Законът за културното наследство е злонамерена и некачествена халтура

проф. Владимир Петров, доктор на юридическите науки

Умението да се правят закони не се изучава в юридическите факултети. Това умение не се придобива, както много други, с практически опит, когато естествено е, колкото по-голям е опитът, толкова по-дълбоко и прецизно трябва да бъде и придобитото умение да се творят правни норми и логически да се подреждат в стройната система на нормативния акт.

Практическият опит в нормотворческата дейност е позволил да изкристализират правила, които са залегнали в уникалния по своя характер Закон за нормативните актове /ЗНА – обн. ДВ., бр. 27 от 3 април 1973 година, последно изм. и доп. бр. 46 от 12 юни 2007 г./.

Като “закон за законите” ЗНА отразява правно-техническата и съдържателна страна на закона, като най-висш по ранг, след Конституцията нормативен акт.

Ще припомня някои от тези изключително важни правила. Съдържанието на закона като вид нормативен акт се изразява в общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти. Законът има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган /чл. 1а ЗНА/. Той урежда първично или въз основа на Конституцията обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. Законът трябва да съответства на Конституцията. Контролът  за конституционосъобразност на законите се осъществява от Конституционния съд на Република България.

Обратна сила на закона може да се даде само по изключение и то с изрична разпоредба. Такава обратна сила обаче не може да се даде на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените.

Проектът за закон се внася за обсъждане и приемане в Народното събрание, заедно с мотивите и доклада към него, които трябва да съдържат причините, които налагат приемането на законопроекта; целите, които се поставят; финансовите и други средства, необходими за прилагането на новата уредба; очакваните резултати от прилагането, включително финансовите, ако има такива; анализ на съответствието с правото на Европейския съюз. Проектозакон, към който няма мотиви и доклад не се разглежда и обсъжда от Народното събрание /чл. 28, ал. 3 ЗНА/.

Законът трябва да бъде написан на общоупотребимия български език, кратко, точно и ясно /чл. 9, ал. 1 ЗНА/, а строежът и формулирането на неговите разпоредби трябва да бъдат съобразени и с Указ № 883, за прилагане на Закона за нормативните актове /УПЗНА – обн. ДВ., бр. 39 от 21 май 1974 г., изм. и доп. бр. 46 от 12 юни 2007 г./

Обществени отношения от една и съща област, които подлежат на уреждане със закон се уреждат с един, а не с няколко нормативни акта, с ранг на закон. А ако тези обществени отношения са вече уредени с такъв закон, други такива обществени отношения, които спадат към областта на вече уредените, се уреждат с изменение и допълнение на съществуващия закон, а не с друг отделен нормативен акт от същата степен /чл. 10, ЗНА/.

В ЗНА са уредени и въпросите свързани с отменянето на закона и заменянето му с нов, който се отнася до същата материя. Това, според чл. 11, ал. 1 ЗНА е възможно, ако промените, които се предвиждат, са многобройни и важни.

Предвидените в ЗНА и УПЗНА правила и тяхното стриктно съобразяване обаче, са само едната страна на процеса, от който зависи качеството на нормотворчеството. Другата и по-съществената е тази за субекта на нормотворческата воля – законодателят, чиято нормативна идея за регулиране на подлежащите на уреждане обществени отношения трябва посредством правилата на правната техника, да бъдат формулирани в правни норми.

Събирателното понятие “законодател” обхваща неимоверно пъстра по пол, възраст, образование, житейски опит, мотивация, практически умения и отношение към професионалните им задължения група от хора – народните представители. Всеки от тях, с индивидуалните си качества, участва в създаването на нормативния продукт – законът. Затова този продукт е толкова различен по качества, в широкия диапазон от напълно негоден за осъществяване на правно регулиране, до прецизно изработен, с ясни и логични конструкции, теоретически издържан, практически справедлив. Законодателят в демократичен парламент, какъвто е българското  Народно събрание не работи с готови комисии от професионални  юристи, които да подпомагат в сложната материя на правото народните избраници, да обличат в правна норма заданието на носителите на политическата воля, като правят това по най-добър начин. Съгласно чл. 87, ал. 1 от Конституцията, право на законодателна инициатива, освен Министерският съвет има и всеки народен представител. А не е трудно да си представим какви правни норми могат да творят депутати, чиято нормотворческа воля не е подплатена със съответни юридически знания – лекари, инженери, учители, икономисти, културни дейци, депутати без образование или ниско образование. Даже и да са отлични специалисти в собствената си професионална област, тези законодатели и при най-добро желание не могат да надскочат юридическата си некомпетентност и изработените от тях закони, логично е да бъдат некачествени и с нисък коефициент на регулативно полезно действие.

Макар че не са изрично формулирани в нормативен акт, добрият законодател трябва да притежава редица други позитивни характеристики.

При правното регулиране на обществените отношения, законодателят трябва да бъде особено внимателен и прецизен, в изразените чрез нормите на закона оценки за тези отношения. Чрез нормите на закона той не може да  дава  отклик на позитивни или негативни настроения в обществото, като това се изрази в необективност, непремереност и афектираност на законодателната реакция. Законодателят няма право на гняв и емоции, защото те не могат да бъдат добър съветник, при безпристрастната преценка по какъв начин да се изрази неговата нормотворческа воля. Законът не може да бъде злобен и отмъстителен. В него не  може да има място и за отнапред начертани амбиции и проекти, реализирането на които трябва на всяка цена да се търси и преследва. Законът трябва да има винаги за цел постигането на най-добро и справедливо, полезно за обществото правно регулиране. Законодателят не бива да се страхува, че може да бъде упрекнат в компромиси, че не прилага с максимална тежест законовата и държавна принуда. Мъдрата законодателна политика трябва да степенува обществените интереси, като ги решава чрез закона по възможно най-общоприемлив и с минимална държавна принуда начин.

