Виновна ли е ДПС че е либерална партия?

Мехмед Хасанов

Още от създаването си, България е била винаги територия на борба за влияние. В настоящата разработка ще си позволя да анализирам и разсъждавам по-свободно върху причините, факторите, събитията и предпоставките обусловили появата, развитието и ролята на Движението за права и свободи като основен либерален фактор в политическата структура на българската политическа и историческа сцена.

Целта на тази тема е да установи съществуването или несъществуването на паралел и/или знак за равенство между един партиен лидер и неговите избиратели, а също и причините за развитието на политическа нетърпимост и националистическа пропаганда; да отговори на въпроса – патриотизъм ли е това да се оправдаваме с некомпетентността на другите и има ли той почва у нас по време на наложеното ни отвън противоречиво творение, носещо гръмкото и страховито наименование “световна икономическа криза”.

За да отговорим на тези и много други въпроси, възникващи при разглеждането на този проблем, първо ще потърсим причините, които, според мен са многобройни, и се коренят не само в настоящи събития, а датират далеч в миналото.

Скоро след възникването си през 610 година след Христос мюсюлманската религия се превръща в заплаха за християнската църква, тъй като проповядва идеология близка по морални ценности, но коренно различна по отношение на първоизточник – а именно – Мохамед, пратеникът на Бог, както и на изграждането на своя собствена концепция. Макар да има терминологична и историческа връзка с юдаизма и християнството, тя е напълно оригинална, а това е в разрез с интересите на християнската църква и така ислямът още със зараждането си удобно бива представян пред християните като олицетворение на нещо едва ли не погрешно и дори зло, което трябва да бъде стопено – било с мирни или военни средства.

Погрешното и превратно възприемане и тълкуване на Корана, чието име в превод всъщност означава на арабски – “мир” води до всяване на страх и анархия. По своята същност и стил кръстоносните походи под предлог на уж благородното намерение за покръстване и просвещаване на неверниците не е нищо друго освен борба за подчиняване на друго-верците и добавяне на техните земи и природни богатства към лоното на християнската църква...

Битката за Йерусалим (Небесният град) през 1099г. сл.н.е. е първата стъпка, която повежда след себе си причинно-следствена верига от събития, даващи за резултат по-странното възприемане и направо предубеденост на християни към мюсулмани.

Друга ключова роля във формирането на негативна представа (подобно на Германия – след Втората Световна война) е изиграла Османската империя, която стъпвайки на основите на Византия е успяла да направи доста сполучлив опит за възстановяване границите на държавата на Александър Македонски.

Разбира се, доста далеч съм от идеята, че тази държава е останала да живее по някакъв начин в съзнанието на днешните граждани на Република Турция или на българските граждани от турски произход, имайки предвид редица други фактори като например – войни, промени в държавното устройство и държавно управление, които безспорно са оказали своето влияние и са ги откъснали от образа на тогавашните османци. Въпреки това, редица автори, политици, журналисти, граждани, без да се интересуват или да си дават сметка, правят подобен паралел, удължавайки живота на отколешна война за която стана дума в началото.

Мотивите на неприязън към мюсулманите се проектират в проявите на държавното управление у нас след Освобождението (1878). Едни от първите свидетелства за сблъсъци и асимилиране на мюсулманските общности у нас датират от периода веднага след Освобождението. До юли 1878, когато е проведен Берлинския конгрес има случаи на насилие над турското население. При временното руско управление и в първите години на Княжеството се провежда политика на етническо прочистване заедно с борбата срещу бандите на българи и черкези. През 1912-1913г. Под наименованието “покръстване” и “възраждане” се провежда кампания за преименуване. Още подобни доказателства се намират през 1937 при дейността на българо – мохамеданската културно – просветна и благотворителна организация – “Родина”. По-късно, социалистите реципират идеята и приписвайки си я, я прилагат на практика с насилствени методи Началото е дадено още в ранните 70-те на ХХ в. със смяната на имената на около 220 000 българо-мохамедани. Кампанията продължава през 1980 – 1982, обхващайки преименуването по административен път на 250 000 роми. До 1984г. този процес обхваща още 39 000 мюсулмани от уж смесени бракове – най-вече в районите – Смолян, хасково, Кърджали. Между 1984 и 1985 са били “прекръстени” още около 850 000 етнически турци и така общият им брой за период от 20 години надхвърля 1 350 000 души.

Асимилацията не остава чисто “козметична” обаче. Самата смяна на имената носи и идеологическа и политическа окраска. За реализирането на тази операция са били ангажирани доброволно или не, над 200 000 служители, от които 5 000 учители командировани в смесени райони, но също и армейски части, милиция, партийният и административен апарат по места.

