Избори и реформи през 1947-1952 г.

доц. д.п.н. Тодор Галунов

На 4 декември 1947 г. България приема втората в историята си конституция, останала като „Димитровска”[1]. В нея се фиксира, че мандатът на Народното събрание е четири години, а депутатите се избират на принципа 1 на 30 000 жители. Императивно се подчертава, че изборите се провеждат въз основа на всеобщото, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване. За пръв път в политическата практика на страната условията за упражняване на активно и пасивно избирателно право са напълно еднакви.

В избирателния корпус са включени всички български граждани, навършили 18 год., без разлика на пол, народност, раса, вероизповедание, образование, занятие, обществено положение и имотно състояние, с изключение на поставените под запрещение и лишените с присъда от граждански и политически права. Военнослужещите в редовете на българската армия, които до 1945 г. като цяло са лишени или не се възползват от избирателните си права сега вече също изрично са включени в избирателния корпус[2].

Конституцията въвежда императивния мандат. Народните избраници са отговорни пред своите избиратели. Те могат да бъдат отзовавани и преди края на мандата си. Процедурата по лишаване от мандат се препраща за регламентиране към обикновения законодател. Подобна мярка е отстъпление от принципите на свободния мандат, който макар и не много прецизно формулиран действа до 1945 г. в България. Идеята му бе депутатите без да се притесняват от преждевременна смяна да работят спокойно в парламента. Сега се създава режим на несигурност на народното представителство, който хармонира с постепенното налагане на тоталитарния режим и цели обезличаването на парламента.

Запазва се традицията от Търновската конституция изборите да се проверяват от НС. Веднага след конституирането си то избира комисия, която се произнася в срок от 3 месеца за законността на избора на всеки отделен депутат.

Новите конституционноправни норми влизат в противоречие с някои от текстовете на действащата от 1945 г. Наредба-закон за избиране на народни представители. В тази връзка на 5 януари 1948 г. Министърът на вътрешните работи Антон Югов внася законопроект за изменение на избирателния закон. Идеята е да се премахнат всички ограничения пред чиновниците от държавната администрация за кандидатиране в законодателния орган. Съгласно мотивите те вече могат да бъдат и държавни чиновници и народни представители. Идеята е в противоречие с доктрината за разделение на властите и показва новите политически реалности, в които вече доминира доктрината за единство на властите. Така на лица от изпълнителната власт се дава възможност да участват в НС, което от своя страна е конституционно оторизирано да я контролира. Планираната промяна е в логическо противоречие с текстовете на новата конституция. В чл. 4 от нея се казва, че депутатите са отговорни само пред избирателите, а чл. 15 и 16 определят НС като носител на държавната и власт във всичката и пълнота. Фактически депутатите във висшия орган ще са на подчинение на изпълнителния орган Министерски съвет като чиновници, а като депутати ще контролират този орган!

Конституционнправният абсурд е пълен, но това не смущава новият политически елит на страната, подчиняващ се де факто почти изцяло на политическия модел на сталинския социализъм. Парламента гласува по спешност исканата промяна на две четения, в рамките на няколко минути и дава пример за незачитане на конституцията, която е приел едва преди месец[3]. Единствени представителите на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) гласуват против промяната. Тяхната група обаче е прекалено малочислена за да промени нещо.

Започват и първите процедури по отзовавания на народни представители, съгласно конституцията и избирателния закон. На 2 март 1948 г. НС разглежда писмо на Националния комитет на Отечествения фронт (ОФ), в което се иска отзоваването на депутатите: Любен Гумнеров, Спас Николов и Младен Биджов, които „изменят на идеите” на ОФ. Мотивите са намерени в техни действия, водещи до лично облагодетелстване. Формирана е специална комисия, която трябва да проучи случая. Тя действа светкавично, което оставя съмнения за прецизността на работата и. На 4 март докладът е готов. Срещу Л. Гумнеров (БКП) обвиненията са за незаконна продажба на вино, от която реализира печалба, без да плати акциз на държавата. Срещу Младен Биджов (БЗНС) обвиненията са във финансови разхищения и присвояване на значителни средства. Идентични са и действията на С. Николов (БЗНС)– лични облаги, роднински назначения, доставки на евтини храни[4]. Тримата са отзовани от ВНС и са заместени от следващите в избирателните листи.

За отбелязване е, че въпреки ликвидирането на многопартийната система управляващите запазват формалните аспекти на плуралистичния изборен процес. Това ясно проличава при разглеждането на „Законопроекта за избиране на народни съвети и на съдебни заседатели за местните народни съдилища”, внесен през февруари 1949 г. от името на премиера Георги Димитров. Министър председателят определя, че най-важното нововъведение, е въвеждането на института на избирателните комисии. Логиката е много странна. Изборни комисии има във всички вотове в българската политическа практика от 1878 г. Акцентира се, че комисиите са вече формирани от „народа”, който ги издига чрез ОФ, партиите, масовите и обществени организации, събрания в предприятията и учрежденията. Не е трудно да се усети пропагандният дух, който се налага от подобни аргументи - показни събрания, които издигат единни кандидатури.

