Възникване и развитие на Либерализма

Байрам Юзкан Байрам – председател на АД на Младежко ДПС, Велико Търново

Либерализмът като политическа теория на съвременността и бъдещето отдавна привлича вниманието на учени - философи, политолози, икономисти, социолози, които изследват същността, произхода и перспективите в съвременния свят. Чрез задълбочен анализ на неговите компоненти се търси отговор на един от най-сложните философски въпроси, а именно: връзката между личната свобода, частната собственост и пазарната икономика, проникване до същността на либералната концепция за държавата, да се обобщят и анализират аргументите на критиците на либерализма като философска концепция.

С настоящето изложение, нямам за цел да допринеса нещо повече за развитието на либерализма, защото както ще видите в по долните редове - либерализмът е устойчива теория, която възниква, развива и утвърждава през различни исторически периоди. Със скромните ми знания искам само да подчертая важността и дълбочината на една от най-успешните политически концепции в света.

            Независимо, че историците откриват елементи на либералния светоглед в древността и най-вече в Древна Гърция и Рим, тези съставки принадлежат по-скоро на предистория на либерализма, отколкото на модерния либерализъм.

            Като политическо течение и интелектуална традиция , като обособено направление  в теорията и практиката, либерализмът възниква през XVII век, когато е възприет от испанската партия на либералите. Преди това философската система на класическият либерализъм намира израз най-вече в епохата на просвещението, когато Адам Смит говори за “ Либералния план за постигане на равенство, свобода и справедливост”. Но изразът “Либерален” все още се използва  като производен от понятието “либералност”, което означава: класически добродетел, човечност, великодушие, широта на възгледите.

Повечето либерали приемат становището, че либералността е равна на “Свобода на индивида”.

            Ето защо много съществено условие за правилното разбиране на либерализма е да се вникне в културните и политически условия на неговото зараждане. Защото макар и да няма една-единствена неизменна природа или същност, леберализмът притежава съвкупност от отличителни белези, които го характеризират като част от новото време и същевременно го разграничават от другите интелектуални традиции и свързаните с тях политически движения.

            Всички тези черти могат да бъдат разбрани докрай само от историческата перспектива на няколко кризи в модерния свят:

v  Разпадането на феодалния строй в Европа през XVI и XVII век.

v  Събитията около френската и американската революция през последните десетилетия на XVIII.

v  Появата на масови демократични движения през втората половина на XIX век.

v  Възникването на тоталитарни управления.

Във всички варианти на либералната традиция присъства едно определено схващане за човека и обществото, несъмнено модерно по своята същност. Кои са елементите на това схващане? Първо - то е индивидуалистично, тъй като утвърждава  моралния приоритет на индивида пред каквато и да е социална общност.

Второ - то е егалитарно (уравнително), тъй като дава на всички хора еднакъв морален статус и твърди различията в моралните достойнства на хората нямат никакво отношение към правния или политическия ред.

Трето -  то е универсалистично, защото вярва във възможностите за коригиране и усъвършенствуване на всички обществени институции и политически уредби.

            Именно това схващане за човека и обществото придава на либерализма характерния му облик, който се запазва, независимо от вътрешното му многообразие и сложност. Това разбира се либерално схващане някои различни и дори противоречиви източника в европейската култура. То дължи по нещо на: стоицизма, който възхвалява силата на разума, макар и  в качествено в други условия. Либералната традиция е търсила опора и оправдание и в много различни философии.

            Моралните и политическите възгледи на либерализма са се опирали на теории за естествените права на човека, и са търсели подкрепа както в науката, така и в религията. Както всяка друга система от възгледи, либерализмът придобива различен оттенък в отделните национални култури, в които е просъществувал. Така например, през цялата си история френският либерализъм подчертано се е различавал от либерализъм в Англия. Германският винаги се е сблъсквал с уникални проблем, а американският, макар и да дължи много на английската и френската теория  на практика, скоро придобива специфични черти.

