Чужденец за собствената си държава

адвокат Роман Леви

Относно толкова дискутираната тема за промени в Закона за избор на народни представители се появиха разнопосочни мнения от различните субекти в политическото пространство. В последно време набира сила една идея опасна за демократичните устои на държавата, а именно ограничаване на равното избирателното право за някои български граждани, живеещи извън границите на Европейския съюз.

Важно е да се изясни, че повечето български граждани, живеещи в САЩ, Канада, Австралия и други държави извън ЕС са емигрирали поради икономически, религиозни и политически причини. Те са емигранти по принуда, а не по свое желание. Те продължават да пращат средства на близките си в България и живо се интересуват от политиката и съдбата на малката им родина. В този смисъл диаспората има огромна икономическа роля.  По оценки на БНБ, само за периода 2004-2005г., в България са постъпили средногодишно близо по два милиарда евро, заработени от български граждани в чужбина. Дори на книга се води държавна политика за връщането на младите и образовани български емигранти в отечеството, за да приложат знанията си на родна почва.  Нима лишаването на тези хора от право на глас само заради това, че живеят и учат или работят извън пределите на ЕС е разумна политика. Напротив това би отблъснало още повече тези хора от родината им и би потвърдило отново правилността на избора им да стоят далеч от държавата. Тази идея е несъвместима със съвременното развитие на обществото и все повече глобализиращия се свят. Нещо повече тя е противоконституционна. Изниква логичния въпрос щом гражданите са равни по задължения, защо да не са равни по права. Член 6 от Конституцията ясно прокламира: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние”. В духа на Конституцията е държавата да осигури равноправие на всички, като създава условия и възможности за упражняване на техните права и за изпълнение на задълженията им. Последователно да се прилага равноправието означава да се спазва принципът на равните права и равните задължения на гражданите. Равноправието е притежаването на равни права от всички независимо от техните социални и личностни различия. В този смисъл всеки български гражданин е свободен да избира местожителството си и правото му на глас при демократични избори трябва да е гарантирано. 

Всички международни актове за правата на човека прокламират принципа на равноправието. Без него правата и свободите губят своето значение, защото се превръщат в привилегия на едни и ограничение за други. Още Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948г., прогласява, че всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Още повече България е ратифицирала Международния пакт за граждански и политически права на ООН и е длъжна да гарантира на всички лица под нейна юрисдикция гражданските и политическите права. Дори Съветът на Европа прогласява принципа на равноправието като основополагащ за създаването на нова Европа, чрез Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Противно на тенденциите за падане на граници между народите и държавите и утвърждаване на принципите за зачитане на човешките права, България ще лиши не малка част от собствените си граждани от равно избирателно право. Това ще е „значително постижение” на българската демокрация, на което дори държави като Северна Корея и Куба биха завидели. Като продължение на тази политика дори може да се достигне до нови „епохални постижения” на демокрацията ни чрез налагане на имуществен и образователен ценз и в крайна сметка до утвърждаване на еднопартийната система като единствено възможна и разрешена.

            В този смисъл демократизмът на избирателното право може да се прояви само тогава, когато е осигурено реално съчетаване на всеобщото и равното избирателно право. Принципа на избирателното равноправие е утвърден в Конституцията, което е основна юридическа гаранция за неговата неприкосновеност. Установеното в Конституцията на Република България избирателно право на българските граждани намира израз в чл. 10 – „Изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.” Така  скандалното ограничаване на конституционните права на част от българското население, живеещо извън границите на ЕС, е в противоречие с Конституцията - чл. 26, ал. 1 постановява, че гражданите на Република България, където и да се намират, се ползват от всички конституционни права, както и че изборите се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право (горецитирания чл. 10/. Висша изява на законност е спазването на Конституцията. Според чл. 5, ал. 1 тя е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Поради това лишаването от право на глас при избори на български граждани, живеещи в държави извън ЕС, минава неминуемо през промяна на Конституцията, а не само чрез промяна в ЗИНП.

