Нагоре по стълбата, която води надолу

Самуел Леви

Има едни забележителни дърворезби на холандския художник Мориц Ешер, живял дълго в Италия, представляващи игра на въображението с перспективата и човешкото възприемане. Така се получава стълба, която води нагоре, а всъщност слиза надолу, хора, които се въртят в тази безкрайна въртележка на абсурда.

Мориц Ешер, гравюра върху дърво

Като гравюра на Ешер стана и политическия живот в България. Живот, който по принцип води нагоре, а практически слиза надолу. По него се мотаят политици, които обясняват защо стълбата, която води нагоре, слиза надолу, как като се премине следващата секция от стълби всичко свършва (а всъщност започва отново!). Точно тук става дума за политическата симетрия. Само тя, симетрията, би позволила баланса да се поддържа така, че да се запази съотношението между крайщата в такава степен, че единя ако е наляво, другия да е надясно. Защото и в политиката не можеш да очакваш, че единия край ще е радикален, а другия – примирено послушен. Ответното противодействие ще е точно толкова радикално, колкото и провокиращото го действие. И така се затваря кръга от стълби, водещи нагоре, слизащи надолу...

През 2002 г. писах няколко статии от опасността от тогавашните последни прояви на свободната издателска мисъл на новопоявилото се по това време издателство „Жарава”. Ако си спомняте добре годината, тогава за пръв път видяха българско издание „Майн кампф” на Адолф Хитлер, речите на Херман Гьоринг, „Фашизмът” на Бенедито Мусолини, съпроводени с още цял куп антисемитска, расистка и друга литература, проповядваща етническа и религиозна нетърпимост. Като виден автор от българска страна сред тези имена се мъдреше и това на г-н Волен Сидеров (автор на „Бумерангът на злото”), днешен председател на Парламентарната група на партия „Атака”, а тогавашен клиент на прокуратурата за проповядване на етническа и верска нетърпимост. Впрочем, спомняте ли си какво стана с това дело? Дали завърши, или се загуби нейде по стълбите на Ешер?

Злото започна да се събужда още тогава. Присъди нямаше, още повече – дори обществено осъждане нямаше. За разлика от Чехия, Австрия или Германия. Всичко мина, замина под знамето „за свободното слово”. Понеже всичко отмина така – безнаказано, с един доста унил (по-точно е да се каже мъртвороден) дебат в гражданското общество, защитаващ свободата на словото, резултатът последва скоро. МВР мълчеше умислено, прокуратурата се чешеше мъдро. Само един депутат от парламентарната трибуна постави въпроса (Лютви Местан от ДПС), но нямаше кой да го чуе. Резултатът на безмълвното преглъщане беше появата на телевизия „СКАТ”. Там говоренето на етническа и религиозна нетърпимост се задълбочи така, че даже абсурдната комисия СЕМ се зае да заседава. Резултатът от мъдруването на обявилите се за медийни експерти членове на комисията бе забележителен. Мислиха дълго, умно, сложно и важно. В резултат – същият, когато слонът се напънал и родил мишка. Т.е. – казаха, че не бивало така, ама нали има свобода на словото, то трябвало да се внимава повече. Колкото вие разбрахте нещо от това изречение, толкова и СКАТ си взе поука. Телевизия СКАТ облъчваше неизменно, все по-настъпателно, арогантно, дори ужасяващо, достигащо до открито проповядване на антисемитизъм и етническа омраза ( виж само Антон Сираков и неговото „Между редовете”). При това не само в едно предаване или само един водещ. Езикът на омразата се превърна неотменен атрибут на самото политическо говорене. СКАТ стана една от най-гледаните частни телевизии, образец на съвременен български политически изказ.

Общественото мнение се настрои. Щом толкова го повтарят, значи е истина – евреите изкупуват България, започна турцизацията на нацията, циганизацията ликвидира българщината. Токът е скъп,  защото циганите не си го плащат, турците искат в Кърджали да се говори само на турски.  

Резултатът от това напоително езиково облъчване  – роди се коалиция “Атака”, която влезе в парламента. С 21 депутата, но от тях по-късно останаха само девет в новата едноименна партия. Другите бяха много леви (Минчо Минчев и вестник “Мисъл”), за да приемат радикално лявата “Атака”, граничеща с крайно дясно. Тогава – през 2005 г. имаха по-малко – сега вече са с повече – с 25 депутата (над 10% от всички места, Льо Пен се радва ако има във Франция  5%). Като последица, този политически профил се оказа особено интересен и заразителен при сформирането и на други партии.

