“Възродителният процес” - 20 години по-късно

Основания да се чества 20-годишнината от “възродителния процес”
Д-р Желю Желев, президент на Република България (1990 – 1997)

Има много и различни основания да се чества 20-годишнината от отхвърлянето на “възродителния процес”. Целта не е и не може да бъде да се коригира историята. Историята не може да се поправя със задна дата или да се пренаписва отново. Всякакви опити от подобно естество могат да доведат само до фалшификации, от които няма никаква полза, по-скоро има вреда.

Честването обаче е повод да се премислят и осмислят нещата от дистанцията на времето, когато страстите са вече утихнали. Това дава възможност за по-обективна оценка на нещата. Благодарение на което то дава възможност да се извлекат поуките от историята, уроците от голямото събитие, разтърсило преди две десетилетия страната.

”Възродителният процес” беше едно от най-големите престъпления на комунистическия режим срещу българския народ и България. Макар той да беше насочен директно срещу българските турци и те да пострадаха истински и най-много “възродителният процес” лепна такова позорно петно на челото на нашата родина, че ние трябваше дълги години след това да се разграничаваме, да обясняваме, че той е дело на БКП и режима на Тодор Живков, а не на българския народ, най-малко пък на българската демокрация, която започна да се заражда като организирана антикомунистическа опозиция още от началото на 1988.

Прави й чест, че тя не се поколеба, не се уплаши да вземе категорична позиция по “възродителния процес”, като го обяви за антинационална и гибелна за страната политика, която трябва незабавно да се прекрати.

През пролетта на 1989 от името на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България, Независимото дружество за защита на правата на човека, синдиката “Подкрепа”, Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта  и духовните ценности, “Екогласност” и други беше изпратена до председателя на Народното събрание тогава Станко Тодоров специална декларация, в която се настояваше за връщане правата на българските турци. Декларацията, подписана от 131 души, беше продиктувана от поета Марко Ганчев на Румяна Узунова в радио “Свободна Европа”, благодарение на която тя стана достояние не само на българската общественост, но и на цяла Европа.

Ответният удар на Държавна сигурност беше арестуването на 16 активисти от споменатите по-горе организации на 5 май 1989.  Срещу гражданските организации започва организирана кампания, в която активистите са обявени за национални предатели и изменници на Родината.

На 29 май в София по инициатива на Отечествения фронт очевидно по интифа от ЦК на БКП е организиран огромен казионен митинг, на който членовете на неформалните организации са обявени за “национални предатели и изменници на Родината”, които трябва да бъдат изправени час по-скоро на подсъдимата скамейка и вкарани в затвора. След края на митинга, участващите се изтеглят под формата на огромно шествие по бул. “Васил Левски” със скандирането на лозунги и заплашителни предупреждения пред дома на Блага Димитрова, след това пред посолството на Република Турция.

Подобни митинги по нареждане “отгоре” се превеждат във всички големи градове на страната, в по-малките селища се правят събрания.
На 2 юни 1989 на зарята по случай деня на Ботев и падналите за свободата на България началникът на Генералния щаб на армията ген. Христо Добрев произнася реч, в която отново са заклеймени “предателите и изменниците на Родината”.

Казах в началото, че “възродителният процес” е едно от най-големите престъпления на комунистическия режим срещу българския народ и България, защото има и други по-големи престъпления. Той започва и се укрепва с престъпления. Нека не забравяме, че още през първите дни и седмици след 9 септември 1944 г. бяха избити около 20 000 души, които след това бяха обявени за безследно изчезнали от т. нар. “народен съд”.

Нека не забравяме също, че в края на 40-те и началото на 50-те години около 300 хил. български селяни, занаятчии и търговци, но главно селяни, минаха през лагерите и затворите за това, че не можеха или не желаеха да издължат държавните си доставки към режима.

Системата на задължителните държавни доставки беше побългарения вариант на съветския военен комунизъм, чрез който комунистическият режим искаше да смаже селячеството като класа икономически, политически и морално, за да може по-лесно да вкара частните производители в ТКЗС-та, които бяха българския еквивалент на съветските колхози.

Следващ етап на терора и комунистическата диктатура беше принудителната и насилствена колективизация на селското стопанство. Тази трагедия беше описана в художествената литература още преди падането на комунистическия режим от власт.

В тази поредица от големи престъпления на комунистическия режим срещу собствения народ “възродителният процес” е последното голямо престъпление, преди той да падне от власт.

ХХ век – най-великият, най-творческият, най-съзидателният, но и най-античовешкият, най-жестокият и най-кръвожадният век

За добро или лошо ние, хората от по-старото поколение, сме рожби, синове и дъщери на ХХ век.

ХХ век беше най-великия от всички други векове, познати на историята. Той е най-творческия – с толкова много открития и постижения в науката, техниката, високите технологии, овладяването на атома и Космоса, че ние все още не можем да ги обхващаме и осмисляме. Той е най-свободолюбивия, с толкова много борби за свобода: за национално освобождение, за граждански и политически свободи на личността, за човешки права.

В началото на ХХ век и по-точно в края на Първата световна война се разпаднаха империите. Разпадна се Австро-унгарската империя, разпадна се Руската империя, разпадна се Пруската империя, разпадна се Османската империя, малко по-късно се разпадна Британската империя.

Като следствие от разпада на империите много народи получиха своето национално освобождение и национално обединение. Възникнаха десетки и десетки нови национални държави.

Малко по-късно разпадът на империите беше последван от разпад на колониалната им система в Азия и Африка. Това стана след Втората световна война. От това възникнаха нови и нови национални държави.