Тези прости правила на нормотворчество не съобразиха авторите на Закона за културното наследство /ЗКН – обн. ДВ. , бр. 19 от 13 март 2009 г., в сила от 10 април 2009 г./. Затова ЗКН  беше изработен, обсъден и приет с претенциозните и мъгляви мотиви, че той ще отмени и замени “действащата нормативна уредба в България, която от години не съответства на добрите практики и модели на цивилизовано отношение към собственото национално културно-историческо наследство”. Че законът ще “транспонира в българската правна среда европейските директиви, модели и политики за ефективно издирване, идентифициране, съхраняване, консервация, реставрация и социализация на културните ценности, като съдейства на държавните и местни институции за съхраняване и опазване на българското културно наследство и природно богатство по адекватен начин”. Че законът ще бъде “бариера срещу иманярството, ограничава възможностите за разширяване на черния пазар на културни ценности, създава правила и прозрачност в собствеността, движението, ползването и търговията с тях и чрез това прегражда пътя на организираната престъпност”.

Нито една от тези декларирани в мотивите цели, законът за културното наследство не е постигнал. Едно сравнение между него и отменения Закон за паметниците на културата /ЗПКМ/ показва, че отмененият закон е многократно по-качествен не само в правно-техническо отношение, но и като регулиране по същество на обществените отношения в областта на културата. ЗПКМ постоянно допълван и изменен, за да отговаря на динамичните обществени отношения, отразил и голямата промяна, осъществена с Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз – глава шеста “б” “Връщане на незаконно изнесени движими паметници на културата, представляващи национално богатство” /нова – ДВ, бр. 21 от 10.03.2006 г/ напълно  задоволяваше нуждите от правно регулиране на тези отношения.

Със Закона за културното наследство се търсеше постигането на несъмнено популистки цели, свързани с наближаващите парламентарни избори, които трябва да представят в очите на българското общество вносителите на законопроекта (НДСВ) като патриотично и обществено ангажирани личности, които милеят и се борят за отстояване и опазване на културното наследство - историческо достояние на българския народ. Фанатичната упоритост, с която налагаха приемането на закона, въпреки широкия отзвук на обществено недоволство в средствата за масова информация, от експроприационния характер на много от неговите норми, целеше да манифестира вносителите, като принципни борци срещу корупцията и “българската мафия”, с предмети на изкуството и паметници на културно-историческото наследство.

Законът не е насочен срещу иманярството, развитието на черния пазар на културни ценности и организираната престъпност с антики и национално богатство. Досегашният опит по прилагането на Закона за паметниците на културата и музеите и Наказателния кодекс показва, че от законови норми иманярството, черният пазар и организираната престъпност с антики и културни ценности не се плашат. Върху тях и най-строгият закон не може да окаже възпиращо въздействие.

Разпоредбите на Закона за културното наследство са директно насочени към физическите и юридически лица – притежатели на културни ценности, на които чрез противоконституционно използване на закона, като средство за принуда, се стремят да отнемат собствеността върху тези културни ценности.

Законът ще има точно обратния ефект. Вместо да направи публично достояние културните ценности, като с икономически механизми и юридически средства мотивира техните собственици да ги придобиват, използват, съхраняват и се разпореждат с тях по взаимноизгоден за собствениците, българското общество и държава начин, неговите рестриктивни и изобилстващи със санкции норми, ще мотивират точно обратните резултати – укриване, изнасяне в чужбина, продажба на чужди колекции и даже унищожаване на културни ценности.

Прибързано направен, с недопустимата за законодателя амбиция на всяка цена да бъде наложен на обществото, ЗКН изобилства с недостатъци, които го компрометират като полезен и ефективен и струва ми се ще остане с “най-важните” си разпоредби в неупотреба.

Законът съдържа много голям брой норми, без регулативно значение, самоцелно дефиниране на понятия, привличане на материи, които би трябвало да бъдат уредени в Закона за устройство на територията и в Закона за концесиите, доколкото са необходими за пълнотата на правното регулиране и вече не се съдържат уредени в тях. Мнозинството от нормите му не отговарят на изискванията на Закона за нормативните актове, за включването им в нормативен акт с ранг на закон, защото не регулират особено съществени обществени отношения, които се поддават на трайна уредба.  Близо една пета от нормения обхват на Закона за културното наследство /чл. 196 – 230 ЗКН/, се състои от административно-наказателни разпоредби, които предвиждат санкции за съществуващи или несъществуващи  нарушения на закона и допълнително отежняват неговите негативни характеристики.

Това многословие, прекалената разточителност на правни норми  не са случайни. Те целят да завоалират и прикрият действителните намерения на вносителите, чрез закона да посегнат върху законно придобити от техните собственици културни ценности. Най-убедително доказателство в това отношение е, че изключително съществените въпроси свързани с правните последици от идентификацията, установяването на способа за придобиване и правото на собственост върху културните ценности и разпоредителните сделки с такива вещи, са уредени в Преходните и заключителни разпоредби на Закона за културното наследство, където най-малко може да се очаква, че ще се съдържат правилата, които трябва да осъществят радикалната промяна в режима на собствеността върху културните ценности. Затова обяснимо е, ако вниманието на депутатите при гласуването на тази част от закона, е до голяма степен принизено, а нормите на Преходните и заключителни разпоредби се гласуват набързо и амблок.

Съгласно чл. 34 УПЗНА, с Преходни разпоредби се продължава действието на правила отменени с новия нормативен акт, или се урежда тяхното прилагане спрямо висящи правоотношения или спрямо юридически факти, които са започнали, но не са завършени при действията на отменения акт. Нормите на ЗКН нито продължават действието на правила, от отменения ЗПКМ, нито уреждат прилагането на собствените си норми спрямо висящи правоотношения или спрямо юридически факти, които са започнали, но не са завършени, при действията на отменения акт.

С Преходни разпоредби не може да се уреждат основни текстове на закона, текстове, до които се свежда същността на реформата в правото на собственост върху движими археологически културни ценности. Освен ако това не се прави с цел, адресатите на тези норми да бъдат поставени пред свършен факт и, което е много възможно, за да пропуснат сроковете, определени в закона за деклариране, идентифициране и регистриране, след което се прилагат многобройните санкционни правила на закона.

Тези прости правила, не съобразиха вносителите на законопроекта за културното наследство, в мотивите на който изначално си поставиха амбициозната задача, да създадат бариера срещу иманярството, да ограничат възможностите за развитие на черния пазар на културни ценности, да създадат правила и прозрачност в собствеността, движението, ползването и търговията с културни ценности. Да преградят чрез закона пътя на организираната престъпност, търгуваща с антики и национално богатство. Да мобилизират компетентните органи и власти за решително противодействие срещу злоупотребата с националната ни памет  и достойнство.

