Разказ на Халил Тасим
Роден съм в град Кърджали. Живеех мирно, спокойно. Служех в редовни войски. Завърших с отличие по бойната политическа подготовка след две години безупречна служба в редовете на БНА. Получих грамота. След това започнаха моите трудности. Искаха да ме възпитат и да ме направят ръководител на някое предприятие или някой завод. Това ми повтаряха постоянно, аз отказвах. Викам, ако се съглася какво ще искате от мен срещу това? Винаги това питах. Те ми викаха нищо, просто у теб виждаме, че си примерен, добър и родословното ти дърво е чисто.
Искаме от теб да направим един ръководител. Не, вие искате от мен да шпионирам моите събратя. Аз не искам нито служба, нито работа. Ще се боря, ще работя и ще си живея тихом и мълком. Обаче какво стана? Работех си така спокойно, постоянно ме привикваха напред-назад. Тогава бях 23-24 годишен.
Често се събираме, усещахме че нещо мирише. Аз и сега усещам, че има нещо. Вие трябва да бъдете будни. Аз казвам: винаги трябва да обичате България, защото това ни е родина. Тук сме се родили и трябва да милеем за България и за я защитаваме с всички сили. Аз съм убеден ако сега, сегашното правителство тръгне заедно с Движението за права и свободи да управлява, най-малкото да вземе мнение от кадрите на Движението за права и свободи – по-лесно ще преодолеем кризата. Аз така мисля, убеден съм в това. Защото в ДПС в момента има кадри, които превъзхождат кадрите на сегашната власт.
Казвам се Халил. Викат ми малкия Халил, защото имаше голям Халил, чичо ми, с когото бяхме заедно в затвора. Имам плътни 18 години и 4 месеца затвор. Лишаван съм от свобода много години. Бил съм в Старозагорския затвор 14 години без да излизам. Даже забравих цветовете на колите. Свободния свят забравих. 14 години плътно лежах в Старозагорския затвор. От там отидох в Белене година и половина. От там бях интерниран близо 3 години. 18 години и 4 месеца плътни. Малко е трудно да го асимилирате, какво значи 18 години и 4 месеца.
Аз бях много малък, около 20-годишен. Усещах, че нещо не върви. Учех в турска гимназия. Почнахме лека полека да си говорим, че нещо става. Нямаме опит и никой не можеше да предвиди какво става. До тогава си живеехме по братски. Почти всичките ми приятели са българи. И когато бях в затвора Белене ме посещаваха българи и са ми давали кураж – „не бой се, ти ще издържиш”. И аз просто се гордея с това, че сега съм тук и съм се върнал от Турция именно поради това, че моите приятели и другари са били българи и винаги са ме окуражавали. Това не е съдба, а просто на някой му е хрумнало. Аз се гордея с моите приятели българи.
Щели да сменят имената в смесените бракове. Не можело единият да е с турско име, другият с българско име. Това вече било документирано и се знаело, особено в нашия край. Идват в домовете и казват „в твоя род 5-6 корена назад видяхме, че има българин и ще сменяме имената”. Ония не знаят и нямат възможност да проверят и им сменят името. Аз викам на моите близки, приятели „това е началото, така ще започнат, и после всичките. Това е първата стъпка. Ще дойдат в едно село, ще сменят имената на едно-две семейства и после ще кажат - хайде давай цялото село.” И така стана. Идват с танкове, обграждат. Идват с автомат Калашников, вкъщи и ме питат „Име избра ли си?”. Викам „НЕ!”. „Как не си избрал, бе? Ти си българин. Хайде с мен.” Днес това село, утре другото село. В моето семейство дойдоха най-накрая. Идват и ми викат „Знаеш ли, че целия град е сменен?”. Викам „знам”. „А, твоето име защо не е сменено?” Викам „това не знам”. Вика ми „тебе те оставихме последен, избери си име”. Викам „аз имам име, доброволно не сменям.” И хайде в Белене. Паспорта ми го връчиха без да съм казал нищо. Казаха ми, че ми дават име наподобяващо на мен, Александър. Аз съм Халил, къде е Александър?
Имам документи, че са ме осъдили неоснователно, безпричинно. Отнеха ми най-хубавите години от живота. Не ми дадоха правото да живея като човек. Имам съдебно решение. Искам да се разбере, че съм човек, който е бил измъчван, тормозен, репресиран. Имам имената на всички политически затворници от Втората Световна Война насам, с които съм лежал по затворите. Когато ме арестуваха, ме разпитваха къде съм служил и т.н. във вид на разговор, после направо ме затвориха. Питам следователя „А, бе какво става тука, вие така ще ме осъдите на смърт”. „А няма нищо” – вика – „от съда ще те освободят”. „Как няма нищо бе? С това каквото ми приписвате, от което аз хал хабер си нямам, аз отивам на бесилото”. Тошко Георгиев се казваше следователя и вика „няма нищо, няма нищо,” и хайде 20 години. 24-годишен съм, нямам никакво понятие от затвор. Чувал съм за затвора, ама не знам какво значи да изтърпиш. Само помнех филма „Граф Монте Кристо”, който изтърпява в един остров около 30-40 години. Като прочетох 20 години присъда и викам аз съм сега на 24, и 20 години стават 44, а след това на мен живота за какво ми е. Казах си, свършено е с мен. Влизам в затвора с усилено строг режим. Какво ли съм правил? Изолират ме, не ми дават да се срещам с други затворници. Когато попаднах в затвора, там видях политически затворници – българи, турци. Имах приятели полковници и министри. Там нямаш нито раса, нито религиозна принадлежност, всички са братя в политическия отдел. Криминалните постоянно се търкалят, бият се, ама при нас няма такова нещо. При нас – взаимопомощта и уважението към човека.
