Принципите на всеобщото избирателно право и началото на българското изборно законодателство 1878-1880 г.

Всеобщото избирателно право е основополагащ принцип на изборния процес. В различните исторически периоди съществуват различни разбирания за същността му и за параметрите на приложението му. В абстрактен идеален вариант то значи в изборите да могат да участват абсолютно всички граждани, независимо от възрастта, пола, общественото положение, етническия и социален произход и т.н. В реалната политическа практика обаче се запазват различни ограничения, които изключват част от гражданите от полето на всеобщото избирателно право. Широкото му приложение е в състояние да даде висока степен на легитимност на демократичните представителни институции. Всеобщото избирателно право регламентира и юридически конституира съвкупността на гражданите, притежаващи активно избирателно право в избирателен корпус. То определя и кръга на лицата, имащи пасивно избирателно право.

     Проблемите на всеобщото избирателно право  стават актуални в българската политическа практика през лятото на 1878 г., когато трябва да се определи начина на формиране на Учредително събрание (УС).

            Действащото в страната временно руско управление, решава изборите (за тези депутати, които ще влизат в парламента въз основа на избор, а не по право и по назначение) да се проведат по т. нар. Временни правила от 24 август 1878.

            Съгласно клаузите им активно избирателно право получават лицата, които са неосъждани, навършили 20 г., грамотни и са собственици на недвижим имот, или пък родителите им имат собственост върху недвижим имот. Избираеми може да бъдат и тези лица, които, макар и да нямат недвижим имот, имат средно или по-високо образование или самостоятелно се занимават с търговия, занаят и промисъл[1].

            С така направената регламентация се въвежда ценз - имуществен и образователен, като те са взаимно заменяеми. В тогавашната обстановка това е оправдана стъпка. В условията на неизградени държавни структури притежаването на даден имот или повишената ангажираност в стопанския живот са предпоставките, че в УС ще попаднат по-отговорни и компетентни лица. Заменяемостта на имуществения ценз с образователен пък засилва демократизма в приетата система. Така се дава възможност и на лица, намиращи се в лошо материално състояние, но притежаващи висока за тогавашните представи степен на образование и следващата от тук повишена компетентност, да се включат активно в обществено-политическия живот. От гледна точка на всеобщото избирателно право обаче правната рамка формира силно редуциран избирателен корпус. В зората на българската държавност лицата, които могат да докажат документално собствеността си върху недвижимите имоти или пък тези, притежаващи образование са сравнително малък процент. 

            Условията за упражняване на пасивно избирателно право са същите, като разликата е само във възрастовия ценз, определен на 30 г[2].

            Повишаването на изискуемата възраст, като предпоставка за попадане в бъдещия парламент е оправдано, предвид сложните задачи, които следва да се решат в УС и за които е нужен определен житейски опит.  

            Лицата имащи активно и пасивно избирателно право се включват в списъци, изготвени от окръжните началници. Жалбите срещу неправилно изключване от списъците или грешно записване се подават до губернатора, като неговите решения са окончателни[3]

            Целта е да се създадат гаранции за включване в списъците, като първо условие за упражняването на всеобщото избирателно право. Възприетта система на обжалване може да се критикува, тъй като реално засилва ресурсите за влияние на изпълнителната власт. Оправдание за въвеждането и може да се търси във все още неизградената в достатъчна степен съдебна система, на която следва да се повери решаването на спорните въпроси от областта на избирателното право.

            На 10 февруари 1879 г. в Търново започва работа УС. Обсъжданият в събранието проект за Органически устав предвижда депутатите, които ще се избират в Обикновеното народно събрание  (ОНС), да се излъчват по 1 на 20 000 души от двата пола. Не се изисква никакъв ценз за упражняване на избирателното право[4]. Формираната от УС първа българска парламентарна комисия, имаща за цел да прегледа основните начала на проектоустава в изготвения от нея доклад предлага активно избирателно право да имат всички български граждани, навършили 21 г. и притежаващи определен имуществен ценз, който се изразява в плащане на поне 100 гроша годишен данък или собственост върху недвижим имот. Имущественият ценз е заменяем с образователен - завършено средно или висше образование (вж. кн. 12). За пасивното избирателно право изискуемата възраст е 25 г[5].

