Износът на културно наследство като държавна политика

Роман Леви

България е страна с богато културно наследство и е нужно системно държавно законодателство в тази област. Културните ценности, особено когато са обявени за национално богатство, са маркери за националната идентичност, съхраняването на която е може би най-сериозното предизвикателство за националната политика. Образци на културното и историческо наследство като архитектурни паметници, предмети на бита и ценности, има още от Палеолита, когато различни племена са населявали територията на днешна България, от древността (главно образци на тракийската култура), през Средновековието, до Възраждането и съвременността.

Но същевременно България е единствената страна от всички в Европейския съюз, която няма стратегия за културното наследство и рискува то да стане жертва на лични интереси на определена група. А тази стратегия е жизненоважна, защото тя трябва да влезе в основата на нова правна уредба на културното ни и историческо наследство. По данни на Асоциацията на българските археолози и Националния археологически музей около 300 хиляди са иманярите в България, които участват в трафика на културни ценности. Нашето културно наследство преминава по веригата иманяри – прекупвачи – колекционери и изчезва зад граница. Смята се, че 90% от археологическите обекти вече са с нарушени културни пластове. Няма могила от тези 50 000, които са в България, която да не е прекопавана. Няма селища, крепости, които да не са прокопавани поне в горния 1 метър.

Предишният Закон за паметниците на културата от 1969 г. бе добре съгласуван с всички изисквания на ЕС. Към него действаше наредба от 2005 г., точно регулираща как българските граждани могат да идентифицират и регистрират културните си ценности. Законът за паметниците на културата бе многократно по-качествен от заменилия го Закон за културното наследство не само в правно-техническо отношение, но и като регулиране по същество на обществените отношения в областта на културата. Със Закона за културното наследство /ЗКН – обн. ДВ. , бр. 19 от 13 март 2009 г., в сила от 10 април 2009 г./ се търсеше постигането на несъмнено популистки цели от вносителите му - НДСВ, свързани с наближаващите парламентарни избори. Прибързано направен, с недопустимата за законодателя амбиция на всяка цена да бъде наложен на обществото, ЗКН изобилства с недостатъци. Липса на структура, на точни дефиниции на понятията, несъобразяване с европейските норми и конвенции, са сред основните недостатъци на закона. Освен това Законът съдържа много голям брой норми, без регулативно значение, самоцелно дефиниране на понятия, привличане на материи, които би трябвало да бъдат уредени в Закона за устройство на територията и в Закона за концесиите. Други проблеми са свързани с нереалните срокове за изпълняване на разпоредбите, а след това държавната администрация да се нагоди към тези срокове и да изпълни същите изисквания на закона по регистриране. Защото за да се извърши тази регистрация, трябва да се направи лицензиране на държавни органи и частноправни субекти. Също така трябва да се изготви регистър към министъра на културата. Като за всичко това е необходим капацитет, който да бъде задължително подплатен с неизбежно необходимия за това бюджет.

По досегашния режим колекционерите трябваше да представят документи за собствеността си. Ако не могат, те ще бъдат държатели - няма да имат право да ги продават, но ще трябва да ги опазват. Впоследствие Конституционният съд /с Решение № 7/29.09.2009г. по к.д. № 11/ 2009г./ обяви за противоконституционни текстовете от Закона за културното наследство, които изискват доказването на собственост върху движими културни ценности национално богатство да става с официален документ и въвеждат фигурата на държателя при невъзможност да се докаже собственост. Интересното в случая е, че за противоконституционни се обявиха текстовете от закона - ал. 2 от параграф 5 на преходните и заключителни разпоредби, които предизвикаха най-мощен отпор от страна на колекционерското лоби. Според съда не е възможно да бъде представен официален документ при положение, че това предварително не е било поставено като законодателно изискване при придобиването на вещите.