Бившият другар-земеделец (земеделските формации са леви по принцип)  Яне Янев и бившият християндемократ Димитър Абаджиев (от ДСБ) се оказаха идейни съмишленици-консерватори в новата им рожба – партия „Ред, законност и справедливост”. Която проповядваше същото, каквото и Антон Сираков в “Между редовете”, но с по-твърд тон, като новото беше, че омразата вече беше смразяваща. Единият полюс вече беше нагрят до крайност и огъването започна. Още като влязоха в 41. Народно събрание. Само с 9 депутати. Но за сметка на това основният „гвоздей” в предизборната им изява бе привикването на кмета на Рибново и един местен учител по ислям в ДАНС, за да ги разпитват дали са наистина крайни ислямисти. Работата не издържа, но вдигна достатъчно шум, че г-н Янев да се прослави като пазител на българщината. Пострада имиджа на ДАНС, но за сметка на това към 25 от „Атака” трябва да добавим още девет – или общо 34 суперпазители на националните ценности, само с шест по-малко от втората политическа сила взе крайният национализъм в последното народно събрание. Да обясняваме, че двете политически сили бяха в политическа надпревара единствено в степента на насаждане на нетърпимост към различията, е безпредметно. Защото се разбира от само себе си. В кръга а тази въртележка се завъртяха обаче и други политически сили. Например значими части от ГЕРБ. До там, че нейният лидер заяви, че по принцип одобрява идеите на възродителния процес, но не харесвал методите на изпълнението му. Т.е. – одобрявал това, че Хасан трябва да се казва Иван, но не одобрява това, че му сменили паспорта без да го питат, преди да го изритат от България с два сака дрехи. Подобни изявления впрочем биха бламирали бъдещето на който и да е политик в ЕС, освен на тези у нас.

В конгломерата от изявления се отличиха и видни представители на ДСБ, лидери на СДС, отделни депутати от БСП. Битка за гласове! Как да се пропусне гласът на бай Ганчо, които после ракията, най-уважава говоренето срещу различните. И въртележката завъртя с все по-бързи обороти. От година на година. От събитие на събитие. От убийството на тинейджъра на родителите си в ръка с „Майн кампф” (2002), до пречупените кръстове на Синагогата и еврейското училище (2004), осквернените гробища (всяка година), до коктейлите Молотов по джамиите (2006), скинарските походи след мачовете, до 10 метровото знаме с пречупен кръст на комина на завод в Пазарджик (2009), провокациите в Рибново, до открито неонацистките и ку-клус-клановски сбирки в Асеновград (2009). И прокуратурата мълчи. Полицията говори за детинщини на възрастни (в Германия за това се лежи ефективно дори и при малолетни за подобни деяния)... Впрочем, откриха ли кой е качил знамето? Едва ли е бил сам – на висок промишлен комин, с 10 метров флаг... Органите на вътрешния ред и съдебната ни система все не намират начин да накажат подобни деяния. Въпреки законите. Езикът на омразата роди новата реалност.

Очакванията бяха стълбата винаги да се качва нагоре. И очакванията се сбъднаха – като в гравюра на Ешер. Тогава се роди идеята за създаване на Мюсюлман-демократичен съюз в България. Което е съответно като замисъл е същият неадекватен отговор на настъпващата нетърпимост, каквато беше и неонацистката сбирка в Асеновград. Но още преди да се прочуят братята от Славяново, крещящо незаконни (и предупреждаващи) по своята същност бяха партията, която се опита да сформира Аден Кенан, абсурден отговор на абсурдни деяния. Неговото дело беше „продължено” от не по-малко противозаконните организации на Мендерес Кунгюн.

            Но ако те и двете се отличаваха със забележителната си неграмонтност и непознаване на законите, то при братята Юзеирови работата ми изглежда малко по-различна. Изглежда, че юридически идеята им е била предварително добре огледана. Формирането на Мюсюлман-демократичния съюз е по точно подобие на европейските християндемократични съюзи. В немалко страни от ЕС те са управляващи. Дори и да е противоконституционно формирането на религиозни партии, кой би нарекъл членовете на ХДС в Германия религиозни партийци? Още повече, че формалната замяна на „християн-„ с „мюсюлман-„ едва ли прави партията принципно по-различна, като се има предвид общата ценностна система и на двете религии. Пък и в съседна Турция партията на премиера Реджеб Ердоган е ислямска разновидност на християндемокрацията. Спомняте ли си, че точно ЕС настояваше Турския конституционен съд да обяви Партията на благоденствието и развитието за нормална политическа сила? В този смисъл замисълът на Юзеирови имаше за цел не само да постави на изпитание модела на етнически мир, провеждан от ДПС, но и да се покаже като радикален изпълнител на идеи, които ДПС осъществява по пътя на еволюционното развитие, без революционни изблици. Разбира се, това е толкова опасно, колкото и националсоциалистическите сбирки, но това може да се разбере само доста по-късно. Така ескалацията се завърта отново. За пореден път. Но този път на много по-високо ниво, с много по-голяма сериозност на ситуацията. Някои се опитаха да прехвърлят отговорността на ДПС. Това нямаше как да стане, защото подобно деяние по същество е насочено срещу същностната политика и идеологическа настройка на тази партия, но кой знае, може би някои са се заблудили. И това ще е от полза.