Наред със смяната на имената са известни и 11 изселнически вълни, първата от които е във времето около Освобождението. Сумарно, при всички тях от територията ни са напуснали между 1,5 и 1,7 млн. етнически турци. Последиците от опитите за насилствена асимилацияса довеждали неминуемо и до ескалиране на социалното напрежение и понякога дори до сблъсъци и жертви. Такива са бунтовете през 1880 и 1885 в Кърджалийско, бунта на помаците в района на гр. Гоце Делчев и в небезизвестното с. Рибново – през 1964г.; следват с. Барутин  - март 1972; с. Корница, Брезница и Лъжница – през 1973г.; протестите през 1984-85 и май 1989. Във всички тях според официалните данни са загинали – 7 турци, а при атентатите – на летището във Варна (30.08.84) и на гара Буново (09.03.85) – 8 българи – от които 2 деца и 51 са ранени. Това е една наистина тъжна и срамна статистика, с която доста се спекулира при тълкуването и абсурдните опити на някои политици да провокират у българската част от населението патриотичен подем.

Повечето документи на тази тематика са с гриф “Строго секретно” и не достигат до общественото знание, но това не ги лишава от екзистенциум. Такъв е например докладът на работната група към Държавния съвет от 1982г.; строго секретните “съображения” на др.Тодор Живков по “Някои въпроси на етническите групи в България” от 1983г.; Решението на Политбюро от 8 май 1984г. с две секретни приложения към него; има още шест решения на Политбюро и Секретариата на БКП в тази насока. Тенденция е било обаче, най-кардиналните решения за действие да се вземат в тесно-партиен кръг и разпорежданията за изпълнението им да са в устна форма.

Макар и късно осъзнат като грешка (в изказване на Пенчо Кубадински от 25.03.1988 г. на заседание на специалната група по възродителния процес към Политбюро: “Аз стигам до извода ...никой не го прие (възродителния процес - б. р.) - не го прие нашият народ, не го прие даже нашата партия като цяло, не го приеха нашите съседи, не го приеха нашите съюзници, не го приеха мюсюлманските държави, не го приеха капиталистическите държави. Работата е ясна като бял ден. Не можем да удържим, ако провеждаме тази политика. Може да бъдем много големи дипломати, политици, но ние не можем да издържим.”) т.нар. “възродителен процес” продължава да се изражда превръщайки се в нехуманно и излагащо страната ни отчаяно проявление на една умираща власт (Кубадински на същото заседание предлага да се спре кампанията и да се мине към изселване предлага: “Ако речем да отворим границата, аз лично смятам, че 60 на сто ще се изселят. Обаче аз смятам, че ако ние сме бременни по този въпрос, няма друг начин да се отървем, освен да го родим. Как ще го родим? Да се изселват... Европа ще ни разбере... Дайте да се подготвим за това нещо.”). “Голямата екскурзия” бележи тоталния крах на възродителния процес и залеза на тоталитарната власт. Тя е подобие може би на гоненията срещу евреите предприети от Англия (1290 г.), Франция (1394 г.), Испания (1492 г.) и Португалия (1496 г.)

На този фон на политическия хоризонт в началото на 1990г., на 04.01. във Варна се ражда Движението за права и свободи. Факторите, с които се спекулира така широко и които благоприятстват неговата поява са породени от недъзите в тоталитарното управление.

Въпреки изтъкваните като противоречия от някои коментатори относно фактите, мотивите, начините и средствата за възникването и дейността на ДПС и около личността на нейния лидер, движението (партия) е постигнало и представлява безспорно няколко неща:

Това е първата българска демократична партия, залегнала върху основните и  съвременни принципи на европейския либерализъм – свободата на личността и общественото устройство.

Това е първата партия, насочена към защита правата на малцинствата, с акцент върху правата на човека с тенденция към разширяване на електоралната основа в значителна степен извън турското малцинство.

Прозрачен и прогнозируем политически субект, който е в състояние и в процес на участие в изпълнителната власт да разширява влиянието си.

Партията доказа умението си на необходим политически партньор и умел балансьор при преговори;

Успешен обединител на своите членове и избиратели.

Факторите, които благоприятстват появата на ДПС са породени от политиките на тоталитарното управление, от самите процеси на настървена асимилация, характерни за последните години на това управление. Т.е. – не е вярно да се казва, че ДПС се е родило като продукт от определени терористични действия, а точно обратното – като резултат от необмислена и вредна асимилаторска политика на едно управление, тотално обърнало гръб на човешките права и свободи.  За съжаление с точно обратното теза се спекулира много широко.

Това са реакции, довели до подобни прояви (но не под форма на политически партии, такива не са съществували по това време) (реформистки и постреформистки) идеи, следствие от гонения на етническа основа, подобна на тези на евреите във Испания  и Франция през средните векове. Но от тук следват и съществените различия – ДПС се разви на принципите на европейските либерални политики, и точно породи това не може да се квалифицира като останала на етническите си основи партия.