            Въпреки голямото историческо многообразие, което либерализма предлага, все пак е погрешно да се смята, че е невъзможно неговите многобройни разновидности да се разглеждат като вариации на един краен отговор за същността на либерализма с характерни теми. Либерализмът представлява една-единствена, а не две  и повече традиции, нито пък е някакъв аморфен (безформен) комплекс от елементи. Тези елементи се усъвършенствуват и дефинират наново, взаимните се пренареждат, а съдържанието им се обогатява през различните периоди в историята на либералната традиция и в различните национални и културни особености, в които те често получават силно специфична интерпретация. Въпреки цялата си историческа изменчивост, либерализмът си остава един цялостен светоглед, чиито основни компоненти са лесно различими. Единствено по този начин можем да приемем Джон Лок и Имануел Кант, Джон Ст. Милър, Хърбърт Спенсър, Джон М. Кейнс и Ф. А. Хайек, Джон Ролс и Робърт Нозик , които са изразители на отделни тенденции в едно общо наследство.

Според известният френски изразител на либерализма от XVIII век Бенжамен Констан схващанията за свобода в Древността са с коренно различни с тези от съвремието. Докато за човека от новото време свободата означава сфера на ненамеса или независимост, защитена от закона, за древните тя е означавала право на глас в колективното вземане на решения. Според Констан, Ж.. Ж. Русо прави анахроничен (остарял) опит да възроди именно тази древна представа за свободата. При гърците, а и при римляните идеята за свободата се  е прилагала така естествено и е означавало самоуправление или липса на контрол отвън, както към отделните индивиди. До тук древната представа за свободата е в рязък контраст с модерната.

Същевременно прозрението на Констан не бива да се преувеличава  и макар правилна в основата си, то не трябва да загърбваме зачатъците на либералните идеи на древните гърци и римляни. Особено внимание за това показват Софистите, които поставяйки рязка граница между естественото и договореното, клонят към утвърждаване на всеобщото равенство между хората. Така във втората книга на Платоновата “Държава” се подчертава, че “Справедливостта е съглашение между хората нито да причиняват неправда, нито да понасят неправда”. Софистите са тези, които първи развиват доктрината за политическото равенство. За първи път в човешката история Протатор създава теоретичната основа на пряката демокрация.

За първи път през XVII век откриваме систематично изложение на модерния индивидуалистичен светоглед, от който води началото си либералната традиция. В Англия Томас Хобс (1588-1679) става изразител на един непримирим и във висша степен модерен индивидуализъм, който бележи решителното скъсване с философията на обществото, завещано от Платон и Аристотел на Средновековния християнски свят. В общи линии философията на Хобс е добре позната. От едно хипотетично естествено състояние, в което всеки човек неизбежно е във война с всеки друг, Хобс прави заключение, че гражданското общество, което е в състояние на мир, е обезпечено от неограничените правомощия на упражняващата принудително върховна власт. Разбирането на Хобс, че всеки човек действа с оглед на собствената си изгода, убеждението, че хората са длъжни да избягват насилствената смърт, като най-голямо зло и твърдението, че хубавите неща в живота обикновено са рядкост – го водят до категорично отрицание на класическите схващания за висшето благо, или крайната цел на човешкия живот и до отхвърлянето на мястото, което класическата идея за висшето благо, заема във философията за обществото. Той схваща политическото устройство на държавата по-скоро като средство чрез което хората донякаде смекчават естественото зло в своя участ, отколкото като нещо, което осигурява необходимите условия за успяването на човека и неговата добродетелност. Гражданското общество защитено от върховната власт е рамка, в която всеки човек може да се отдаде на своя непрестанен стремеж към надмощие над останалите, без с това да предизвиква война на всеки срещу всеки.

Друго виждане за либерализма, при това по-близък до либералната традиция, откриваме в лицето на Бенедикт де Спиноза (1632-1677). Спиноза споделя много от възгледите на Хобс за човека и обществото, като двамата несъмнено принадлежат на Новото време, и двамата отхвърлят речника на етични и политически понятия, наследен от господствуващите Аристотел и християнска традиция, като заблуждаващ и непригоден за общата им цел. Според Спиноза човекът се стреми да остане жив не просто за да избегне смъртта, а за да се осъществи на този свят като индивид. Следователно, всяко човешко същество се стреми към свободна изява на собствените си способности, защото само така може да прояви своята неповторима индивидуалност.

Ето защо най-добрата за тази цел политическа уредба не е като у Хобс, авторитарното управление, а демокрацията при коята се гарантират либералните свободи – свободата на мисълта, на словото, на сдружаването. Спиноза е по-близък до либерализма с това, че поставя свободата в центъра на политическата мисъл. Независимо от положеното дотук, Спиноза не вярва, че човешките дела подлежат на безгранично усъвършенстване.

