Малцинство в малцинството или мнозинство

Станислав Анастасов

Преди известно време мой приятел, който прави магистратура по политология във Франция ме помоли да участвам в анкетно интервю, необходимо за тезата на дипломната му работа. Разбира се приех. Дипломната му работа беше фокусирана върху правата на малцинствата.

Когато свършихме с „официалната” част, решихме да пием по кафе и да си поговорим за живота и „извън записа” за участието ми като младеж в активния живот на ДПС. Случайно или не, в разговора той ми зададе един въпрос: „Как се чувстваш като представител на мнозинството в партия, в която малцинствата са най-добре представени? Малцинство в малцинството ли си?”.

Разбира се въпросът доста ме разгневи, въпреки че не го показах, и му отвърнах с усмивка че в партията ни, за разлика от някои други, няма обозначения на етнически принцип, и в младежката ни организация представителството е възможно най-широко, тенденцията тя да стане отражение на естественото представителство на различните етноси в българското общество вече се случва.

Няколко дни след това предизборната кампания за Евроизбори 2009 започна, заедно с всички ангажименти свързани с нея, но в главата ми се беше запечатал изразът „Малцинство в малцинството”, и всяка свободна минута, в която пътувах или похапвах мислех върху него. Дали моят приятел не е искал да каже нещо съвсем различно, а аз да не съм разбрал правилно, свикнал да очаквам атаки или клиширани въпроси свързани с ДПС? Само той знае отговорът, но по-важното за мен бе, че започнах да анализирам ролята на мнозинството в процеса на интеграция на цветната картина на българското общество, богато на етноси и култури. Нещо повече – самата предизборна кампания, начинът и на провеждане, посланията и наистина ме накараха да се замисля по-дълбоко над отговорността на мнозинството, а ставайки свидетел на езикът, речите, думите използвани от някои представители на това мнозинство, политически лидери на други партии, ме накара и да се разтревожа.

Слизайки на по-ниско ниво, битово, се натъкваме на ежедневни фрази, които за мнозинството етнически българи звучат като успешният път към интеграцията: „трябва да накараме ромите да ходят на училище”, „трябва да накараме българските турци да говорят само на български”. Когато се заговори за ромските гета, решението също изглежда толкова очевидно: „да съборим къщите, в крайна сметка за незаконни”, „да ги изгоним от нашия град, пък да ходят където си искат, само не тук” до почти научно-фантастичното „да си ходят в Индия”.

Това са изрази, използвани не от нео-нацистки клики съставени от 15-16 годишни младежи, които се чудят довечера какво ще надраскат със спрей, или какво ще счупим, или пък кого ще набием, а от съвсем нормални хора, образовани, възпитани, идващи от добри семейства, който се възмущават от зверствата случили се в някой далечен край на света при военен конфликт. Думи, наситени с елементи на принуда.  Винаги, когато чуя за идеята на добре позната партия за „задължително да ходят на училище” се питам каква е целта на кампанията. Дали наистина е да стимулират ромските деца да ходят на училище, или да принудят ромските деца да се откъснат от семейната и обществената им среда, подлагайки ги на асимилация.

Очевидно изкристализират две основни тези на мнозинството, които илюстрират представата му за интеграцията като идея:

• „Мнозинството не е достатъчно силно и решително, за да асимилира малцинствата, правейки ги равностойни граждани” и;
• „Малцинствата в България са неорганизирани и не могат сами да решат проблемите си”.

Двете тези се допълват взаимно, но ясно очертават една логическа връзка – мнозинството и малцинството нямат много общо, и проблемите на различните групи трябва да се решават вътре в тях, или в краен случай чрез асимилация. Поне това което може да направи мнозинството е или да принуди, или да асимилира.

Определено идеята е недобронамерена. И разликата добре могат да я направят етнически българи, които имат приятели, съседи или дори роднини представители на друга етнически група. Очертаването на причинно-следствена връзка между „асимилация” и „равностоен гражданин на Република България” също звучи доста плашещо. Във същото време, това са представи и думи на нормални хора, както споменах и по-рано, и аз съм сигурен, че никой от тях няма лоши мисли и имат космополитна настройка към света.