            На последните парламентарни избори, провели се на 5 юли 2009г., в чужбина бяха открити 274 бр. избирателни секции, от които 123 бяха разкрити на територията на Република Турция. При положение, че в Турция има подадени 44 176 заявления за гласуване, а  общо за всички държави са подадени 57 346 заявления. По думите на бившия заместник-министър на външните работи Милен Керемедчиев Министерството на външните работи е спазило закона, който е гласуван от народните представители. И това не е съвсем вярно, защото ако е трябвало да бъдат абсолютно в духа на собствените им инстукции, то е трябвало да се отворят 440 избирателни секции в Турция. По закон на всеки сто заявления трябва да се отвори по една секция. Така за Турция е предприет оптималния вариант - 123 секции, които са одобрени от Централната избирателна комисия. В останалите държави има много примери, където са подадени много по-малко от 100 заявления, но са отворени секции. МВнР е работило на принципа да няма нито едно наше представителство, в което да няма секция. За сравнение например в Гърция при подадени 222 заявления за гласуване според правилата е трябвало да се отворят две секции, но е имало три – две в Атина и една в Солун. А във Франция, където няма разрешение да се откриват секции извън дипломатическите и консулските ни представителства, е отворена секция в Тулуза, въпреки че там нямаме дипломатическо представителство. Това е в разрез с френския закон, но те го правят като изключение за нас. Обобщено за Франция при подадени 726 заявления за гласуване от български граждани, са открити 6 избирателни секции.  В Сърбия при подадени 203 заявления за гласуване от български граждани, са открити 3 избирателни секции.

            В българското общество се появиха разнопосочни и крайни мнения, дали български граждани живеещи извън ЕС и по-специално в Турция могат да имат равни избирателни права с останалите. Някои от тези анализатори умишлено пропускат факта, че мнозинството от изселниците в Република Турция са емигранти не по своя воля, а по принуда. В резултат на Възродителния процес от 1989г. и асимилаторската политика на комунистическия режим в България 360 000 български граждани се изселват от родината си в Турция. Тези хора трябва да се третират и да имат същите права и задължения като българските граждани емигрирали в САЩ, Канада, Англия, Испания и навсякъде по света. В този смисъл промените в ЗИНП трябва да са съобразени с чл. 26, ал.1 от Конституцията и гражданите на Република България, където и да се намират, трябва да продължат да се ползват от всички конституционни права.  Необходима е промяна в друга насока, а именно да се създаде различна концепция за организация и провеждане на изборния процес. Предварително трябва да се направи типов анализ на слабостите на избирателната система, въз основа на което ще се изработи избирателен кодекс. Организацията на изборите трябва да е по-дисциплинирана, по-гъвкава и по-адаптивна. Законът да дава възможност да се откриват предварително допълнителни изборни секции в големите градове. Така няма да се стига до ситуации, познати ни от последните парламентарни избори - в Мадрид в една секция са гласували 2294 души, а в Палма де Майорка - 1583 души, в четири секции в Лондон - 6814 гласоподаватели, а в две секции в Атина - 2798 души. Нима българският посланик в Мадрид не е очаквал, че 1 секция няма да е достатъчна, за да гласуват в нея живеещите над 10 000 български граждани с право на глас в този град. Законът дава възможност по презумпция на ръководителя на посолството или консулството да формират секции по тяхно усмотрение. Нима е било толкова трудно да се открият поне 2 допълнителни избирателни секции в Мадрид, Лондон или Атина. Също така належащо е подробно да се регламентира дописването на гласоподаватели в чужбина в изборните списъци на секциите. В чужбина основните списъци с гласоподаватели не се правят по настоящ адрес, а на базата на предварително подадените писмени заявления. Сега дописването на гласуващите в чужбина е обичайна и масова практика в избирателните секции. В Турция например има подадени 90 000 гласа при 40 000 предварителни заявления. В Италия и по-конкретно Милано е имало 88 предварително подадени заявления, а са гласували 1086 души, тоест 11 пъти повече от предварително заявените. В Мадрид, Палма де Майорка, Никозия броят на дописаните лица също е между 10 и 12 пъти по-голям от тези в основният списък с избиратели.