Затова и законопроектът за културното наследство беше изработен с правила пълни с принуда и санкции, много от които и след широката и критична обществена дискусия върху неговото съдържание, останаха и са част от приетия от Народното събрание Закон за културното наследство. И най-предубеденият прочит в полза на закона на тези правила показва, че в основните си цели да идентифицира и регистрира културните ценности, собственост на физически и юридически лица, като предпоставка за тяхното съхраняване, защита и използване, Законът за културното наследство ще остане неприложим.

Та кой здраво мислещ притежател на движима културна ценност, ще се реши да се подложи на процедурата по чл. 96-107, предвидена за идентификация и регистрация в Закона за културното наследство. Министърът на културата съгласно чл. 101 от Закона за културното наследство не издава заповед за предоставяне на статут на национално богатство и не разпорежда вписването на културната ценност като национално богатство, в регистъра на движимите културни ценности, “ако има данни да се предположи, че вещите – обект на идентификация са незаконно придобити”. Директорът на музея, съгласно същият законов текст, не издава удостоверение за идентификация на вещта като културна ценност или като културна ценност – национално богатство, “ако има данни да се предположи, че вещите – обект на идентификация са незаконно придобити.”

Трудно може да си представи юридическо мислене в демократична държава, отказ от регистрация, съответно от идентификация, въз основа на предположение, че вещите обект на идентификация и регистрация, са придобити незаконно.Такова предположение за незаконно придобиване, може да бъде повлияно от субективни мнения и становища, а при определени хипотези и внимателен анализ, в отказа въз основа на предположение за незаконно придобиване на вещта, могат да бъдат открити и добре завоалирани корупционни възможности. Не бива да забравяме за какви по вид и стойност културни ценности става дума.

Отказът от идентифициране и регистриране на културната ценност обаче, не е най-страшната и неблагоприятна последица за притежателя на културната ценност. Защото във второто изречение на чл. 101 от Закона за културното наследство и сякаш съзнателно, за да осуетят или изкористят този идентификационно – регистрационен режим, вносителите на законопроекта са въвели, а Народното събрание е приело за норма, задължението на министъра на културата и директора на музея да уведомят органите на Министерството на вътрешните работи и Прокуратурата. Заплахата за притежателя на вещта – културна ценност, да завърши предприетата от него процедура по идентификация и регистрация на вещта, с привличането му по досъдебно производство за извършено от него престъпление, вероятно ще бъде онзи мотивиращ момент, който ще направи правилата за идентификация и регистрация на културните ценности неприложими.

Законът не трябва да мами своите адресати. А именно към маменето на адресатите е насочена нормата на чл. 93 от Закона за културното наследство.

Лице, което в случаите по чл. 88 и 91 от Закона за собствеността е намерило вещ и съгласно чл. 93, ал. 1 от Закона за културното наследство не е изпълнило задължението в седем дневен срок да уведоми най-близкия държавен или общински музей, не може да придобие право на собственост върху намерената вещ по давност. А какво губи това лице, че няма да може да придобие собствеността върху намерената вещ по давност, след като ако изпълни задължението и съобщи за намирането на вещта в най-близкия държавен или общински музей, на основание чл. 88 от Закона за собствеността, той е длъжен да я предаде на собственика и изгубилия вещта, а ако те не са известни, трябва да я предаде незабавно в съответната служба “Общинска собственост”. И ако собственикът или изгубилият вещта не се намери или не се яви в годишен срок, вещта, съгласно чл. 89 от Закона за собствеността, минава в собственост на общината.

Чл. 207 от Наказателния кодекс въздига в престъпление, неизпълнението на задължението за съобщаване в седмичен срок за намерената вещ на собственика, на властта, или на този който я е загубил. Поради това, лицето което е намерило чужда движима вещ, след изтичането на седмичния срок, по чл. 207 от Наказателния кодекс се смята, че е придобило владението върху тази вещ чрез престъпление и съгласно чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността, не може да придобие собствеността върху вещта по давност. Тоест, оказва се, че нормата на чл. 93 от Закона за културното наследство, освен безсмислена е и измамлива. В нарушение на основното начало, че законът трябва да внушава и да гарантира доверието на адресатите в неговите разпоредби,  въвежда тези адресати в юридически капан, от който те не могат да получат облагата на придобиването на вещта по давност, но са реално заплашени да бъдат подведени под отговорност, за извършеното от тях престъпление по чл. 207 от Наказателния кодекс.

 Новите и съществени моменти в Закона за културното наследство, онези, които биха оправдали отмяната на ЗПКМ и неговото приемане, са отразени именно в онези текстове на ЗКН, които повдигат въпроса за тяхната противоконституционност. Както дискусиите около законопроекта, така и оценките като действащо право, след влизането в сила на ЗКН са, че цялата новост на “реформата”, осъществена със ЗКН в правното регулиране на паметниците на културата, се свежда до неговите не само противоконституционни, но и противоречащи на вековни правни принципи, юридически необмислени идеи.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията – Република България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната. А в чл. 58, ал. 1, Конституцията задължава гражданите да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите.

На тези конституционни норми противоречи § 5, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби /ПЗР/ на Закона за културното наследство. Според § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН при идентификацията на движимите културни ценности национално богатство, правото на собственост се установява с официален документ, а лицата, които са установили фактическа власт върху такива културни ценности, не могат да се позовават на изтекла придобивна давност.

Това не е норма присъща на демократичен закон. С такива норми си служеше законодателят в тоталитарна България и то от най-ранния период на социализма. Тогава те се наричаха “класово-революционни мероприятия на народната власт”. Днес такива норми компрометират правната система на България и разрушават правната сигурност в имуществените отношения.

Но преди да посоча юридически аргументи, които правят нормата на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН противоконституционна, заслужава си да се помисли по житейската несъстоятелност на такова нормативно решение.

