниците на печатни издания или в телевизионни предавания. Не предизвиква активен интерес в обществото. Поради това е в известен смисъл незабележима. Засегнатите от многобройните и проявни форми граждани и юридически лица даже, поради нейната трудна разпознаваемост, не смеят да я нарекат със собственото й име. И са склонни да си обясняват с обикновени човешки категории, това неимоверно уродливо явление на тотално загнилото, духовно, нравствено и човешки общество, като българското, борбата с което уродливо явление и за преодоляването му, изглежда безнадеждно трудна и продължителна до безкрайност.

При корупцията в гражданското правораздаване, за разлика от тази при правораздаването по наказателни дела, от изключително значение е съдийската тога. Сложена върху тялото на съдията, тя превръща цивилния човек, от когото в правораздаването по граждански дела нищо не зависи, във всесилния разпоредител с процеса и делото, в този, от чиято воля и решения се определят човешки съдби, имуществени и неимуществени права и интереси на гражданите и юридическите лица. На този всесилен разпоредител, зад могъщото прикритие на тогата, му е позволено да бъде юридически откровено неграмотен, за което заслужава присмех, от колегите юристи, както и от участниците в процеса. Да се присмиват колкото желаят. В процеса, с тога и на съдийската банка, той е „уважаеми господин/ госпожо съдия!” и мненията на колегите юристи и публиката в съдебната зала, за качествата на съдията, са без всякакво значение. Не подлежат на контрол и са невидими за гражданите и обществото и емоционалните състояния на съдията под тогата. Не подлежат на контрол и всевъзможни въздействия и влияния – икономически, политически, служебни, проблеми в обществото и семейството, взаимоотношения с роднини, приятели, колеги, които не могат да минават покрай зрялата личност на съдията, без да натоварват с положителни или отрицателни емоции психиката му. А те имат голямо значение и сериозно влияят върху конкретните му постъпки и решения, при разглеждането, възприемането и оценката на обстоятелствата и фактите по делото и неговото правилно решаване.

Морален, почтен и принципен съдия, искрено желаещ и отстояваш убеждението, да правораздава само и единствено въз основа на закона, също може да постанови решение, което да не бъде действително законосъобразно и справедливо. Това обаче не е корумпираният съдия, облечен в тога, който като разпоредител с процеса, превръща закона в удобна маска, за прикриване на, често пъти граничещи със съдебен произвол, процесуални действия на съда при разглеждането на делото. Такъв морален и принципен съдия има предвид Конституцията на Република България, когато в чл. 132 предвижда, че при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Текстът на чл. 132 от Конституцията обаче третира по един същ начин и подвежда под нейното защитно действие и корумпирани и не корумпирани магистрати. По такъв начин, отнапред осуетява всякакви опити за извършване на реформа в българската правна система. А като съобразим многоликите проявни форми на корупцията. Това, че макар изключително вредно явление за правната система и цялото българско общество, корупцията не е криминализирана, а значителна част от българските граждани, не преценяват посочените нейни проявни форми като корупция, можем да си обясним изключителната трудност на каквито и да било идеи и мерки за борба с нея.

Това, което ми се струва възможно и съм предлагал в отворено писмо, на вниманието на Министър председателя на Република България, Министъра на правосъдието и Председателя на Върховни касационен съд са промени в чл. 132 от Конституцията и въвеждане на гражданска отговорност за посочените в този член магистрати. За корупционни съдийски актове, изменение в чл. 132 от Конституцията на Република България трябва да предвиди, че „съдиите, прокурорите и следователите носят наказателна и гражданска отговорност, освен когато извършеното е умишлено престъпление от общ характер, но и когато по своите вредоносни последици за страните в процеса, извършеното може да бъде характеризирано като причинено, чрез съдебен акт, непозволено увреждане”.

Не съществува логично обяснение, за съществуване на гражданска отговорност за високо благородната и рискова професия на лекарите, а да не съществува такава за магистратите, когато с умишленото или небрежно осъществяване на своите професионални задължения като магистрати. Такава отговорност, подходящо формулирана, може да обхване значителна част от корупционните прояви, които досега българското общество се прави, че не забелязва, а законът подминава без внимание и подходяща санкция. Гражданска отговорност, съчетана с дисциплинарната отговорност по чл. 308 от Закона за съдебната власт, струва ми се ще насити правосъдната дейност с повече отговорност и внимание, при изпълнение на служебните си задължения от самите служебни лица в процеса. Що се отнася до Върховния касационен съд, сигурността, че над Върховните касационни съдии е само Бог и че те не носят отговорност и за най-безумните си и незаконосъобразни присъждания, няма да доведе до доведе до действително реформиране на правосъдната система на България, колкото и добри и разумни да са идеите, заложени в проекта за изменение на Конституцията и провеждането на правната реформа.