Избирателният корпус се движи в посочените по-горе конституционни изисквания. Има обаче и разлики: извън кръга на притежаващите активно и пасивно избирателно право остават поставените под запрещение и лишените от избирателни права с влязла в сила законна присъда. Само от пасивно избирателно право са лишени имащите фашистки или други противонародни прояви. Последното дава възможност за произволни тълкувания и за лишаване на неудобните лица от избирателни права. Включването на този текст намира оправдание Договора за мир, сключен от България със страните победителки във Втората световна война на 10 февруари 1947 г. в Париж. В чл. 4 и 5 от него страната ни се задължава да не допуска на нейна територия фашистки и други организации, които могат да лишат народа от демократични права.

В пленарната зала се акцентира на числото на избирателния корпус, което се определя около 4 200 000 души, което е около 66 % от гражданите. Подчертава се, че само в СССР той е по-голям – 68 %. Приведени са и някои данни за западните демокрации, които „разбира” се не осигуряват в достатъчна степен приложението на всеобщото избирателно право. Избирателният корпус там е: САЩ – 63 %; Франция – 55 %; Англия – 54 % от състава на населението[5].

Дават се и други примери, които показват „предимствата” на съветската система. Като неин особен плюс се отчита, че в СССР гласуват 99,99 % от избирателите, за разлика от Англия и Франция където процентите са около 73 %, а в САЩ картината е още „по-отчайваща” – гласуват „едва” 48 %. България има да „догонва” съветския опит, тъй като процентът на гласувалите се движи между 86 и 94 %.

Друго изтъквано „предимство” на СССР е, че там 99,4% от гласувалите дават подкрепа на управляващата партия, докато в България той се движи все още между 72-93%, във Франция 60 %, в Англия 57 %, в САЩ – 53 %.

Процентите на гласувалите, сравнени с процентите на всички участници в избирателния корпус са още по „страшни” за западния модел на демокрация: в СССР управляващата партия има 99,2 % от гласовете на всички избиратели, в България процентите се движат между 70 – 9о, във Франция – 45 %, в Англия 41 %, в САЩ – 26 %.

Следващият показател, по който социалистическия модел е по-добър от плуралистичния, е намерен в съотношението на подадените за управляващата партия гласове и броят на цялото население, включително и тези които нямат избирателни права. В СССР – болшевишката партия има 67,6 % от гласовете на цялото население, в България ОФ има 55-60 %, във Франция управляващият блок е със 25 % подкрепа, в Англия лейбъристите са с 23 %, в САЩ само 16 % от населението е гласувало за президента Хари Труман.

Изводът е, че по всички показатели СССР е на първо място по демократичност на избирателната система, следван от Народна Република България и другите „народни републики”. Паралелът със САЩ, Франция и Англия води до „съкрушителния” извод, че там избирателните права са само на „книга” и са превърнати в „карикатура”, „лъжа” и „измама”.

Парадоксално е, че изборите в България за Народни съвети се планира да се проведат по пропорционалната система, а вече в страната реално остава да действа само Българската комунистическа партия (БКП) и нейният обезличен сателит Български земеделски народен съюз (БЗНС). В пленарна зала запазването на пропорционалната система се аргументира с мотива, че тя е в противовес на „мажоритарната, каквато познава буржоазното избирателно право на Англия”[6].

Кандидатските листи се регистрират в околийските или общински избирателни комисии, в зависимост от вида на избора. Право да поставят листи имат: ОФ, партиите и другите масови обществени организации. Регистрациите са възможни до 14 дни преди деня на вота. Става ясно, че се планират къси изборни кампании. Целта е ясна изборите да минат набързо, „под строй” и да не се допускат неприятни изненади за управляващите.

Мандатите в отделните изборни колегии се разпределят от околийските избирателни комисии, по познатата от парламентарните избори от 1945 г. система, при която първо се прилага методът на Томас Хер, т.е. – броят на гласовете се разделя на броя на мандатите. Партиите, които достигат изборния делител участват в разпределението на мандатите. Ако никоя формация не достигне делителя, то се прилага метода на Хагенбах-Бишоф, т.е. гласовете се разделят на мандатите, увеличени с единица. Втората част от алгоритъма предвижда прилагането на метода Д`Ондт – получените гласове се делят последователно на 1, 2, 3, 4, 5 и т.н. получените най-големи частни, подредени в низходящ ред дават и съответните мандати.