            След настъпването на славната революция, в споровете по време на гражданската война в Англия и най-вече във Втория “Трактат на гражданското управление”  на Джон Лок основните елементи на либералния светоглед за първи път се избистрят в стройна интелектуална традиция, намерила израз, като нееднородно и противоречиво политическо движение. На практическо равнище английският либерализъм от оново време се проявява в твърдото отстояване на парламентарното управление, подчинено за Закона срещу монархическия абсолютизъм, както и в утвърждаването на свободата на сдружаване и частната собственост. Именно тези аспекти на английската политическа практика Лок теоретизира и въплащава в схващанията си за гражданското общество – общество на свободни хора, равни пред закона, несвързани с една обща цел, но изпълнени с взаимно уважение към правата си.

            Във философията на Лок на преден план излиза една тема, която отсъства или е отхвърлена от неговите предшественици- темата за връзката между правото на лична собственост и свободата на индивида. У Лок е на лице това, което липсва при по-ранните теоретици на индивидуализма – ясното значение, че личната независимост предполага частна собственост гарантирана от закона. След Лок твърдението, че гражданското общество изисква широко разпространение на личната свобода, се превръща в основна тема на либералната литература и в това се състои приносът на Лок към либерализма.

            През цялата втора половина на XVIII век историята на либерализма в Европа и развитието на Просвещението трябва да се разглеждат като страни на едно и също течение в теорията и практиката. Типичен представител на френското просвещение е Шарл Луи Монтескьо (1689-1755). В своя труд “ Духът на законите” той проповядва и дава пример за натуралистическия подход към изучаването на политическия и обществен живот – подход който набляга на влиянието, оказвано върху обществените институции и поведение от географските, климатични и други природни фактори. Макар и непоследователно и колебливо, в трудовете си Монтескьо се проявява като привърженик на идеята за наука за обществото.

            Френските философи от XVIII век хранят прекомерно надежди в човешкия разум. Те са намерили най-забележителен израз в “История на човешкия разум” на Кондорсе (1794). В тази своя книга той излага доктрината на либерализма в най-чист и безкомпромисен вид – като доктрина на човешката способност за усъвършенсване. Тя се крепи на убеждението, че нищо в човешката природа не пречи на създаването на едно общество, в което всякакво природно  зло е преодоляно, а вековните човешки безумства – войната, тиранията, нетърпимостта – са премахнати. Тази доктрина дори хвърля класическите представи за съвършенството като прекалено статично и ги заменя с твърдението, че човешкия живот може да се усъвършенства, без предел в бъдещето.

            В своя труд “Древната и нова свобода” (1819) Констан очертава твърде убедително и точно най-съществената разлика между свободната като гарантирана сфера на лична независимост и свободата като право на участие на управлението. Свободата – според Констан – е правото на всеки човек да бъде подчинен единствено на закона, правото да не бъдеш задържан, съден, умъртвяван или обезпокояван по какъвто и да е начин по прищявка на едно или повече лица. Тя е правото всеки да изразява собственото си мнение и да упражнява собственото занятие, да се движи свободно, да се сдружава с другите. Правото на всеки да влияе върху управлението на държавата, като издига кандидатурата на всички или част от управляващите, или чрез съд, искания или молби, които властите са длъжни в една или друга степен да вземат под внимание.

За всеки човек притежаването на собствената личност означава на първо място, че може да се разпорежда най-малкото със собствените си дарби, способности и труд. Не е ли изпълнено това изискване за притежание на собствената личност, човекът е роб – собственост на някой друг или владение на обществото. Това е така, защото ако съм лишен от правото да се разпореждам със собственото си тяло и труд, аз не мога действам, за постигане на собствените си цели и реализация на собствените си ценности: Аз съм принуден да подчиня целите си на нечии чужди или пък на изискванията на колективното вземане на решения. Притежаването на това най-основно право на собственост върху самия себе си, ражда много от класическите либерални свободи: договорна свобода, свобода на занятието, сдружаването и  придвижването. Това е моето разбиране за либералната концепция, отстояла във времето и с ясна визия за бъдещето.