Решението на Конституционният съд даде повод Народното събрание да гласува промени в Закона за културното наследство, с които притежателите на стари монети, вази или други антики, открити някъде в българските земи, ще могат да ги узаконят без официален документ. С измененията се предвижда да отпадне думата "официален". За последното изменение между впрочем няма и дума в мотивите на вносителите на законопроекта. Единствено един от вносителите на законовите поправки Павел Димитров коментира, че тази промяна е внесена след настоятелните искания на по-малките колекционери на антики, които изпитвали големи трудности да легализират законно купени предмети. Поради тази причина се предлагало легализирането да става и с обикновен документ за покупко-продажба. Парламентът прие да отпадне изискването собствеността върху движими ценности национално богатство да се установява с официален документ. В обявената за противоконституционна ал. 2 от параграф 5 на преходните и заключителни разпоредби на закона се посочва, че при идентификацията на движимите културни ценности - национално богатство, правото на собственост се установява с официален документ и лицата не могат да се позовават на изтекла придобивна давност. Действително частта относно придобивната давност на горецитираната разпоредба противоречи на Конституцията - правилото на  § 5, ал. 2  ПЗР на ЗКН, което след като  Законът за собствеността, във връзка със Закона за държавната собственост, допуска придобиването на движими археологически културни ценности – частна държавна собственост по давност, забранява позоваването на изтекла давност при установяването на правото на собственост върху тези вещи, при идентификацията им като национално богатство. Но се получава така че промените в закона не стимулират съхраняването, а укриването и изнасянето на древните и националните богатства. При липсата на митнически контрол на границите със страните-членки на ЕС една културно-историческа вещ може веднага след регистрацията й да бъде изнесена и продадена на много по-висока цена в чужбина.

Народните представители гласуваха за промените след голям спор при приемането на първо четене на поправките в Закона за културното наследство. Опозицията изрази основателни съмнения, че промените обслужват частни корпоративни интереси, а депутатите гласували по поръчка. Нещо повече - удължи се срокът за идентификация и регистрация на движими археологически културни ценности от шест месеца на една година. Сегашният срок за регистрация и идентификация на ценности изтича на 10 октомври т.г. А иначе съмненията относно лобисткия характер на закона идват от отпадането на необходимостта културни ценности да се регистрират с официален документ. Това означава документ, издаден от държавна институция като министерство на културата или митническа администрация, или пък решение на съд. Внесената промяна означава, че за да се признае някой за собственик на антика, е достатъчно да покаже например договор за покупко-продажба от частен колекционер или от аукционна къща. Това означава амнистия за незаконно придобитите ценности. Тотко Стоянов, шеф на Асоциацията на археолозите и зам.-декан на Факултета по история в Софийския университет, изрази недвусмислено становище, че поправката е безобразие и обезмисля до голяма степен приетия закон. Този текст е един от основните, отпадането му ще върне системата отпреди новия закон и пълната свобода на търговията с антики, които би трябвало да се стопанисват от държавата. По думите му, така няма да бъде постигната и целта за разкъсване на веригата на „безконтролно иманярство”.

Наличието на официален документ е защита на обществения интерес, а с отпадането на изискването му, тази защита ще отпадне. Имено защитата на публичния интерес е в основата на реалното провеждане на политика, а отстояването на корпоративни интереси може да се определи единствено като далавера. Така за пореден път излезе наяве нов абсурд на прехода, а имено че колекционерите са по-силни от музеите и от държавата. А порочната верига иманяри – прекупвачи – колекционери ще продължи и в бъдеще да работи безотказно. Балансирането на публичния интерес и частния интерес трябва да се търси във връзка с обществения интерес, в противен случай усещането за лобистки характер на закона от усещане ще се превърне в убеденост.

Промените, предложени от ГЕРБ, предвиждат отнемане на правомощията на Националния институт за опазване на недвижимото културно наследство в полза на Инспекторат към Министерството на културата, с цел разграничаване на експертните от контролните функции в тази област. В мотивите си от ГЕРБ посочват, че в момента има смесване между научно-експертната дейност и административните правомощия на НИОНКЦ. Затова контролните му функции следва да се прехвърлят към съществуващия Инспекторат към културното ведомство, а институтът да върши само експертна работа. Министърът ще поддържа национален архивен фонд на недвижимите културни ценности и ще определя режимите за опазването им.