По време на малкото изказвания ораторите вече ясно говорят за „нашия мъдър народен вожд и любим министър-председател другаря Георги Димитров”[7], а обръщението в пленарната зала вече е „другарки и другари”. Законът се гласува окончателно на второ четене на 18 февруари 1949 г. Парламентът решава той да влезе в сила веднага, а не три дни след обнародването му. Спешността е аргументирана с необходимостта да се „бърза” с изборите. Става ясно и за най-отчаяните привърженици на демокрацията, че България твърдо възприема сталинизма като модел на правене на политика. Новите реалности не предвещават нищо демократично за бъдещите изборни практики.

При тази избирателна система на 15 май 1949 г. се провеждат изборите за народни съвети. Избирателната активност достига рекордните дотогава за България 96,73%. Всъщност за реална изборност тук трудно не можем да говорим. Монополизиралият държавната власт ОФ, управляван на практика изцяло от БКП печели 92,01 % от гласовете[8]. В кампанията вече няма нужда от насилие. Репресираната опозиция вече де факто не съществува. Страхът така е сковал обществото, че няма нужда от пряко насилие от страна на властите. Масата от българските граждани гласуват безропотно за поднесените им изборни листи. Тези местни избори са първите от една дълга верига вотове, в които се печели с подобни резултати и никой не протестира. В пленарната зала на ВНС обаче се отчита, че това са най-демократичните избори в политическата практика на дотогавашна България. Подобен политически цинизъм разглежда гласуването „под строй” като преодоляване на „формалния” буржоазен демократизъм и един своеобразен „празник” за народа. Изборната система и начина на провеждането на вота вече напълно съответстват на пропагандните цели на новия политически режим.

На 27 октомври 1949 г. изтича мандата на 6 ВНС. Предстоят избори за нов парламент. Управляващите решават да започнат ново летоброене на народните събрания. Старата номерация, по която България има 25 обикновени народни събрания се изоставя и се решава новият парламент да бъде I ОНС. През юли 1949 г. от името на министър-председателя Васил Коларов във ВНС е внесен „Законопроект за избиране на народни представители”. В основни линии той преповтаря елементите на разгледания по-горе закон, визиращ народните съвети. Нюансите са продиктувани от спецификата на парламентарния вот.

Изказванията по проекта са само четири и са изключително кратки. В ролята на оратори се проявяват комунистите Васил Димчев и Атанас Тотев и „независимите” Пенчо Костурков (доскорошен член на вече несъществуващата Радикална партия) и Петър Анастасов (доскоро депутат от бившата Българската работническа социалдемократическа партия). Последните двама използват случая да покажат лоялността си БКП, която, която ги инкорпорира в новия политически елит. Веднага се набива на очи разликата с парламентаризма преди налагането на комунистическия модел. Въпреки много проблеми, които съществуваха при режимите от предишните десетилетия при приемане на различните проекти, визиращи изборите, дебатите винаги бяха остро-полемични и съдържаха много интересни идеи за развитието на българската избирателна система. Сега всичко бе предварително уточнено и дирижирано.

Важен момент в новия проект бе премахването на всякакъв ценз за отседналост. Където и на територията на страната да се намираше българският гражданин по време на вота той получаваше активно избирателно право. Както и в правната рамка за избор на народни съвети и тук избирателния корпус включваше всички граждани, навършили 18 г., които не са поставени под запрещение и лишените от избирателни права с влязла в сила присъда. Имащите фашистки прояви са лишени само от пасивно избирателно право.

Кандидатските листи се издигат по същия начин както и при закона за избор на народни съветници. Поставянето на листите става най-късно до 12 дни преди вота. Околийските избирателни комисии се произнасят до два дни след това за редовността им. На практика за кампания са оставени 10 дни. В пленарната зала само П. Анастасов си позволява да препоръча малко по-дълъг срок за кампания и това не е критика към закона, а по-скоро пожелание. Той предлага и формирането на централни листи, като коректив на околийските листи. Мотивът е намерен в изборната практика, в България прилагана през 1931 г. и в известен смисъл през 1946 г. Същият плахо предлага издигането на кандидатските листи да може да става и от 5 до 10 души каквато практика в българските избори има. Мотивировката му е, че така ще даде шанс и на безпартийните да реализират пасивното си избирателно право. В залата е репликиран, че безпартийните са част от ОФ и това е всичко. Идеите му не се вземат предвид.

По същия начин се изчисляват и изборните резултати. Предвижда се и вариант, при който ако регистрираната листа е само една, но не получи поне половината гласове, то изборът се смята за непроведен. В такава ситуация Президиумът на НС насрочва нов вот най-късно след един месец. Подобна мярка се оказва излишна, тъй като в България вече на практика се утвърждава принципът на манипулирания избор, близък до „единодушното” гласуване.

Нов момент е, че вотът се провежда изцяло по околии, които не е задължително да съвпадат с административните. Териториалният им обхват и броя на депутатите, които се излъчват от всяка околия се определя с указ на Президиума на Народното събрание.