Сегашното изборно законодателство има много положителни страни и може да послужи като добра основа за създаването на по-съвършени изборни закони или по-добри механизми за прилагането му или и двете заедно. Съгласно ЗИНП българските граждани в чужбина гласуват само и единствено за партии и коалиции, а не за конкретни листи или мажоритарни кандидати, което прави невъзможна пряката връзка между гласуването в чужбина и избора на народни представители в определени многомандатни избирателни райони на страната. В тази си част ЗИНП едва ли подлежи на промяна. Например Законът за избор за народни представители в чл. 41, ал. 8 е прекалено изчерпателен, ясен и точен относно откриването на избирателни секции и не е сериозно да се променя. Обаче е доста спорно дали са създадени условия и механизъм за прилагането му. Съгласно горецитираната разпоредба на ЗИНП избирателни секции в чужбина се откриват от ръководителите на дипломатическите и консулските представителства по същество по три начина: в дипломатическите и консулски представителства /чл. 41, ал. 8, т. 1/; в населените места без дипломатически представителства при наличието на 100 подадени заявления, вкл. по електронен път /чл. 41, ал. 8, т. 2/; в други населени места по тяхна преценка с презумцията, че там, където има добре представени български общности, българското дипломатическо представителство има достатъчно основания и може да реши да разкрие секция /чл. 41, ал. 8, т. 3/. Така в много от случаите основното предизвикателство пред законотворците ще е да създадат механизъм осигуряващ оптимални възможности за прилагането на приетите нормативни актове на практика.  Безспорно има неотложна необходимост от гаранции за законосъобразното протичане на изборния процес, което е и основен извод в доклада на Временната анкетна комисия за проверка на сигналите за опорочаване на изборите за Народно събрание на 5 юли. Но промените в ЗИНП не трябва да минават през ограничаване конституционните права на българските граждани, живеещи извън границите на ЕС, и по-специално лишаването им от право на глас.

Напротив трябва да се създадат повече възможности и условия българите по света да могат да гласуват. Нужна е нова концепция за по-добра организация и провеждане на изборите в чужбина включително да се разкриват допълнителни секции за гласуване при необходимост. Нещо повече - създаване на условия за дистанционно гласуване (чрез интернет) при осигуряване на пълноценно функциониране на системата – подходяща материална база, програмно осигуряване и достатъчна предварителна информационна кампания. Гласуването по Интернет трябва да се уточни в отделен закон. Вероятно най-напредналата страна в електронното гласуване е Естония, където по Интернет може да се гласува от години. Така се провеждат всички национални избори. Да гласуват електронно могат както живеещите в страната, така и диаспората. Навсякъде, където е въведено, Интернет гласуването се оценява като начин за повишаване на избирателната активност и модернизиране на демократичния процес. Залогът е много голям: само в България изборната активност би могла да нарастне механично с 10 процента (групата на най-младите е първата която би се възползвала). От друга страна, с въвеждането на гласуване по Интернет, гласувалите в чужбина могат лесно да достигнат или дори при определени условия да надминат 400 000.

Особено впечатляващо е едно от предложенията на професор Гаврилов и доктор Манов. Впоследствие това става едно от основните предложения асоциация "Гласуване без граница"/сдружение на българите от различни държави/, за промени в избирателното законодателство. Предложението на асоциация "Гласуване без граница" е за сформиране на три Mногомандатни избирателни райони (MИР) за чужбина, от които българските избиратели, живеещи извън страната, излъчват 12 народни представители. Предлаганото от тях географското разпределение на българските общности е както следва: MИР Америка и Океания - 4 депутата; MИР Европа и Африка - 6 депутата; MИР Азия (в който влиза Турция) - 2 депутата. По мое скромно мнение това предложение за промяна в избирателното законодателство е по-скоро нефункционално. Аргументите ми са свързани с това, че броя на българските граждани, живеещи в чужбина е променлива и динамична, а не константна величина. Например броя на българските сезонни работници или студенти в чужбина е толкова променлив и динамичен, че не подлежи на контрол /между впрочем това е ново нарушение на правата на човека, а именно свободата на придвижване/. Друг е въпросът доколко и до каква степен Министерство на външните работи (изпълнителната власт) e в състояние да осигури такава база от поднормативни актове, които да ни дадат цялостна представа за изборните нагласи на българите, живеещи в чужбина.

От казаното става ясно, че всеки непремерен или конюктурен подход към промени в изборните закони може да доведе до повече проблеми, които биха имали и сериозен политически ефект в бъдеще. В този смисъл, би следвало да се търси максимален национален консенсус при налагането на поредната новаторска идея.