            Така направените предложения фактически доближават мнението на комисията за регламентацията на избирателните права до Временните правила от 1878 г. Видно е, че търновските законодатели не искат да променят основните принципи на вече приложените правила при избора на УС и виждат в цензовете за упражняването на избирателни права гаранцията за спокойното и устойчиво развитие на прохождащата българска държавност. Участниците в изработването на доклада сякаш предугаждат, че повсеместният преход към всеобщо избирателно право може да се окаже нецелесъобразен и да оправдае на пръв поглед парадоксалната теза, че непремерената доза демокрация може да се окаже опасна за самата демокрация, ако за нея не съществуват определени обективни и субективни предпоставки.      

             След отхвърлянето на рапорта на комисията по проектоустава на 21 март въпросът за бъдещата избирателна система се поставя на 28 март, когато 17 депутати правят предложение ОНС да се състои от представители, избрани направо от народа, по 1 на 10 000 жители от двата пола[6]. Така дебатът по въпроса за начина на учредяване на народното представителство, рефлектиращ и върху бъдещата избирателна система, продължава.        

     Част от търновските законодатели са на мнение, че не бива да се пристъпва към ОНС, изградено изцяло в резултат на класически парламентарни избори, а е необходимо в него да попадат и лица по право на заеманата длъжност. Възниква идеята председателите на окръжните и градските съвети да са по право депутати, защото са избрани направо от народа[7].

            Предложението  не е издържано. Указаните длъжностни лица имат различни задачи от тези на народното представителство и се избират при други политически настроения във време различно от парламентарните избори. Спорно е и доколко тяхното присъствие в ОНС ще повиши компетентността му. Негативите обаче са ясни. Председателите на окръжните и градски съвети имат функции в местното самоуправление и пребиваването им в законодателната власт е неуместно от гледна точка принципът на разделението на властите. Евентуалното им включване в предизборната надпревара би трябвало да се съпровожда с предварително подаване на оставките от местните самоуправителни тела или поне с излизане в отпуск. Така ще се осигури по-голяма равнопоставеност на участниците в предизборната надпревара.

             Въпросите на активното избирателно право се решават бързо в УС. Регламентацията му обаче е прокарана частично и непоследователно. Приема се избирателния корпус да се състои от всички български граждани, навършили 21 г. и имащи граждански и политически правдини.  Буквалният прочит на текста дава избирателни права и на жените.  Подобно тълкуване се засилва и от текста, който предвижда, че изборното райониране се прави на принципа в ОНС да се излъчва "по един представител на 10 000 души от двата пола". Буквалният прочит по-скоро дава равни избирателни права и на жените.

             Що се отнася до мъжете Княжеството безспорно се оказа по-напред в гарантиране на принципа на всеобщото активното избирателно право. Ограниченията спрямо правата на мъжкото население бяха много по-малки в сравнение с редица европейски държави с далеч по-утвърдени демократични традиции през разглеждания период в които имаше имуществен или образователен ценз: Англия (имотен ценз), Германия (различни цензови системи в отделните територии), Италия (имотен ценз, заменяем с образователен), Белгия (имотен ценз) Испания, Норвегия и т.н[8].

            Повече са спорните моменти при дебата по повод на условията за упражняване на пасивното избирателно право. Поставя се проблемът дали чиновниците да притежават избирателни права. Включването им в изборните надпревари крие опасност от политизиране на държавната администрация и развихрянето на партийно-партизански страсти още в зората но новата българска държавност. От друга страна лишаването на чиновниците от избирателни права ще е в противоречие с правото на всяко лице да упражнява свободно конституционните си политическите права и наистина ще лиши част от малобройната тогава българска интелигенция от участие в ОНС.  

            Мотивите за участието на чиновниците в изборите се търсят в необходимостта от включването на подготвени хора в политиката. Контрааргументите са търсят в опасността чиновниците да подкрепят своя работодател, в случая правителството и да влияят върху обективността на изборите, използвайки ресурсите на властта. Търси се и компромисен вариант - чиновниците, кандидатирали се за народни представители, да подават оставка 10-15 дни преди изборите[9].      

