“Драги ми, Смехурко,”...

Зорница Коларова
Жега, смрад, мухи и разхвърляни навсякъде опаковки...разкъсани найлонови торбички развяващи се като малки цветни флагчета по дърветата или наподобяващи екзотични приказни птици, кацнали върху свободно растящите навред магарешки бодили... По магистралата има неравности и дори дупки!
Това не е картина от призрачен град в средния Запад или от филм на ужасите.
Рейсът, който доскоро возеше като ладия от момента на влизането ни през митницата заподскача като планинско яре...
Влизаме в Ориента... Пардон - в България! “Неповторимо усещане за всеки”... – както гласяха някои рекламни лозунги. Автобусът с който пътувах спря за кратка пауза след като минахме българската митница на влизане. Сградата, която ни посрещна е била предназначена някога за офиси и магазини, но сега – изоставена отдавна и вече порутена. Подтискащата гледка от олющени стени, паяжини и счупени стъкла се допълваше и дори подсилваше от зловонието носещо се на талази от мястото набедено за тоалетна. “Това ли е България?!” – се питаха удивено до мен двама туристи.

Последва маратон от сиви, мрачни и опустели села по пътя ни към заветната София! Полу-построени, полу-разрушени, къщи скалъпени “с каквото има”, без въображение и при липсата на каквато и да било инжинерна мисъл, къщи отразяващи същността на стопаните си - натруфени, кичозни, борещи се да приковат вниманието на минувачите с блещукащи детайли, пресилена помпозност и схлупени външни тоалетни отпред лепнати безцеремонно гърбом на оградата. Покъртителна гледка. Това не е някъде в Африка, нито в Анадола или в Афганистан. Пустеещи ливади – някога ниви, а понастоящем – море от тръни!

Влизаме в София - Сърцето на криво-разбраната цивилизация в страната на абсурдите. Трудно ми е да опиша на кратко противоречивите си впечатления, по-скоро горчиви и мрачни, отколкото радостни.

Питам се, нима е възможно?

Общият работник получава повече от ерудирания професор-преподавател, а маникюристката – повече от служителка в банка или в министерство взети заедно.

Плочкаджията получава тлъсти хонорари, чисти от данъци, а държавният служител едва “скърпва” месечния си бюджет.

Сметките за консумативи и храна надхвърлят с пъти нормалните доходи.

Лекарите работят “на парче”и гледат да са на печалба.

Да му мислят пенсионерите, болните от рак и от диабет!

Катафалката пристига по-бързо от линейката.

“Легнали полицаи” се слагат по принцип след катастрофа с пострадали на дадено място.

Контролът се завишава след инцидент. Това важи за всички сфери – транспорт, строителство...

Ремонтите и миенето на улиците, както и събирането на сметта се извършват винаги в неподходящото време на неподходящото място.

Дървета растат по покривите на сградите – някои необитаеми и опасни – в центъра на София – бул. Мария Луиза, а други – пак в центъра – помещаващи национално значими институции – Службата по вписвания на пл. Патриарх Евтимий.

Кабели висят като паяжини по дървета, сгради, дори храсти и не дай боже да падне дъжд – интернета изчезва!

Уличното осветление свети на късмет – на принципа: “тука има – тука нема”.

А когато завали сняг през зимата е още по-забавно, защото тя винаги ни изненадва!

Броят на родените ромчета и на напусналите страната вишисти расте в право пропорционална зависимост и в геометрична прогресия.

По кръстовищата се събират неофициални пътни такси – веднъж от просяците и веднъж от катаджиите.

Летището и циганската махала са съседи. В тази връзка - по ливадите между тях крави и коне кротко си пасат или почиват в сянката на недостроени сгради. Ето ви господа – Швейцария на Балканите!

Престижно е : – да живееш в скъп, луксозен планински квази-палат, оборудван с неизменното “жакузи”, но да стигаш до входната врата потънал в кал до коленете и през купчини строителни отпадъци, поради простия факт, че няма изградена улица, а само една жалка козя пътечка настлана с шепа бетон...

Престижно е: да живееш в квартали като Симеоново, Бояна, Драгалевци и да гледаш как вседеходи последен писък на технологиите послушно чакат ред за да изпреварят или заобиколят стадо крави, водени често от стар и дрипав пъдар, по тясната централна квартална уличка.

Престижно е: да караш Мерцедес, произведен в Германия, но за който дори някои германци не подозират че съществува и по светофарите да си бъркаш в носа на фона на някоя чалга.

Престижно е: да имаш малолетна любовница, с която да се хвалиш пред приятелите си.

Патриотизмът, за който се сещаме главно по празниците, след като си кажем “Наздраве” няколко пъти, също е криво разбран и няма нищо общо с понятия като “родолюбие”, “сплотеност”, “национална гордост”, а се изразява в нихилизъм и националистични изблици. А и как да е иначе, когато играта “да прецакаш другарчето” се е превърнала в национален спорт, а мързеливецът и простака носят ореола на “тарикати”. Носталгията по времето на безоблачния комунизъм трайно се е вкоренила превръщайки миналото в отправна точка, база за сравнение и ценностна стълбица.

“София – расте, но не ...” ...мъдрее!

“Ех, братя мили...” – сега този бивш кмет стана премиер!

Какво се е променило и променило ли се е изобщо в нравствено отношение – от времето на Ал. Константинов? Технически прогрес? Да, може би. Но кога ще се промени начинът на мислене?! Светогледът? Моделът на правене на политика? Защо чужденците идващи у нас винаги се различават и още по-лошо – защо ние се набиваме винаги така злополучно в очите на чужденците, особено когато излезем от пределите на родината? Защо позволяваме шепа хора да ни печелят винаги славата на “крадливо племе” заради измамите и престъпната си дейност! Къде е сега патриотизмът? Къде е националната ни гордост? Дали „национална гордост” е сбор от всички културни и етнически ценности на всички, живеещи в България, или е патент на десетина кресльовци, самообявили се за такива?

Казват, че всеки народ си  заслужавал управниците... Значи да не очаквам нищо добро щом борци-играчи, мутри-бизнесмени, пожарникари-премиери и ченгета-мафиоти са винаги на мода, а безумиците им будят възторг и респект у “истинските”, чистокръвните българи. Колко Лъжи? Един мустакат фехтовач от Холивуд направи партия и водеше политиката на страната като ключова фигура. Друг бивш фотограф – сега пръв националист, вече е много важен фактор в парламентарното мнозинство. Парманенът – като конвент. Идеята на друг политик, довчерашен земеделец, съветник на бившето величие Петър Танчев, сега иска да утвърди ред, законност и справедливост със сопа.  Допреди година трети – бивш цар, пое пътя и стана бивш премиер, четвърти..., пети... питам се не свършиха ли странностите, че опряхме и до милиционерите-пожарникари за премиери? Няма ли най-сетне на изберем някой истински можещ, че да ни управлява? Или у нас наистина истинските минават за луди? Докога клоуни навсякъде?

Какъв живот при подобни условия?

Странно, защо ли всяка година по 20-30 хил. души в трудоспособна възраст и образование напускат страната. Какъв ли ще е преобладаващият етнически състав след 10 гдини например? Къде ще бъдете тогава вие – “истински българи”?