Известно е, че по българските земи са съществували народи и култури, материалните следи от които, включително и движими културни ценности по смисъла на ЗКН[1] са се предавали от векове в българските семейства, като семейни ценности, подарявали са се от родители на деца при сватби и кръщенета, дарявани са на хора в знак на особена благодарност и уважение. По отношение на тези движими вещи никога не е имало съмнение, че са принадлежали на семейството или рода и никога не се е поставял въпросът за правото на собственост върху тях.[2]

Впрочем, трудно могат да бъдат посочени пътищата, по които много от движимите културни ценности могат да се окажат притежание на частни лица, без техните собственици да притежават официален документ, с който да установят това право на собственост, както повелява нормата на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН. Което не означава, че те са придобити незаконно и че лицата, които са ги придобили, не могат да се позоват на придобиването им по чл. 78 ЗС или по давност. Защото противното законът да изисква официален документ за собственост, вместо към момента на установяването на фактическата власт върху движимата вещ културна ценност, значително по-късно, когато владелецът на тази движима вещ, чрез  позоваването на давността превръща фактическата власт върху нея /владението/ в право на собственост, е несъмнена нормотворческа шикана, с която българският законодател не може и не бива да се гордее. Въпреки всички псевдоблагородни обяснения, че по такъв начин се закриля националния интерес и се защитава българското културно наследство.

За чест на ЗПКМ /отм./, той не се реши на подобна стъпка, въпреки че до отмяната му, в някои от последните си изменения и допълнения можеше “да свърши” тази порочна и противоконституционна “услуга” на българското законодателство. Вносителите на Законопроекта за културното наследство с всевъзможни приоми, а струва ми се и с политическо изнудване, успяха да наложат ЗКН на българското общество с шаманската претенция, че “развалят магията над културното наследство”. Всъщност нищо от “магията” те не са успели да развалят. Защото магия няма. Единствено показаха до какво унизително положение може да бъде доведен законът, да се отрича от вековно установени юридически конструкции, когато този закон е моделиран от дилетантската воля на безпринципен законодател.

 С отмяната през 1998 година на чл. 2, ал. 2, т. 3 от Закона за държавната собственост /ЗДС – ДВ., бр. 124 от 27 октомври 1998 година/, законодателят определи движимите археологически културни ценности, като частна държавна собственост. А след изменението на чл. 86 от Закона за собствеността от 1996 година /ДВ., бр. 33 от 19 април 1996 година, в сила от 1 юни 1996 година/, законодателят допусна  вещи държавна или общинска частна собственост, да бъдат придобивани по давност и само за придобиването на държавни и общински имоти предвиди, с няколко последователни закони за допълнения на Закона за собствеността, че давността спира да тече.

Следователно, всеки от притежателите на движими археологически културни ценности, съвършено законно може да се счита за техен собственик по давност, защото ги е придобил с непрекъснато владение в продължение на пет години, както предвижда чл. 80, ал. 1 от Закона за собствеността. И разбира се, ако лично той не е придобил владението на движимата вещ чрез престъпление, защото съгласно чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността, който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност.

 Когато в чл. 58, ал. 1, Конституцията предвижда задължение за гражданите да спазват и изпълняват Конституцията и законите, тя несъмнено има предвид, че това задължение се отнася и за самата държава с нейните органи. Следователно, противоречи на Конституцията правилото на  § 5, ал. 2  ПЗР на ЗКН, което след като  Законът за собствеността, във връзка със Закона за държавната собственост, допуска придобиването на движими археологически културни ценности – частна държавна собственост по давност, забранява позоваването на изтекла давност при установяването на правото на собственост върху тези вещи, при идентификацията им като национално богатство.

Законът не може да си служи с непочтени прийоми, като подвежда адресатите на правните норми и уврежда техните интереси. Те трябва да имат доверие и да съобразяват поведението си с установените в закона правила. От тази основополагаща и за българската правна система идея, е обусловена и нормата на чл. 14 от Закона за нормативните актове, която предвижда, че обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и само с изрична разпоредба. Стар юридически принцип е, че който трябва да гарантира, той не може да дерогира. Държавата с нормите на закона определя поведението на правните субекти, правата които тези субекти имат и могат да придобиват. Затова тези субекти не могат да търпят неблагоприятни последици, включително и административно-наказателни санкции, заради това, че са съобразили поведението си с нормите на закона.

Ето защо, когато със закон е създадена възможност правни субекти – физически и юридически лица, да придобиват по давност определена категория вещи – движими археологически културни ценности, не може с обратно действие на последващ закон да се  прогласи неприложимост на давността, още повече със съображения, проявили се десет години по-късно, че правните последици на тази давност не са, според вносителите на закона, в интерес на държавата. Подобно решение, което не зачита предходна и действаща, установена в закона нормативна уредба, освен че противоречи на чл. 4, ал.1, чл. 17, ал. 1,3 и 5 и чл. 58, ал. 1 от Конституцията,  компрометира нормотворческата дейност на върховния законодателен орган – Народното събрание, злепоставя Република България като правова държава пред собствените й граждани – адресати на нормите и пред държавите от Европейския съюз и света, където подобен подход на злепоставяне чрез закона, може да бъде оценен единствено като недопустим.

Затова не могат да бъдат споделени аргументите, които черпят основание в поначало вярната констатация, че не съществува йерархическа съподчиненост между разпоредбите на чл. 17, ал. 2 и чл. 23, изр. 2 от Конституцията, защото и двете разпоредби “имат непосредствено действие и закрепват равностойни  по юридическо значение основни принципи”. Но от тази вярна констатация се извеждат погрешни и противоконституционни изводи, че държавата, за да изпълни вмененото й от чл. 23, изр. 2  от Конституцията задължение, да се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство, трябва да предприеме необходимите юридически мерки, “за запазване в своя патримониум на тези от тях, които са били владяни от физически и юридически лица, възползвали се в ущърб на обществения интерес от допуснатия през 1998 година пробив в традиционната правна закрила на движимите археологически културни ценности – национално богатство”.[3]  

В светлината на тази препоръка към държавата, обяснението на нещата сякаш прехвърля проблема от болната глава върху здравата. Упрекът е насочен към тези, които са се “възползвали” в ущърб на обществения интерес от допуснатия през 1998 година пробив в традиционната правна закрила на движимите археологически културни ценности – национално богатство, вместо да бъде насочен само и единствено към органа, който е допуснал този пробив, със съответните правни последици – върху държавата и нейния законодателен орган – Народното събрание. Защото едва ли могат да бъдат винени собствениците на такива културни ценности за “национално безотговорната и необмислена отмяна на чл. 2, ал. 2, т. 3 от Закона за държавната собственост /ДВ., бр. 124/30 окт.1998 г./”, че са се възползвали от пробива във вещноправната закрила на тези паметници. И ако заменим думата “възползвали”, която съдържа сериозен нюанс на морално осъждане, трябва да признаем, че тези собственици просто са упражнили предоставени им от закона права и върху тях не може да тежи упрекът, че тези права са им били предоставени от национално безотговорно поведение на законодателя. Ще припомня тука древната римска максима, която е и основно начало на правото, че “Не причинява вреда онзи, който упражнява  свое право” – Nullus videtur dolo facere, qui suo iure utitur[4].  