     Целта е те да упражнят гражданските си права, като същевременно се  парира възможността им да влияят върху обективността на изборите.  В крайна сметка УС не фиксира ограничения за кандидатиране на чиновниците[10].            Възрастовата граница за упражняването на пасивното избирателно се фиксира на 30 г., за да може лицата, попадащи в ОНС да са достатъчно зрели, "за да разсъждават за такива работи"[11].

            След приемането на ТК на  16 април УС приема "Временни правила за избиране на народни представители". В тях се продължава линията за регламентиране на основните начала на всеобщото избирателно право.

       На първо място се регламентира процедурата по съставянето на избирателните списъци, която се възлага на окръжните и градските съвети. Оплаквания против неправилното изключване или записване в списъците се подават чрез надлежния съвет до губернаторите, в продължение на 14 дни от денят, в който са обнародвани списъците. Надлежният съвет в седемдневен срок след подаване на прошението го праща с обяснение до губернатора, който го праща за окончателно решение на губернския управителен съвет. То може да се обжалва вече само пред ОНС.

            Лицата, които се впишат под чуждо или лъжовно име в избирателните списъци или не посочат вярно местожителството си, както и тези уличени, че са скрили някоя от пречките да бъдат избиратели, или тези, които се впишат в два избирателни списъка или пък гласуват в две избирателни събрания се наказват със затвор от 1 до 3 месеца и глоба от 50 до 300 франка.

            Датата за насрочване на изборите се обявява с княжеска заповед най-малко 1 месец преди изборния ден, като се поставя условието да се гласува в празничен ден. Това изискване дава допълнителните гаранции за упражняването на всеобщото избирателно право. Гражданите трябва да бъдат свободни от своите делнични ангажименти за да отидат спокойно да гласуват без да се притесняват от своите традиционни трудови заничания или евентуално от своя работодател.

            Въвеждат се и някои допълнителни изисквания по отношение упражняването на активното избирателно право.

    На първо място в тази посока трябва да се отбележи цензът за отседналост, с който за да получат активно избирателно право гражданите трябва да са постоянни жители на окръга или града, в който ще избират, или живеят там от 6 месеца. Така гражданите, желаещи да гласуват на практика се задължават да са стриктни при оформянето на адресните си регистрации.     

            От притежаващите активно избирателно право са изключени лицата, които са лишени от граждански и политически права за осъждане на телесно, или позорно наказание; 2) осъдените на не по-малко от три месеца за кражба, подделка (сахтекярлък), за злоупотреба с обществени пари, прелюбодеяние с насилие, лихвоимство. 3) Злонамерен фалит. 

            Всички гореуказани ограничения водят до допълнително ограничаване на избирателния корпус и отдалечават избирателната ни система от прилагане на принципа на всеобщото избирателно право в областта на активното изборно право.

            По отношение на пасивното избирателно право също се поставят допълнителни уточнения и изисквания в сравнение с ТК. На първо място следва да се отбележи, че се премахва ценза за отседналост. Кандидатите за депутати могат да бъдат такива независимо от местоживеенето си.

            От пасивно избирателно право са лишени всички лица, които нямат активно избирателно право. Не се разрешава да бъдат избирани за народни представители и граждани, които имат да извършват доставки за сметка на държавата или имат предприятия по "правителствени работи"[12].

            Презумпцията на това изискване е ясна - една от задачите на ОНС, а и на всеки народен представител е да контролира правителството, а това би било практически невъзможно, ако той извършва съвместен бизнес с държавните институции. В тази връзка правилата изрично предписват, че се лишава от пълномощията си депутат, който по време на мандата си сключи договор с правителството за извършване на държавна доставка или пък вземе участие в сделка, подлежаща на одобряване от ОНС.

            Не може да бъдат избираеми и военните лица, които се намират на действителна военна служба.

