Салют за ДС – 2

Васил Маргаритов

Отдавна е известно, че армията, полицията и тайните служби, сформирани при една политическа система, се оказват съществено предизвикателство при нейната смяна – и то в такава степен, че управлението на смяната е в състояние да влияе върху историческите процеси и върху гражданския мир. Приемствеността на изпълнителната власт при демократичните режими се характеризира с по-различни механизми и в тази връзка смело може да се каже, че това е един от аспектите на демокрацията – колкото по-малко дейността на полицията и на тайните служби зависи от смяната на правителството, толкова по-демократична е системата.

От друга страна – една по-широка независимост на силовите и на разузнавателните структури крие не по-малко рискове за обществото. Този баланс е бил винаги деликатен и овладяването му е мерило за държавност. Страшно е, когато генерали и шпиони започнат да се правят на политици. Обратното обаче е не по-малко страшно. Изкушението вероятно е неустоимо, защото политическата история изобилства с примери в тази посока. От това обаче не става ясно защо именно България – две десетилетия след измъкването си изпод ръждясалия колос на комунизма – трябва отново да преживява рецидивите на прехода с новообявения лов на вещици, преследващ бивши кадри на ДС в структурите на външното министерство.

В първата част на настоящия очерк вече бе посочен неумелия опит на управляващите да скълъпят що-годе някаква обективност и мотивация. Открит остава обаче основният въпрос – доколко все още съществува проблем с кадрите на ДС и как се е справила България през всичките тези 20 години с този проблем?

В исторически план най-близо до „декомунизацията” е т.н. „денацификация” след Втората световна война. Няколко години след пълната капитулация на фашистка Германия анализаторите с почуда установяват, че резултатите от всички възможни усилия в тази посока са повече от незначителни. При това тук не става дума за присъдите срещу неколцина висши нацисти по време на прословутия Нюрнбергски процес. Става дума за обикновения живот и в тази връзка аналогията с повечето посткомунистически общества от Източна Европа половин век по-късно е просто поразителна.

Да вземем за пример само една немска провинция. До края на 1946 год. са били уволнени почти половината гимназиални учители в Бавария заради членството им в националсоциалистичестата партия. Две години по-късно същите са възстановени на работа, защото в противен случай образователната система просто би рухнала. В същата тази провинция до 1951 год. (шест години след края на войната) 94% от съдиите и прокурорите, 77% от служителите на финансовото министерство и 60% от служителите на регионалното министерство на земеделието са бивши нацисти – мнозина от тях уволнени и след това върнати на работа, защото иначе правосъдието и администрацията в Бавария просто биха престанали да функционират.

В национален план нещата не са по-различни. Още преди процеса в Нюрнберг Чърчил заявява на Сталин, който настоявал за масови репресии, че няма да се преследват мъже, които са служили доблестно на родината си, макар и да са довчерашни врагове. Подобно цивилизовано отношение са споделяли и останалите съюзници (без руснаците, естествено), така че още през 1949 г. новооснованата Федерална република прекратява всякакво разследване на миналото на държавните служители и армейските офицери.

Резултатът е стряскащ: през 1952 год. един от всеки трима служители във външното министерство в Бон е бивш член на нацистката партия. В западно-германския дипломатически корпус са назначени на работа бивши есесовци, чийто брой достига 43% от състава му (забележете – този процент е само от елитните войски на СС), а други 17% били служили или в СД, или в Гестапо! Повечето от тях са на такава възраст и притежават такъв опит, че са далеч от обикновеното изпълнителско ниво за ежедневни поръчения. Ханс Глобке например, главен съветник на канцлера Аденауер през 50-те години, е автор на официалния коментар по Нюрнбергските закони на Хитлер от 1935 год. Ако теглим чертата, изводът е ясен – 60% от дипломатите, определящи следвоенната външна политика на Федерална Република Германия, са бивши служители на СС, СД или Гестапо. При това тук не говорим вече за партийно членство, а само за принадлежност към службите на бившия нацистки Райх.

Мнозина биха възразили, че това е линия на поведение заради въздигащия се нов враг от Изток, защото по това време отвъд Желязната завеса руският ботуш безмилостно налага комунизма като система на държавно управление и господстваща идеология. Това действително е така – започващата Студена война предполага естествения избор на опитни (и опитомени) бивши нацисти, които да противостоят на съветската заплаха. А и кой по-добре би опазил територията си от дивизиите на Червената армия?

Но това все пак е само част от истината. Ако противопоставянето от двете страни на Желязната завеса бе единствената причина за практическия отказ от денацификация в онези мащаби, каквито победителите откъм Елба са си представяли, че ще извършат, то от другата страна на същата тази Желязна завеса този процес не би трябвало да е възпрепятстван по никакъв начин. И наистина – в източната част на Германия съветските окупационни власти на бърза ръка уволнили 520 хиляди бивши нацисти от различни административни постове и по този начин на практика обезглавили цялата държавна машина. Едновременно с уволненията из цяла Източна Европа се разразили „съдебни процеси” по сталински модел, в които смъртната присъда била почти повсеместна. Отделно е сметката на избитите без съд и присъда, както и на онези, които били интернирани или затворени в трудови лагери. Целта на Сталин била ясна – да се ликвидират всички, които са имали качества и познания да сформират опозиция. И тази цел е била постигната със същата кървава ефективност, с която няколко години преди това Хитлер е налагал господството на своя Хилядолетен Райх, катастрофирал обаче още на 13-тата година от съществуването си.