Разпоредбата на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН противоречи и от друга гледна точка на чл. 4, ал. 1, чл. 58, ал. 1 и чл. 17, ал. 1, 3 и 5 от Конституцията. С изискването на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН, по отношение на движимите културни ценности национално богатство, правото на собственост да се установява с официален документ, се дерогира един установен от векове и уреден в чл. 78 ЗС способ за придобиване на движими вещи от несобственик. По чл. 78 ЗС, добросъвестният владелец на движима вещ, ценна книга на приносител или вещно право върху движима вещ, придобива собствеността върху вещта, макар че я е придобил от несобственик, но без да знае това. Това правило, върху което се изгражда сигурността на оборота с движими вещи, е познато на всички правни системи, а българското законодателство за първи път го е заимствало от чл. 2279 на Френския граждански кодекс.

За сделки с движими вещи – културни ценности не съществуваше и не съществува форма за валидност. Следователно, те са подчинени на режима по чл. 78 ЗС и придобиване без официален документ за установяване на правото на собственост, но даже и от несобственик, прави владелеца на движимата вещ собственик по силата на закона. § 5, ал. 2 и 3 ПЗР на ЗКН не могат да дерогират такова придобиване, без опасност да разрушат, напълно противоконституционно, правният ред и сигурност при сделките с движими вещи.

Неудържимо, както от теоретическа, така и от нормотворческа гледна точка и в противоречие с чл. 4, ал. 1 чл. 17, ал. 1, 3 и 5 и чл. 58, ал. 1, е съвършено произволното решение в § 5, ал. 3 от Закона за културното наследство, лицата, които в срока по ал. 1 на този параграф са поискали идентификация и регистрация, но не са установили правото си на собственост върху движимите археологически културни ценности – национално богатство, да се смятат за техни държатели, а не за владелци.

Разликата между владелеца и държателя, като носители на фактическа власт, е установена от векове, а в действащия Закон за собствеността  е проведена в чл. 68. Тя беше ясно и категорично подчертана и в отменения ЗПКМ. Параграф 3, т. 6 от Допълнителните разпоредби на ЗПКМ /отм./ определя “владелеца” като, “лицето, което лично или чрез другиго фактически държи предмета – движим паметник на културата, представляващ национално богатство, като свой”. “Държател”, според следващата точка 7 на § 3 от Допълнителните разпоредби на ЗПКМ /отм./ е “лицето, което фактически държи предмета – движим паметник на културата, представляващ национално богатство, не като свой.”    Тази разлика не може да се дерогира с фикция, която при наличие на фактическа власт върху вещта, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя /владение/, да третира тази фактическа власт като държане, тоест че собственикът на движимата вещ археологическа културна ценност, държи вещта за държавата – собственик. Още повече, че в чл. 69, ЗС е установена една оборима презумпция за своене, за държане на вещта като своя – “Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго”. Следователно, не с фикция за държане, а с доказване, че вещта се държи за другиго, в случая за държавата, може да бъде оборена презумпцията.

Но тук е и проблемът. Как да бъде доказано, че притежателят на движимата вещ държи вещта за държавата? Държането е фактическа власт, която се осъществява на някакво правно основание – например договор за наем, заем, влог. Поради липсата на намерение да свои вещта, за държателят не съществува интерес да упражнява държането като фактическа власт, без правно основание.

Конструкцията, с трансформирането чрез фикция, на недоказаното с официален документ право на собственост върху движимата вещ културна ценност национално богатство в държане, е изключително нежизнена. Обясненията, че по такъв начин се позволява “осветляването” на тези вещи за държавата и обществото, като част от българското културно наследство; че за техните държатели се създава законно основание за упражняване на фактическа власт върху тях за в бъдеще; че чрез фигурата на държателя ex lege, се стимулира съхраняването на тези културни паметници в тяхната социо-културна среда, приобщаването им към държавния доминиум, като гаранция за опазването им в общонароден интерес, са напълно неоснователни. Повечето от тези цели могат да бъдат постигнати, без въвеждането на абсурдната и противоконституционна фикция на държателя ex lege. Не може обаче да бъде постигната целта, по одържавяването на вещите културни ценности национално богатство, които, ако държавата желае да придобие, ще трябва да ги отчужди от техните собственици и разбира се да ги заплати. И защото не става дума за вещи на ниска стойност, а за културни паметници със световно значение, за които държавата ще трябва да заплати огромни суми, на помощ идва изключително непочтената идея, да се преобърнат и изопачат установени от векове гражданскоправни институти, безспорни  и съществуващи във всяка правна система юридически понятия, чрез които да бъде постигната целта – държавата да стане собственик безвъзмездно на тези вещи.

В една морална и правова държава, правният ред, установените от закона правни институти, принципите прогласени от Конституцията, са по-ценни от придобиването от държавата, чрез шиканьозни прийоми на юридическа техника и жертване на авторитета на закона, на културни ценности, които в дългата си, а и съвременна история, българската държава е доказала, че не цени твърде много. Защото, противно твърдение трябва да обясни със сериозни аргументи, защо в продължение на десет години – от дисквалифицирането през 1998 година, като публична държавна собственост на паметниците на културата с национално и световно значение /отмяната на чл. 2, ал. 2, т. 3 от Закона за държавната собственост/, до приемането на Закона за културното наследство, нито едно правителство или група депутати не направи необходимото за изменение отново на Закона за държавната собственост, като извади, преминалите в категорията на вещите частна държавна собственост, паметници на културата и отново ги обяви за публична държавна собственост.

Между юристите обяснението е, че както всичко в България, изменението от 1998 година на ЗДС не е случайно. След изменението на чл. 86 ЗС, с което беше допуснато придобиването от физически  и юридически лица на имоти и  вещи - частна държавна и частна общинска собственост по давност, това е бил удобният момент за узаконяването  и на изтекла придобивна давност върху вещите – паметници на културата.