На свой ред, появата на толкова много независими държави породи нуждата от създаване на световна организация, която да гарантира равноправието и да регулира международните отношения съгласно общоприетото международно право.

Така възникна ООН, предшествана от Обществото на народите.
Заедно с това ХХ век е най-жестокия, най-антихуманния и най-кървавия. През никой друг век не са избивани толкова много хора. ХХ век разпали две световни войни, които отнесоха живота на десетки милиони хора. Само във Втората световна война загиналите са 50 милиона, а ранените, осакатените и хората с прекършени съдби са многократно повече. През ХХ век за пръв път беше хвърлено оръжие за масово унищожение на хора.  Става дума за американските бомбардировки с атомни бомби над Хирошима и Нагазаки, където загинаха стотици хиляди японци от мирното население.

ХХ век роди двете най-уродливи и зловещи политически движения – тоталитарните режими на комунизма и фашизма. Те на свой ред донесоха със себе си средствата за промишлено унищожение на хора, концентрационните лагери, газовите камери, душегубките, наказателните депортации на цели народи, Архипелага “Гулаг”, геноцида...

Преди две години немското списание “Билд” публикува специална класация на най-големите политически палачи на ХХ век. Класацията се оглавява от Мао дзе Дун, избил 50 милиона китайци, на второ място идва Сталин с 40 млн. избити, третото място се заема от Хитлер, избил 20 милиона, четвъртото – от Чан Кай Шек – с 10 милиона и петото място – от Ленин с 4, 5 милиона. Изкушавам се към тази класация да прибавя имената на още двама палачи. Става дума за Пол Пот и Йънг Съри, които в малката Камбоджа с население около 6 милиона избиват 2 милиона, избити са 40 % от мюсюлманското малцинство и цялата интелигенция до крак.

Ако сте обърнали внимание как се подреждат в класацията политическите палачи на ХХ век, не може да не сте забелязали, че тя се оглавява от комунистите Мао дзе Дун и Сталин, не от Хитлер. Той е едва на трето място с два пъти по-малко избити от Сталин и два и половина пъти по-малко избити от Мао дзе Дун. Не смекчавам вината на Хитлер. Опазил Господ! Той е също така кръвожаден палач и престъпник, както Мао и Сталин. Но възможностите на нацизма и фашизма въобще са по-ограничени от тези на комунизма, най-малкото защото комунизмът като завършен и съвършен тоталитарен режим в Европа, поне в Русия, просъществува цели 70 години, докато фашистките режими просъществуват от 25 до 30 години (а нацисткият режим в Германия просъществува всичко на всичко 12 години 3 месеца и 6 дни).

Като казвам всички тези неща, правя го не да оправдавам или омаловажавам “възродителния процес”, напротив, за да покажа, че такова голямо престъпление и гавра със стотици хиляди хора, равняващо се на  духовен геноцид, може да си позволи само един завършен комунистически режим, какъвто беше режимът на БКП, установен по съветски образец след 9 септември 1944.

Искам дебело да подчертая, че „възродителният процес” е дело на БКП и на комунистическия режим на Тодор Живков, не на българския народ. Българският народ като цяло винаги е бил чужд на нетърпимостта, нетолерантността, ксенофобията към другите етноси и народи. И това е доказано исторически.
Две години след Руско-турската война от 1877 – 1878, от която България получава своето национално освобождение и възстановяването на своята държавност, когато все още раните от войната не са зараснали, българите канят за депутати в първото Велико народно събрание (1879 година) седем души турци.

Българите дават подслон на арменците, които бягат от геноцида през 1915 година.  През 1943 г. спасяват от депортация към хитлеристките лагери на смъртта своите сънародници евреи – общо 50 000 души.

Накрая намират сили през 1989 да се опълчат срещу политиката на БКП по националния въпрос срещу т. нар. “възродителен процес” – един израз, който звучи като кощунство, защото по съдържание и по начин на правене прилича много повече на нравствено и политическо израждане на българите, отколкото да напомня за възраждане на българските турци, които са всъщност поругани.

 Как изглежда “възродителният процес” днес от дистанцията на времето, 20 години по-късно?

Откъдето и да го погледнем, това е едно безумие, едно политическо безразсъдство. В края на ХХ век, когато темата за правата на човека и малцинствата, за гражданските и за политическите свободи на личността е основната тема за човечеството, да тръгнеш по насилствен начин да асимилираш най-голямото малцинство в страната си, като отнемаш имената им и ги заменяш с други (включително и имената на мъртвите); като им забраняваш да говорят на публични места на майчиния си език; като им забраняваш да се обличаш с националната си носия по време на празненства; като им забраняваш да честват религиозните си празници и да спазват своите обичаи, ритуали, традиции... и отгоре на всичко това да вярваш, че тази политика може да бъде успешна, т. е. да бъде приета от жертвите, срещу които е насочена, да бъде одобрена от световното обществено мнение и от международните организации, които са натоварени да съблюдават спазването на човешките права във всяка точка на планетата, е наистина безумие и политическа простотия.

Но както казва народът, всяко зло – за добро: “възродителният процес” и особено протестите срещу него, както и борбата за връщането на отнетите от комунистическия режим човешки права катализираха, ускориха падането на режима на Тодор Живков.

И ако днес България е една демократична държава, с пазарна икономика, интегрирана чрез пълноправно членство в основните континентални организации – в Съвета на Европа (май 1992 година), НАТО (2 април 2004), Европейския съюз (1 януари 2007) – това го дължим и на нашите турци, които борейки се преди две десетилетия срещу комунистическия режим на Тодор Живков за връщането на човешките им права, помогнаха за установяването на демокрацията в България.