            Както се вижда, покачването на деянията е спираловидно, като всеки път е на по-висока степен от предходния. И ако тази спирала не бъде прекъсната възможно най-бързо, с бой през пръстите и на едните и на другите (разбирай крайностите), стълбата ще расте. Нагоре, за да ни води надолу. Към това, което стана със Сърбия. Или към това, от което избяга България през 1989 година.

Какво става всъщност?

През последните шест години системно и методично беше извършена цялостна подмяна на нормалния демократичен политически модел – ляво – център – дясно, с продукти, които го имитираха като опаковка, но изпълнени с друго съдържание. Иначе казано – линеарния политически модел започна да се огъва в десния си край и да завива към крайно лявото. Надясно пък завиха крайно левите. Появи се  партия „Атака”. Каква е тази партия? Защо толкова много наподобява новата БКП? Лява – твърдят, че са десни, въпреки, че проповядват крайно леви идеи. Бяха против настаняването на бази на НАТО в България, не одобряват ЕС, но се родеят с Льо Пен. Тази партия няма как да се вмести в нормалните политически рамки на демократичния живот. За да стане това, системата трябва да се „изправи” и двата си края. Какво е РЗС – твърдят – консерватори. Дори се родеят с европейски консервативни партии. Но кой консерватор проповядва толкова радикална социална справедливост, като Яне Янев? Дали пък това не е последица от приближеността му към комунистическия земеделски лидер Петър Танчев? Или е продукт на обърканата му политическа биография от левите земеделци към крайните консерватори?

Така се родиха партии-ментета, партии, които изобразяват едно, а са всъщност нещо съвсем друго. Така и традиционните партии започнаха „нагаждане” към новите дадености. СДС започна като дясна партия да критикува от ляво лявоцентристкото управление. ДСБ пое на въоръжение елементи от арсенала на „Атака”. Така цялата схема се разпадна. Линията на политическата система се сгъна, и двата й края се долепиха.Получи се разкривена елипса. Десните олевяха и националсоциализираха, левите трябваше да управляват с центъра, като водят единствено възможната дясна политика, а това беше противоестествено за много от кадрите на БСП. Така в БСП се роди дясна фракция с мощна икономическа подкрепа. Центърът обедня. НДСВ се люшкаше ту надясно, ту към националсоциализма, започна трайно да се маргинализира и от привлекателен либерален център се превърна н шагренова кожа. Малка, по-малка, незабележима. Изчезваща от парламента. И резултатът е налице. Роди се мощен ГЕРБ. Без ясна граница в тази крива елипса, защото ГЕРБ се прелива в „Атака”, а „Атака” в РЗС, а РСЗ – към БКП. А БКП и РЗС – към ГЕРБ.

Естествен е въпросът къде е мястото на най-голямата партия по симпатизанти ГЕРБ в тази схема. На пръв поглед – в дясната страна. По стълбата, която води нагоре. Но дали е така? Много сложен въпрос. Ако съдим по членовете на ЕНП – да, те са десни, но ако съдим по традиционните български десни партии – не е така. Ще цитирам класикът на дясното политическо мислене в България на годините на прехода – г-н Иван Костов, бивш лидер на СДС, сега на ДСБ:

„- Като член на ЕНП ви предстои още едно изпитание. ГЕРБ не крият амбициите си за членство в ЕНП. Как ще гласувате за това?

- „Против”. Със същите аргументи, с които не подкрепихме желанието за членство на НДСВ в ЕНП. ГЕРБ не е дясна формация и няма нищо общо с десницата.”

(Интервю на Таня Джоева за сп. „Тема” 14 март 2006 г.).