Така че „денацификацията” в съветската зона на влияние била едно от удобните извинения (поне до подписването на Парижките мирни договори) за безогледно завземане на властта от комунистическите партии, чиито лидери (с изключение на Йосип Брос Тито) били пряко налагани от Москва. В същото време буржоазните елементи в интелигенцията и в опозицията били избивани, интернирани или експроприирани, така че основните сили на Червената армия могли най-сетне да поемат обратно към родината. Само основните обаче, защото (с изключение на някои държави, сред които и България) определен брой военни подразделения продължавали да стоят в Унгария и Чехословакия чак до края на 60-те години на миналия век, а в ГДР съветските военни бази просъществуваха практически до падането на Берлинската стена.

Дотук добре – още в първата следвоенна „петилетка” партийните секретари и съветските генерали хванали здраво властта, само че някой трябвало и да работи. Но ето че комунистите в новите правителства и съветските им ментори неочаквано се изправили пред същия парадокс, на който се натъкнали и бившите им съюзници в Западна Европа – съвсем без „бившите” не може. Няма как. А пък нали трябва да се доказва на света, че и твоята система работи, че и ти произвеждаш нещо!... И ето че въпреки репресиите – постепенно и негласно – някъде с известна доза гузност, другаде с явна или прикрита неприязън – започнала бавната реставрация на кадри и специалисти от довоенните години. (Само на онези, които били оцелели, разбира се.)

Нека още веднъж да погледнем към Източна Германия – през 50-те години на 20 век повече от половината ректори на източно-германските висши учебни заведения се оказали бивши членове на нацистката партия, въпреки намеренията и заканите нито един от тях да не остане на служба. Взаимозаменяемостта на пролетариата и на редовите партийни кадри била абсолютно неприложима към академичните среди и към тесните специалности, където се изисквали дълги години за образование и практическа подготовка. Университетите и научните лаборатории обаче не останали остров в този процес – цели 15 години след краха на Хитлер 10% от депутатите в парламента на Източна Германия били също бивши нацисти, преминали в редовете на ГЕСП (местната компартия). Нека запомним тази цифра – бившите нацисти съставлявали една десета от комунистическия парламент на Източна Германия, изпълняваща най-акуратно московските директиви за чистки и за лустрация! Това не е случайно – в съседна Полша немалка част от бившите фашисти също били привлечени към сталинското крило на полската ком-партия, за да неутрализират либералното ѝ прозападно крило. Така че в Полша комунистите дълги години управляват заедно с бивши полски нацисти и това е добре известна тайна. И нека накрая да посочим още един германски пример – ЩАЗИ (агенцията за държавна сигурност в Източна Германия по времето на комунизма) също приема в своите редове хиляди служители и информатори от Гестапо и с типичната немска практичност никога не ги разкрива или уволнява. Приблизителните размери на това срастване ще станат известни едва след обединението на двете Германии.

Всички тези примери говорят за едно – информацията и експертизата са национален капитал и по дефиниция са безпартийни. Различните политически системи обаче ги осребряват по различен начин. Къде е тогава границата между идеологията и професионализма? Как да отделим истинските виновници от онези, които са станали партийни членове от сгрешен ентусиазъм или от чист конформизъм, но въпреки това могат да бъдат използвани от обществото?

Историята учи, че безкрайно точна и прецизна граница никога не е било възможно да се прокара. Но тя ни учи и на друго – такава граница не е и необходима. Важно е своевременно (именно своевременно) да бъдат наказани безспорните престъпници – това наистина е важно. При това наказанието трябва да е такова, че животът след него да продължи с чувството за възстановена справедливост. Останалите участници – заслужено или не чак дотам – може да получат своя втори шанс. По-далновидните държавници – в дългосрочен план – винаги печелят от великодушието си, въпреки неудобствата и упреците в началото. Авторитарните режими – в краткосрочен план – печелят повече власт, закрепена с кръв и насилие, но в дългосрочен план са обречени.

И ето сега – имайки предвид гореизброените исторически репери – следва да си зададем логичния въпрос: бяха ли наказани – своевременно и справедливо – най-големите виновници за репресиите в България по времето на социализма? Помните ли пародийния процес срещу бившото партийно величие Тодор Живков, който течеше паралелно със съдебните дела срещу народни любимци като Калоянчев и Татяна Лолова заради някакви уж подарени апартаменти!?

И след като всеки един от нас си отговори на горния въпрос, следва да си зададем следващия: а какво точно очакваме от напъните за една закъсняла лустрация, единствената по рода сред бившите съветски сателити?

(следва)