Някои единични прояви на някои крайни ислямски националисти като например - създадената през 1992г. Турска демократическа партия (ТДП) с лидер Адем Кенан настоява Родопите и местата с тюркоезично население над 50% да се отделят в автономна област. Радикалиста стига и по-далеч: през август 2005г. на конференция на ТДП той се обявява за "въоръжена борба срещу българите" и нанесени морални обиди срещу България и нейните граждани. ДПС винаги се е противопоставяло най-остро на провеждана подобна политика, излизаща извън основите й принципи. Факт е, че точно ДПС е водила най-активна битка с подобни тенденции.

Избухването на подобни „националистически” скандали настройват “против” и изострят реакциите на общественото мнение, нанасят удар върху рейтинга на ДПС. Както е известно с голямата сила идва и голямата отговорност. Политиката изобщо, а в частност – политиката на България на прага на ефективното й приемане в рамките на Европейския съюз не е просто флирт за един мандат, а изисква и налага да се води линия на стабилността. Начините и средствата за постигането на такава стабилност са различни и варират от чисто демократични, към каквито категорично трябва да се стремим, до диктаторски, категорично неприемливи.

Така например може според мен да се даде някакво обяснение на проблема защо и как се е зародил фашизмът например. Макар той да е възникнал в Италия през 1919г., наличието на кризи във всички сфери на обществото се е явило катализатор за неговото бързо разпространение в цяла Европа. Тази радикално националистическа идеология обаче не решава, а създава кризи. Доколкото същността на фашистката доктрина отрича инакомислието, демократизма, либерализма, политическия плурализъм и принцип на мандатност и сменяемост, както и правата и свободите на човека и гражданина – тя напълно се припокрива с профила и характеристиката на тоталитаризма.

В този ред на мисли у мен се заражда съмнението – докъде би довело създаването и раздухването на социална нетърпимост основана на религиозен, етнически или граждански принцип в условията на навлизаща икономическа и финансова криза – проява, която масово бе наложена като стил на поведение по време на предизборната кампания 2009г. В преследването на повече гласове трябва да се мисли и за последиците – “който сее вятър ще пожъне буря”. Тук е мястото да отбележа наблюдение, което споделям, а именно, че българските мюсулмани като цяло изповядват т.нар. традиционен или умерен ислям. Той е много по-смекчен от чистите му прояви, върху които се развива радикалният ислямизъм. За близо половин хилядолетие, ислямът по българските земи се е приспособил към балканските условия и това го е направило по-достъпен и възприемчив за местното християнско население, което може да се приеме като една от гаранциите за етнически мир в бъдеще. Не бива да ставаме подвластни на спекулации и “първосигнален политически шантаж”. Трябва всеки един от нас, независимо от вероизповедание, пол, възраст или имуществено състояние да формира своето мнение на базата на проявен интерес и събрана достатъчно богата информационна основа.

Не случайно е твърдението на Рокфелер, че “информацията е власт”, но бих добавил – стига да знаеш как и кога да я използваш. Важно е към кой полюс ще изберем да се присъединимна базата на своето мотивирано решение, защото мотивите и постъпките, макар понякога двете да се разминават, ни определят като личности. Необходимо е според мен да бъдем по-бдителни към предизборните обещания и да държим сметка за тяхното спазване, а не просто да следваме сценария от фелейтоните на Алеко Константинов, оставяйки се по течението на поредната политическа тотална разпродажба на екзотични обещания: Гласуваш веднъж – плащаш четири години, а понякога дори повече, или пък си на парад на неосъществените мечти – все неща, на които толкова ни се иска да повярваме, но те така и някак ни се изплъзват – понякога за 800 дни, друг път по-скоро.

            Традицията че всичко ново е добре забравено старо и формулата за неизменната поява на една звезда - супер “НОВА” (съставена от отломките на няколко стари) на предизборното небе, роенето на безброй партии – което за нашите условия, територия и брой на население е напълно неоправдана, трябва да бъде заменена с действия на последователност и отговорност. Хамелеонщината, добила повече известност в медиите напоследък като “политическо номадство” трябва да бъде ограничена и сведена до минимум, не само в рамките на парламента, както гласи новият правилник на 41-то НС, но и в рамките на политическия живот изцяло, тъй като това играе много лоша шега на България в очите на Европейските наблюдатели.

В заключение, ще добавя само следното: ДПС е творение на политически и исторически процеси, както и на действията на своите председател, представители и членове. Безспорен е фактът, че ДПС има забележителен лидер. Той привлича вниманието на колегите си – политици, на историци, журналисти, обикновени граждани – дори когато се старае да остане встрани или дори някак си незабелязан. Друг безспорен факт е че партията не би била това което е днес и да постигне настоящите си позиции без него. Но трябва да държим сметка, че лидерът, партията и електората са три различни правни и социални субекта, които намират своята пресечна точка, доколкото партията е избрана и натоварена с мандат да служи и защитава интересите на своите избиратели, а лидерът носи главната отговорност за изпълнението на тази никак нелека задача. Правилата за дипломатичност, толерантност, намиране на общ език, но когато се налага и отстояване на позиции важат за всеки партиен лидер, посветил себе си на такава кауза.