              По отношение на гражданските чиновници се предписва, че може да се кандидатират във всички окръзи без този, в който работят. Презумпцията е чиновниците да не се възползват от служебното си положение, за да окажат натиск върху избирателите от окръга, в който работят. Чиновниците са част от изпълнителната власт и участието им в законодателния орган противоречи на принципа на разделението на властите, чиято основна презумпция е "власт, власт да спира". Създават се предпоставки чиновникът да прави законите като народен представител, а връщайки се на основната си месторабота между сесиите да ги привежда в действие. Принизява се и контролната функция на парламента. Изглежда нереално чиновникът-депутат да контролира ресорния си министър като депутат, а след това да се превръща отново в негов подчинен. Ясно е, че през времетраенето на сесията основната месторабота на чиновника "ще страда", от което ще е потерпевшо населението. Примерно околийският началник по време на депутатството няма да може да се занимава с делата си в околията, финансовите служители ще трябва временно да зарежат събирането на държавните финанси, мировият съдия, който е едноличен орган ще трябва да отложи съдебните дела, за да се посвети за поне два месеца в годината на депутатството и т.н. Несъмнено е, че чиновниците, като част от администрацията, ще намират начини да влияят върху изборния процес, макар и кандидатирани в друг окръг.

            Приетите на 16 април 1879 г. Временни  правила действат при изборите за I и II ОНС.         Първите парламентарни избори в България след приемането на ТК са насрочени за 30 септември 1879 г. Първият проблем който се поставя пред тези избори е определянето на  числото на избирателния корпус. Данните показват, че от около 1 700 000 жители на Княжество България едва 219 434 са включени в избирателните списъци като притежаващи активно избирателно право, т.е. около 13%. от населението[13]. При такъв процент не можем да говорим за реално въвеждане на всеобщото избирателно право.

                        Още по-малък е кръгът на лицата, имащи пасивно избирателно право. При определяне на техния процент от указаните 13% граждани имащи активно избирателно право, трябва да извадим населението между 21 и 30 г., както и тези, които не са "книжовни". По тази схема отпадат още няколко процента, така че гражданите, притежаващи пасивно избирателно право не са повече от 10%.

            През януари 1880 г. се провеждат изборите за II ОНС. Всеобщото всеобщото избирателно право отново не намира реално приложение и при този вот. Разликата е само, че в избирателните списъци са включени вече 287 452 граждани, което е малко повече в сравнение с изборите за I ОНС. Увеличението е с около 67 000 избиратели. То се дължи на по-прецизното съставяне на списъците. В процентно отношение броят на избирателите обхваща около 17% от гражданите. Става ясно, че и в тези избори до по-реално приложение на всеобщото избирателно право не може да се стигне. При такива стойности трудно можем да говорим за легитимност на парламента.

            През ноември 1880 г. в парламента надделява становището, че е необходимо да се приеме нов избирателен закон. Формирана е специална комисия, която има за цел да изготви проекта за избирателен закон. Тя взема за основа "Временните правила", като в тях не се правят капитални промени. По тази причина  още на 9 декември 1880 г. ОНС успява да започне и разглеждането на законопроекта.   

               По отношение на въпроса за субектите, които не трябва да притежават активно избирателно право се следва схемата на "Временните правила". Новото е, че се проектира да се лишат от активно избирателно право и съдържателите на "публичните развратни домове", както и намиращите се на действителна военна служба. Това са целесъобразни мерки с оглед от една страна за запазване но обществения морал, а от друга - за поне частично предпазване на армията от нахлуването в нея на партийно-партизански страсти.

              В пленарна зала депутатите решават да се разшири кръгът на лишените от активно избирателно право, като приемат да се включат и престъпленията срещу правосъдието - "лъжесвидетелстване" и "клетвопрестъпничество".

             Схемата на пасивното избирателно право също следва Временните правила. Нов момент е, че лишавайки от пасивно избирателно право лицата с духовно звание, законът прави изрично изключение за бялото духовенство.

 Изградената през 1878-1880 г. правна рамка на изборното ни законодателство поставя основите на регламентиране на всеобщото избирателно право. За кратко време Княжество България създава нормативна база, която не отстъпва на тази в много от европейските държави.  До каква степен политическото общество бе готово за "голям скок", към всеобщо избирателно право щеше да стане ясно първите години на действие на ТК.

                                            (Следва)