Така контролът ще бъде прехвърлен върху министъра на културата. Отпадането на Националния институт за опазването на недвижими културни ценности и на Института по океанология с промените в Закона за културното наследство е нецелесъобразно. С промените функциите на института се прекратяват и всичките му права и задължения отиват към министъра на културата. Така министърът ще бъде затрупан с много преписки и административна дейност. Предвижда се министърът да контролира цялостната дейност - като например да съгласува устройствени схеми и планове за управление на недвижими културни паметници, за строежи в техните граници и охранителните им зони, да извършва специализирано документиране и мониторинг върху тях, да регистрира обекти като културни ценности и др. Така през министъра ще минават над 4500 преписки на година и кореспонденция по различни казуси, за което е необходим достатъчен експертен ресурс, с какъвто разполага само институтът.

Преди месец българското правителството оттегли промените в Закона за културното наследство, които одобри на миналото си заседание и с които се даваше още една година отсрочка за деклариране на частните колекции. Очаква се, заради възражения на МВР, промените в Закона за културното наследство да бъдат отново обсъдени в министерски съвет през септември. МВР се обяви срещу поредните промени в Закона за културното наследство, които предвиждат още година гратисен период за регистрация на антични колекции и монети. С позицията си вътрешното министерство блокира окончателното приемане на поправките и те, макар и одобрени преди седмица от правителството, ще бъдат върнати за ново обсъждане. Една от основните забележки е поредното удължаване с още една година на срока за регистрация на културните колекции. А дилърите на черния пазар за движими културни ценности приемат този срок като своеобразна амнистия и като последна официална възможност за фактическо придобиване на ценности по нелегален начин. Беше изразено несъгласие с промяната в статута на Националния институт за опазване на недвижимите културни ценности и превръщането му в отделна от министерството агенция. Така не са съгласни с възможността и общинските музеи да могат да регистрират културни ценности, както предвиждат промените.

Промените в ЗКН не решават и редица други проблеми. Така например за културните ценности в областта на изобразителното изкуство. Няма текстове, които да изискват единен държавен регистър за живопис, графика, скулптура, приложно изкуство и произведения за художествените занаяти, които са от държавно или местно значение.За пример – от национално значение ли са произведенията на Владимир Димитров – Майстора, Дечко Узунов и Цанко Лавренов, и кои от тях. Всички, или определени творби. По подобен начин стои и въпросът за произведенията на музикалното изкуство – например нотни ръкописи. А какво да кажем за ръкописните книги и икони. Законът някак избягва тази тема. Не всичко е археология. И през средновековието и днес се създават произведения на изкуството от национално значение. Те не са ли обект на опазване от този закон. Тук законодателят мълчи. Не смятам, че една фибула от трети век п.н.е. е по-малко значима културна ценност от пейзажите на Бенчо Обрешков. Те могат ли да бъдат унаследявани, продавани, изнасяни и подарявани? И ако може – то как, при какви условия, А техните притежатели какви са – държатели, разпоредители, ползватели, собственици, владелци или друго нещо? Правото прави разлика между тези термини.

В заключение за да стане реално работещ, законът трябва да се прегледа изцяло - отново и отначало. Същевременно да се види и провери кои от неговите клаузи са неработещи. За всяка клауза да си представим как работи и да извадим от закона формалитета. Там има неща, които трябва да се спазват, те са много строги, само че законът продължава да не работи, защото безхаберието не спира. Повечето прокурори не познават новия закон и работят по стария, затова връщат оплакванията и сигналите. Например не знаят новото определение за паметник на културата. Необходимо още да се помисли и за регистър на откраднатите произведения на изкуството. Амбициите на Съюза на колекционерите е да бъдат инициатори за създаване на такъв, но само бъдещето ще покаже дали са сериозни в намерението си. В Западна Европа например има една организация Арт Лос Реджистър, която се занимава с издирване на откраднати произведения на изкуството. В този евро регистър фигурират над 180-200 хил. откраднати произведения на изкуството. И всеки уважаващ себе си дилър, който се занимава с търговия с произведения на изкуството, преди да започне да прави сделка, проверява в този регистър и знае, че тази картина не е крадена.

У нас няма такъв регистър, а и законът нищо не споменава за създаването на този много важен инструмент за културна регулация. Дори само това е достатъчен довод, за да се пренапише отново закона.