Впрочем, съществуват спекулации /размишления/ и по въпроса за избрания момент да се изработи и приеме Закон за културното наследство. Обяснението далеч не приема активно натрапваното обяснение от мотивите и вносителите на законопроекта за ЗКН, че се касае за грижи за националното културно богатство, за адекватно реагиране на извършеното “безпрецедентно нарушение на конституционни норми” и поправяне на “катастрофалните за обществения интерес правни последици от приетата през 1998 година поправка в Закона за държавната собственост”. Нито пък твърденията, че законът цели да предотврати изнасянето на културните ценности извън България.

Правилата установени в ЗКН по-скоро целят обратното и ще постигнат точно обратните резултати – укриването и изнасянето в чужбина на тези културни ценности.

Изваждането на “светло” на културните паметници, каквато според авторите на законопроекта за културното наследство е целта на ЗКН, не се върши със заплахи за санкции, с непрекъснати предупреждения, че за деклариране на неверни данни, деклараторът носи наказателна отговорност по чл. 313 от Наказателния кодекс /например, чл. 96, ал. 5, § 5, ал. 1 и § 6, ал. 3 ПЗР на ЗКН/ или с вменяване в задължение  на министъра на културата или директора на съответния музей, въз основа на предположение, че вещите – обект на идентификация са незаконно придобити, да уведомят органите на Министерство на вътрешните работи и прокуратурата /чл. 101 ЗКН/. Избраният от ЗКН начин на защита на държавния и обществен интерес, по отношение на движимите вещи - културни ценности, е сигурният път, целите на закона – да бъдат защитени тези вещи и направени достояние на българското общество, да не се постигнат.

Което поражда основателно съмнение, че истинската цел на вносителите на законопроекта за културното наследство е била доста по-различна от декларираната  в мотивите и от това, което се афишира след приемането на ЗКН. Тази истинска цел е, с рестрикции, заплаха от национализация /което е истинската правна същност на одържавяването чрез въвеждането на фигурата на държателя ex lege/ да бъдат “насърчени” притежателите на вещи културни ценности, да ги изнесат и изтъргуват в чужбина. Че изключителната активност при подготовката и приемането на ЗКН, освен като задача, спусната върху депутатите в парламента от ръководството на НДСВ, като своеобразна рекламно-пропагандна манифестация на активността и “народополезната” дейност на депутатите от тази партия, е и внимателно завоалиран, съзнателно насочен опит за натиск чрез закона, върху многобройните български колекционери, за да изнесат и продадат притежаваните от тях културни ценности.

Начинът по който беше изработен, обсъден и приет ЗКН, не ни разубеждава в неверността на този извод.

В желанието на държавата със ЗКН да отнеме вещите културни ценности, които с цел или поради безотговорност е позволила да бъдат придобити от частни лица, можем да видим и нарушение на едно основно начало на правото – че никой не може да черпи права /благоприятни правни последици/ от собственото си неморално /противоправно/ поведение – “Nemo audutur propriam turpitudinem allegans”.

Срещу възможните възражения, че разпоредбата на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН е противоконституционна, защото нарушава чл. 17, ал. 3 от Конституцията, която прогласява частната собственост за неприкосновена, най-напред Ек. Матеева по законопроекта за културното наследство, а след това Н. Чилова, като председател на Комисията по културата в Народното събрание – инициатор и ръководител на работната група по изработването на законопроекта, за вече приетия и влязъл в сила Закон за културното наследство, изразиха становище, че разпоредбата на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН не накърнява неприкосновеността на частната собственост, защото самата Конституция изхожда от разбирането, че неприкосновеността  на частната собственост не е абсолютна. В определени от закона случаи, Конституцията не само допуска частната собственост да бъде ограничавана, но и принудително отчуждавана /арг. от чл. 17, ал. 5 от Конституцията/[5].

Безспорно е, че частната собственост не е абсолютна и в определени от закона случаи може да бъде ограничавана и принудително отчуждавана. Впечатлението за абсолютния характер на неприкосновеността на частната собственост, се формира от нормата на чл. 17, ал. 5 от Конституцията, от където същевременно се черпят и аргументите, че неприкосновеността на частната собственост не е абсолютна. Защото в чл. 17, ал. 5 от Конституцията, конституционният законодател е установил толкова сериозни гаранции, за нейната неприкосновеност, толкова условия за стриктното спазване на конституционния текст, че на практика неприкосновеността може да бъде накърнена в много малко на брой хипотези, сред които очевидно не спада накърняването на тази неприкосновеност, в хипотезата на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН.

Преди всичко, принудителното отчуждаване на частната собственост, като форма и акт на нарушаването на нейната неприкосновеност, става само въз основа на закон. Това не е ЗКН, който не предвижда отчуждаване на движимите вещи културни ценности национално богатство. Но от друга страна, това отчуждаване не би било и възможно. Защото, както с основание посочва Ек. Матеева, анализирайки фигурата на държателя ex lege, отказът на българската държава да зачете последиците на изтеклата придобивна давност по отношение на движимата вещ културна ценност национално богатство, в полза на лицето упражнявало владение върху нея означава, че българската държава никога не е загубвала правото си на собственост върху тази вещ. Че това право на собственост никога не  е напускало патримониума на държавата. Чрез фикцията на държателя ex lege, “държавата постановява, че владее определени свои движими вещи чрез другиго, а именно чрез физическите и юридически лица, които до момента са били владелци на тези вещи, но по силата на закона се считат за техни държатели.”[6]

Отчуждаването на вещите културни ценности национално богатство, може да се допусне при условие, че държавните нужди от тези вещи, не могат да бъдат задоволени по друг начин. Това условие може да бъде вероятно най-лесно конституирано, защото един от критериите в чл. 54 ЗКН, за да е налице културна ценности национално богатство въобще е, тази вещ да представлява единствен, най-характерен или рядък пример за човешка дейност или творчество. Логично е да допуснем, че държавните нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин, поради което се налага отчуждаването на вещта, която е единствен най-характерен или рядък пример за човешка дейност или творчество.