Усещахме, че става нещо и говорейки, ни вкараха в затвора. Обаче ние докато бяхме в затвора дойдоха и другите, които са вдигнали глава. Бяхме заедно с Айруш Хаджи. Той ми беше най-добрия приятел в затвора. После смениха имената на циганите. Аз излежах 14 години и излязох.
Влязох в затвора, нищо не знам. И в затвора си викам, свършено е с мен. Първите дни бях изолиран, защото съм осъден на 20 години лишаване от свобода. Усилено строг режим. Нямам право да се срещам с никой от затворниците. Само милиционера носи храната, 40 минути на въздух там на карето. Викам си, ще се побъркам, защото нямам опит, на 24 години съм. Не можеш да намериш така нещо успокоително, не можеш да се срещнеш с друг затворник да ти даде някой съвет, да каже няма страшно.
Имаше един бай Нури, той беше лежал 8-9 години преди мен, аз го заварих там. И той ме пита „ти, за какво си бе, момче?” Разказах му. Пита ме „Убил ли си?” – „Не!”, „Изнасилил ли си?” – „Не!”, „Крал ли си?” – „Не!”. „Ами тогава защо се плашиш? Тебе гризе ли те съвестта?” Викам „Не”. Той ми вика горе главата, успокояваше ме. Шестия месец дойде един такъв момент, когато се влиза в стресово положение и почва умът да те напуска. Усещаш, че не можеш да разсъждаваш. Усещам, че ще полудея, не мога да се побера в себе си. Лежах гърбом и гледах прозореца, а той е малък колкото орех . По едно време чувам звук на самолет, и си казах: „От тая дупка ако видя самолета, аз тук няма да умра, аз ще се спася, аз от тук жив ще изляза!”. Надигнах се на пръсти и видях самолета. Това беше за мен шок! Изведнъж мозъка ми започна да работи. Викам аз няма да умра, това за мен е един сигнал.
Интернираха ме. Отивам там работя 18 часа. Сутрин ставам рано в 6 часа, вечерта доколкото мога. Като стругар работех. Идва партийния секретар. Той ме наблюдавал месеци. Нарича ме с българското ми име и ми вика „аз тебе те наблюдавам с месеци”. Там две норми, три норми изкарвах, защото друга работа нямам, интерниран съм. Само работа. Другите вземат тогава около 600 лв., пълна заплата. В затвора дават първата норма 20 %, а ако изкараш две норми за деня дават 80 %. Значи за да вземеш една нормална заплата за деня, трябва да изкараш две норми. А когато бях интерниран получавах цялата заплата. Работех двойно, тройно и точно. Тази продукция, която аз давах беше 100% качествена. На стругарите се разрешава 5% брак. Аз нито един брак нямах, въпреки че съм интерниран.
На обществеността на Вълчи Дрън бях представен като народен враг. И като изляза на улицата всеки ме гледа особено, говорят там партийците, обществеността „Докарали един интерниран, който се противопоставял на властта, искал да събаря властта.”. Аз викам няма такова нещо, а това са ми приписани неща, как ще свалям властта. Когато бяхме в Белене, идваха проверяващи всяка седмица. Аз все исках на да ми кажат на какво основание ме пратиха в Белене. Постоянно питах. Един ден следователят, който идваше от София в Белене, ми вика: „Знаеш ли какво пише в твоето досие? – Създаване на въоръжена група с цел събаряне на властта.” Викам „аз оръжие нямам, група нямам, как така?” „Е, така пише в досието”…..
Партийния секретар дойде един ден и ми вика „а бе, теб те наблюдавам с месеци”. Неговият зет е бил бригадир там, което в последствие научих. И ми вика „такъв добър човек, културен, възпитан, работлив, защо се опълчи срещу държавата?”. Викам му „аз не съм се опълчил, държавата се опълчи срещу мен, аз нищо не съм направил”. „Как да не си направил? Не си се съгласил да си смениш името!” Викам му „Как ще си сменя името? Кой може да познава от мен по-добре, моето родословно дърво? Моя дядо, чието име нося, Халил, живя 122 години. В рода има около 5-6 столетника”. Вика ми „нашите учени, академици доказаха, че вие сте българи, които по турско време, през османска империя, принудително са ви сменили имената”. Аз му казвам, че не вярвам. „Как няма да вярваш бе, научен труд има доказан”. На партийния секретар на Вълчи дрън му викам „На помаците сменихте имената, ние нищо не можахме да кажем, защото те говорят български, носят турски имена и изповядват мюсюлманството. Нищо не мога да кажа, нямам толкова данни да споря с вас. Ама на циганите, защо сменихте, и те поциганени ли са били? Някой зорлем дошъл и им казал вие от днес нататък сте цигани.”
Викам му „така не става, аз познавам моя род, дядо ми е разказвал как са дошли през османско време”. А тези българи, които видяха малко по-добър живот, по-добро заплащане? Не искат да се връщат в България, те ще останат 50-100 години например в Испания, Германия, Холандия, те испанци ли ще бъдат? А Джон Атанасов, който не може да говори български, този който е измислил компютъра, се гордее с това че е българин.
И двете ми деца страшно много обичат България. Аз винаги съм с вас, гордея се, че между вас има хора без разлика от етнос и религия. Подкрепям ви с цялото си сърце. От три години съм в България и съм председател на политически репресираните през тоталитарния режим от област Кърджали.
< Önceki | Sonraki > |
---|