Какво тогава е това нещо, което ни кара като етнически българи да се държим странно по въпросите за и на малцинствата, заемайки често противоречащи си позиции, или застъпвайки тези, които по никакъв начин не могат да свържат логически помежду си, камо ли с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, Европейската социална харта или пък Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.

Може би има 20 други отговора. Но това, което е присъщо на Homo sapiens и му е дало шанса да се развива над останалите видове е възможността да се приспособява – още повече да прави това, което околната среда му подсказва, че трябва да прави. Но все пак Homo sapiens не мисли само директно с инстинкта си, а може да анализира и да прави нещата и индиректно – с перспектива.

Обаче ние смятаме че няма нужда, че не е наша отговорността. Спокойно можем да се абстрахираме от проблем на определено малцинство (етническо или друго) и той да не ни засегне.

Все повече изследователи на проблемите на ромския етнос в България ни напомнят по един или друг начин, че решаването или нерешаването на техните проблеми до голяма степен ще определи развитието на България – както демографски, така и икономически, и най-вече като конкурентен човешки капитал.

Тъй като обществото ни е свързано във всеки аспект, не е възможно проблемите на определена група от него да нямат ефект върху останалата част. „Позата на щрауса” дава време и възможност на проблемът да набере достатъчно сила, за да се превърне в един момент в сериозен въпрос. А когато става дума за решаване на проблем, най-големият потенциал и енергия за решаването се крие във мнозинството, а неразривно свързано с това – и най-голяма отговорност.

Да, най-голямата отговорност за решаване на проблемите, в частност на проблемите на малцинствата се пада на мнозинството представено от етнически българи в Република България. И нека не забравяме, че ние имаме най-големия комфорт, изразен във възможности. Статистиката тук лесно идва на помощ, когато трябва да пресметнем какъв е шансът на представител на етноса Х да стане университетски професор или висш мениджър и какъв за представител на етноса У. Всички обяснения защо това е така, потвърждават тезата, че мнозинството не е свършило своята част от процеса на интеграция – най-голямата и най-значимата част.

Член 1, точка 4 на Международната конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация на ООН допуска че „Специални мерки, предприети с единствената цел за осигуряване на съответен напредък на определени расови или етнически групи и индивиди, нуждаещи се от такава защита, според необходимостта за осигуряване на човешки права и фундаментални свободи, няма да се считат за расова дискриминация.” Защо тогава темата за положителната дискриминация досега не е намирала място в дневния ред на обществото? Защо една голяма част от мнозинството се оплаква, че е дискриминирана, след като над 95% от властовите позиции, и в частния и в държавния сектор, се заемат от представители на мнозинството? То е надпредставено.

Защо не се въведат квоти за роми в държавните университети? Или да се възприеме примерът на Малайзия за социално инженерство във всеки квартал или жилищен блок, така че да се избегне гетовизиране? Явно мнозинството не чувства нужда да го прави – още повече не вижда полза за себе си. А парадоксът се състои в това, че добавеният ефект от „първоначалната инвестиция” ще бъде основно за мнозинството.  

Не искат ли всички етноси равни възможности за реализация, без да се налага да жертват културната си идентичност. В подкрепа на последното само ще добавя, че над 50% от ромите в България при преброяването на населението в стремежа си да се интегрират вече не се определят на роми а като етнически българи или етнически турци. Разбира се правото на самоопределяне е основно право.

 Но дали ние, етническите българи като представители на мнозинството се замисляме върху тези въпроси? Добрият родител с грижата за детето си инвестира в неговото образование, защото знае че в по-късен момент това ще бъде благоприятно не само за детето, а основно за родителя. Защо „ние” не инвестираме в общото ни бъдеще, за да живеем пак ние по-добре утре?

Задавайки си тези въпроси, намирам отговор на този, с който започнах: „Малцинство в малцинството ли си?”.  С всички външни белези на представител на мнозинството, цвят на кожа, славянско име, православна християнска вяра, български майчин език и лека болка в сърцето намирам отвора в думите: „По скоро съм малцинство в мнозинството”.