Текстът на чл. 17, ал. 5 от Конституцията обаче, за да бъде допустимо отчуждаването, комулативно с посочените вече условия изисква, на собственика на вещта културна ценност национално богатство, да бъде изплатено предварително и равностойно обезщетение, което едно противоконституционно изменение на чл. 32, ал. 1 ЗДС предвиди, че може да бъде само парично. А какво предварително и равностойно обезщетение да дължи държавата, след като се оказва, че не е налице отчуждаване, защото движимата вещ културна ценност национално богатство е нейна собственост.

Фигурата на държателя ex lege поражда едно безумно безредие в Закона за културното наследство, което никой не може да си обясни. Защото за юриста, още повече за юриста-законодател, качеството на закона, чистотата на неговите конструкции, конституционосъобразността на този закон, върху които се крепи правния ред в една държава, би трябвало да има първенстващо значение /Fiat lex, pereat mundus/ и този правен ред не би могъл да бъде с лека ръка нарушаван, за да бъдат противоконституционно поправяни чрез закона, неизгодни за държавата законодателни решения. Правната сигурност, доверието на адресатите на закона в неговата разумност и справедливост, налагат такива значими изменения да бъдат много внимателно обмисляни и мотивирани, а не плод на импулсивни решения, самоцелна и упорита амбиция да бъдат на всяка цена проведени в закона и обяснени на адресатите с високопарни и научно дълбоко неверни декларации, че “културно-историческото ни наследство е фундаментът на нашата идентичност, като нация.”

 “Връщането на собствеността на държавата” в Закона за културното наследство, трябваше да бъде уредено като конфискация, каквото е то по своята правна същност. В резултат на тази конфискация, на досегашните собственици и владелци, които не могат да установят правото си на собственост върху движимите културни ценности национално богатство с официален документ, правото на собственост върху тези вещи се отнема.  А като някакво  много цинично, недопустимо и срамно за демократичен закон издевателство над  безсилието на тези лица, “великодушно” им се предоставя държането на културната ценност национално богатство. Постига се прагматичната до вулгарност цел “тези лица да не се лишават от “афектационната” /емоционална/ стойност на създадените от тях колекции от археологически паметници, но да не могат да застрашават обществения интерес, като сами определят юридическата им съдба, включително чрез разпоредителни сделки.”

А като връх на този юридически цинизъм и недомислие, на държателите им се напомнят задълженията по чл. 112 ЗКН:

- да поддържат вещите културна ценност или колекциите за своя сметка, с грижата на добър стопанин /защото ЗКН е решил и от това задължение да освободи държавата – собственик/;

- да осигуряват достъп и съдействат на контролните органи да осъществяват правомощията си, установени в закона;

- да уведомяват компетентните органи при констатирани повреди и престъпни посегателства.

  В противоречие с Конституцията са и ограниченията въведени в чл. 113, ал. 1 от Закона за културното наследство, възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности, да могат да се извършват само, ако са идентифицирани  и регистрирани по реда на закона, а ако културните ценности са национално богатство и след писмено уведомяване на министъра на културата. Неспазването на тези изисквания води до нищожност на сделките.

Във връзка с подобно ограничение на правото на собственика да се разпорежда със своята вещ, съдържащо се в чл. 28, ал. 1 ЗПКМ /отм./, е имал повод да се произнесе Конституционният съд на Република България, с Решение № 5 от 21 март 1996 година по конституционно дело № 4 от 1996 година /обн. ДВ., бр. 31 от 12 април 1996 година/, като е обявил нормата за противоконституционна. В решението Конституционният съд отбелязва: “ограничаването на едно от основните правомощия на собственика да се разпорежда със своето право на собственост, е по същество намаляване на обема на това право. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията са в глава първа на основния закон – “Основни начала”. Те издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност и са гаранция, че правото на собственост се защитава от закона и че частната собственост е неприкосновена. Съгласно тези начала собственикът – физическо лице, не може да бъде ограничаван в правото му да се разпорежда със своя имот по начин и при условия, каквито той намери за добре. При условията на пазарна икономика и гражданско общество, регламентирани и гарантирани от Конституцията, държавата в лицето на свои институции или общините, не могат да се намесват в гражданския оборот и да диктуват условията на една сделка, включително и това с кого тя да бъде сключена.”

Противоконституционен е и чл. 124 ЗКН. Той противоречи на чл. 19, ал. 2 от Конституцията, който предвижда създаване и гарантиране от закона на еднакви правни условия за всички граждани и юридически лица за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя.

            Не са еднакви правните условия, когато в чл. 124 ЗКН е създадена противоконституционна привилегия за държавата да придобие като първи купувач културната ценност национално богатство, по първоначално обявената цена. Това правило обезсмисля, както самата тръжна процедура, така и участието на други лица в търга. Процедурата, в нарушение на чл. 19 от Конституцията уврежда и интересите на търговеца – аукционист, който с основание очаква на търга да получи по-високата цена, която ще се постигне при наддаването. И в това наддаване държавата не може да има повече права от всеки друг участник в търга. В чл. 124 ЗКН веднага се открива разликата с чл. 113, ал. 2 ЗКН, където изкупуването от страна на държавата в лицето на министъра на културата се извършва при същите условия, при които е предложена културната ценност – национално богатство на трети лица.

Параграф 9 ПЗР на ЗКН  е също противоконституционен. Той предвижда, че с влизането на закона в сила, движимите културни ценности – държавна собственост, които са “инвентирани”[7] във фондовете на общинските музеи преминават в собственост на общините, с изключение на археологическите културни ценности.

Параграф 9 ПЗР на ЗКН противоречи на чл. 18, ал. 6 и чл. 23 от Конституцията.

Наистина, чл. 31 ЗДС, за имотите и вещите държавна собственост културна ценност предвижда, че се управляват при условия и по ред определени с отделен закон, какъвто претендира да бъде ЗКН. Става дума обаче за управление на тези културни ценности, което да изпълни конституционната повеля на чл. 18, ал. 6, държавните имоти да се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото. Именно на държавата е възложена в чл. 23, изр. 2 от Конституцията задачата, да се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство.