Защо г-н Костов така категорично отрича десния характер на ГЕРБ? Защото знае истината. Програмата на ГЕРБ (доколкото може да се каже че има такава) е твърде еклектична, за да е дясна, а и партията няма единна и обща идейна концепция, която да я сроди естествено с десните партии, особено с тези от християндемократически тип. Програмата на ГЕРБ беше и продължава да бъде повече социална, повече популистка, отколкото е допустимо за която и да е дясна партия. Това е и основният аргумент на г-н Костов, който му дава спокойствие за неизменната му роля като ключов представител на десните сили в България.  Но г-н Костов в момента, заедно със СДС, има общо само 15 депутати. Т.е. – с 10 по-малко от Атака и с 5 повече от РЗС. Това е най-очевадното свидетелство за разбиването на дясното пространство и подмяната му от множество квазимодели, приличащи един на друг като еднояйчни братя, но идеологически маргинализирани, политически непрозрачни и непредвидими.

От друга страна големият ГЕРБ (116 депутати) игнорира очевидно подкрепата на дясното СДС и ДСП, за да се ориентира по-силно към подкрепа от „Атака”, което само по себе си свидетелствува за по-голямата вътрешна близост между тези две парти, отколкото между ГЕРБ и Синята коалиция. И започнаха сурогати в управлението: Липса на единно говорене между министрите на едно и също правителство и от една и съща политическа сила. Различно говорене днес, друго утре. Непрозрачност на бъдещата обща визия за страната. Неясното по основни енергийни въпроси – например бъдещето на АЕЦ – Белене. Липса на ясно изразени икономически приоритети. И така нататък, и така нататък....

Последователно дясното загубва системно, неизбежно и в огромна степен същинската си ценност и се заменя с удобни и лесни формули, удобни като заклинания – от типа „другите” ни пречат. Под „другите” се разбират всички, които не отговарят на критерия „наш”. Т.е. – етнически, религиозно, културно или битово различните. Те имат много власт (дали са хомосексуалисти, турци, юдеи или други е без значение).  За съжаление това в подобна степен важи и за лявото. То стана твърде дясно като практика, за да презентира леви идеи, но пък за сметка на това е все още по традиция от комунистическо време, радикално лява, за да мине в дясно. Объркването и в БСП доведе до там, че отново да се качим на стълбата на Ешер. В този смисъл, те също имат своята сериозна роля за това. „Изкривяването” на линеарния политически модел – ляво-център-дясно в затворена елипса създаде предпоставката за появата на битово ниво на известно напрежение, което преди това никога не е съществувало, или никога не е било наблюдавано.

Реакциите в единия край на елипсата предизвикват трептения в другия й край. Така „Мюсюлман-демократическия съюз” и нацизма в Асеновград се родиха в един и същ час. Като ответни реакции на едно и също политическо говорене. Като трептения на една и съща елипса в двата й противоположни края. Продължаването на това произведение още повече ще ни вкарва в абсурда на визуалната измама, подобно на гравюрите на Ешер. Необходима е радикална промяна. Не чрез революция, както сега някои се опитват да прокарват. А като идейна еволюция на основните политически играчи в страната. Като ясна идеологическа и политическа легитимация определяща категорично лимитите на допустимото. От къде до къде. А крайностите да бъдат еднакво силно преследвани от закона – системно, целенасочено и навременно. Това ще успокои политическото махало, ще нормализира ленеарния политически процес и ще фиксира по-нормализиран обхват на политическо представителство.

Разбира се, ако при гравюрата на художника е само игра на въображението, то у нас този процес се превръща на игра с огъня. Превръщането на елипсата в нормално политическо измерение налага максимални усилия от всички страни. Нещо за което се говори отдавна – максимално бързо разгръщане на лелеяния отдавна десен политически проект, отърсването от БСП от новата икономическа аристокрация и старата комунистическа автокрация, формирането на стабилен либерален център, в основата на който може да застане ДПС, но вече като отворена и разгърната либерална партия. Както и постепенното адаптиране на онези невлизащи сега в рамките на този нормален линеарен модел организации като крайно леви, или крайно десни, но с ясни физиономии и радикално намалено обществено влияние, съответстващо на традиционните демокрации – под 6%. Това би могло да стане само след коренна подмяна на езика на който говорят политиците. И само с непрекъснат натиск от страна на активно гражданско общество, готово да стимулира процеса на такава промяна. Засега такива индикации няма.

Продължаването на въртележката и усукванията на елипсата ще пораждат все по-драстични ответни реакции, които няма как да бъдат усмирявани. Ако напрежението в политическата елипса нараства, горко й на такава държава! Никой не би издържал да живее дълго в нея. Друг е въпросът и за продължителността на бъдещето на подобна държава.

Мориц Ешер, гравюра върху дърво