Затова не подлежи на съмнение, че когато с § 9 ПЗР на ЗКН, законодателят е извършил едно разпоредително действие, като е отчуждил безвъзмездно движимите културни ценности – държавна собственост и ex lege  ги е прехвърлил в собственост на общините, той е постановил една противоконституционна норма, в нарушение на чл. 18, ал. 6 и чл. 23, изр. 2 от Конституцията. В този смисъл трябва да се разглежда и становището на Конституционния съд по тълкуването на чл. 106 от Конституцията.

В тълк. решение № 19 от 1993 година по конст. дело № 1 от 1993 година, Конституционният съд съвършено правилно е изтълкувал правомощието на Министерския съвет по чл. 106 от Конституцията, да организира стопанисването на държавното имущество. Става дума обаче именно за стопанисване, тоест за управително правомощие. Прехвърлянето на права на собственост върху държавни вещи и имоти е разпоредително правомощие. То намалява обема на държавната собственост и не може да бъде сведено до правомощията – управление и стопанисване.

Съгласно чл. 140 от Конституцията, общината има свое право на собственост, което използва в интерес на териториалната общност. Затова противоречи на Конституцията разпореждане с общонационалната собственост – каквато е държавната собственост, която трябва да се стопанисва и управлява в интерес на гражданите и обществото на Република България, вместо както предвижда § 9 ПЗР на ЗКН, да се превърне в общинска собственост и да се използва в интерес само на териториалната общност на съответната община.

Въпросът с противоконституционноста на § 9 има и друга страна. Освен продължаване на противоконституционната линия на нормативно увреждане на държавната собственост,  чрез непрекъснато прехвърляне на обекти от тази собственост в собственост на общините, промяната в правото на собственост може да се окаже определен етап в законов механизъм за придобиване на тези културни ценности от частни физически и юридически лица. Няма и не може да има съмнение, че принадлежността на културните ценности към обектите на държавната собственост, съдържа повече и по сериозни гаранции за опазване на културните ценности от присвояване и кражби.

Противоконституционна е и разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗКН. С нея законодателят обявява обектите по ал. 1 на същия чл. от ЗКН, за публична държавна собственост. Става дума за археологически обекти, които обхващат всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се в земните пластове, на тяхната повърхност, на  сушата и под вода, за които източници на информация са теренните проучвания. Чл. 146, ал. 2 нарушава чл. 4, ал. 1 и чл. 17, ал. 5 от Конституцията.

Наистина, чл. 17, ал. 4 от Конституцията предвижда, че режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон.  А в чл. 31 от Закона за държавната собственост, законодателят е делегирал на отделен закон да определи условията и реда, по който се управляват имотите и вещите държавна собственост, които са културни ценности. Ex lege промяната на статуса на тези културни ценности обаче, които на основание чл. 146, ал. 3 ЗКН са – недвижимите археологически обекти – с категория културни ценности, с национално значение, а движимите археологически обекти – с категория – културни ценности национално богатство, до установяването им като такива по реда на ЗКН, засяга права на техните притежатели – физически и юридически лица. Нормата не урежда последиците от промяната на статуса на обектите, което  по правна същност, представлява отчуждаване, без предвиденото  в чл. 17, ал. 5 от Конституцията предварително и равностойно обезщетение. Нарушава и чл. 4, ал. 1 от Конституцията, защото извършва това отчуждаване, в нарушение не само на чл. 17, ал. 5 от Конституцията, но и на правилата за принудително отчуждаване на имоти – частна собственост, за държавни нужди, по чл. 32-42 от ЗДС.

В нормите на ЗКН не липсват и юридически разминавания в нормативните разрешения, които ще породят спорове и проблеми, при прилагането им.

Според § 5, ал. 1 ПЗР на ЗКН, в 6 – месечен срок от влизането на закона в сила /10 април 2009 година/, лицата, които са установили фактическа власт върху движими археологически обекти или движими паметници на културата, до влизането на ЗКН в сила, са длъжни да поискат тяхната идентификация и регистрация, като движими културни ценности.

При идентификацията на движимите културни ценности национално богатство, правото на собственост се установява с официален документ. Въвежда се недопустимост за позоваване на изтекла придобивна давност /§ 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН/.

Накрая, лицата, които в 6 – месечен срок от влизането на ЗКН в сила, са поискали идентификация и регистрация, но не са установили правото си на собственост върху движимите културни ценности национално богатство, се смятат за техни държатели /§ 5, ал. 3 ПЗР на ЗКН/.

Какво се оказва? Притежателите на движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата, искат в срок идентификацията и регистрацията на тези обекти. Прилагат и декларация с опис на вещите, посочване на произхода им и способа за тяхното придобиване. Следователно, на този етап от идентификацията и регистрацията на движимите културни ценности, официален документ за установяването на правото на собственост върху тях не  е необходим и тези лица могат да бъдат признати за собственици по давност на движимите културни ценности. За тях няма да се прилага и правилото на § 5 ПЗР на ЗКН и те ще бъдат признати за собственици на културните ценности, а няма  ex lege да бъдат считани за държатели.

Въпросите с идентификацията и регистрацията имат и друго разрешение, което се съдържа в чл. 97 ЗКН и отрича това по § 5, ал. 1-3 ПЗР на ЗКН.

Според чл. 97, ал. 3 ЗКН физически и юридически лица, притежаващи вещи, които могат да се определят като културни ценности, могат да поискат тяхната идентификация от съответния по тематичен обхват музей. В този случай обаче, позоваването на придобивна давност също не е допустимо, за доказване на придобитото право на собственост, върху вещта културна ценност. Към искането за идентификация, лицата които са я поискали, трябва да приложат документ, удостоверяващ правото на собственост или държане и декларация за произхода и способа за придобиване на вещта.

Неясноти и съмнения, относно обективността на идентификацията на движимите културни ценности национално богатство, поражда и  § 5, ал. 2 ПЗР на ЗКН. Недостатъчно прецизната редакция на текста създава сериозни опасения, че ще бъде използван за произволно вкарване на движимите вещи културни ценности в категорията на тези, които са национално богатство и за които давността е недопустима, при доказване на правото на собственост върху тях. След което логически ще се приложи § 5, ал. 3 ПЗР на ЗКН и на техния владелец-собственик по давност, вещта ще бъде одържавена чрез фикцията на държателя ex lege. За този собственик-владелец ще остане съмнителното утешение, да се задоволява с   афектационната стойност на движимата вещ културна ценност национално богатство, като упражнява фактическата власт върху вещта за държавата.