Изборните секции се определят въз основа числеността на населението. Принципът е една секция да се формира на 1 000 жители. Ако при прилагането на този принцип се получи остатък под 500 жители, то те се включват към някоя от секциите. Ако се получи число по-голямо от 500, то се формира отделна секция. По-малки секции се допускат при военнослужещите, но секцията не може да е по-малка от 50 души. В болниците, санаториумите, родилните домове, инвалидните домове и други подобни институции се образуват секции без да се иска минимално число на пребиваващите там граждани.

Изборите се ръководят, произвеждат и контролират от избирателни комисии: централна - за цялата страна, околийска – за цялата избирателна околия, градска и района – за градовете с районно деление, селска – за селските общини и секционна – за всяка избирателна секция. При формирането на комисиите формално е предвиден широк демократизъм. Предложения за състава им могат да правят: ОФ, партиите, професионалните, кооперативните, младежките и други подобни обществени организации, както и събранията на работниците и служещите по предприятия и учреждения, военнослужещите, трудоваците, граничарите и селяните в трудовокооперативните земеделски стопанства и в държавните стопанства.

В изборния ден гласуването трябва да стане тайно. Няма обаче пречка в деня на вота гражданите и партиите да раздават бюлетини.

В крайна сметка законът е приет на 23 юли 1949 г. Той дава формални гаранции за свободен вот, но действителността в България вече не предлага и намек на демокрация. Правните норми остават само в законите, политическия плурализъм във все по-отдалечаващото се минало. Това е и първият български закон, който създава реалните предпоставки за избори „по социалистически”.

На 18 декември 1949 г. парламентарните избори по новия закон се провеждат в рамките на 15 – те окръга на страната, които трябва да излъчат 239 депутати. Ден преди вота е екзекутиран един от знаковите лидери на БКП Трайчо Костов. Ако дотогава репресиите са насочени предимно срещу бившите политически дейци от „буржоазията”, сега властите показват, че ще смажат и най-малкия намек за инакомислие, дори ако той произтича от техните редици. Ясно е, че в такава обстановка страхът ще е неизбежен спътник на парламентарните избори. Единствените листи са но ОФ. Други вече няма. Няма и опити за регистрация. Българската „политическа зима” вече е започнала. Народът трябва да покаже своето „единство” около управляващите. Избирателният корпус достига нов количествен връх – той вече се състои от 4 797 637 души. От тях гласуват 98,80 %, което е нов „рекорд” по изборна активност в България. За единната листа на ОФ „гласуват” 4 625 917 избиратели, което прави 97,59%. Това е нов рекорд на подкрепа за политическа сила в български парламентарни избори. На 17 януари 1950 г. Първото ОНС избира комисия под ръководството на Нинко Стефанов, която да провери законността на вота. Тя работи също в „рекорден” срок и на другия ден вече докладва в парламентарното заседание, че изборите преминават при „небивала политическа активност на трудещите се”, което е проява на „любов към правителството на ОФ и БКП”. Изказва се увереност, че изборите показват, че народът ще върви „без нашия любим учител Георги Димитров по Димитровски път”. От името на народа се казва, че ще се доведе „докрай разгрома на реакционните националистически остатъци от бандата на Трайчо Костов”. Констатирано е, че няма подаден нито една жалба, оплакване или заявление за опорочаване на вота. Това е и целия отчет. Първото ОНС единодушно гласува да утвърди проведените избори. Така приключва най-краткия парламентарен „дебат” по проведени избори в политическата практика на България от 1879 г. Всъщност дебат няма. Никой не се изказва освен председателя на комисията, дори за подкрепа на неговата теза[9].

През 1951 I ОНС няколко пъти влиза в своите правомощия да отзовава народни представители на основание чл. 73 на избирателния закон. На 31 август в бюрото на ОНС постъпва предложение от Националния съвет на ОФ за отзоваване на народните представители от БЗНС: Петър Каменов и Никола Павлов (двамата от Врачанска избирателна колегия) и Стефан Светозаров (Видинска колегия). Тримата са обвинени, че като съюзни членове „са проявили груба фракционна и вражеска дейност”, за което вече са изключени от БЗНС.

Следващият е бившият член на Политбюро на ЦК на БКП и бивш министър на земеделието Титко Черноколев (Коларовградска колегия). Обвиненията са, че той е провеждал „враждебни действия, насочени против политиката на Партията и Правителството и кооперативното движение на село, водещи към разстройство на ТКЗС”. За дейността си той вече е изключен от БКП, което предрешава и изваждането му от състава на ОНС. Писмото от НС на ОФ е от 1 ноември, но разправата е светкавична. В същия ден в пленарната зала се разглежда предложението за отзоваване на четиримата депутати. Образувана е петчленна комисия под ръководството на д-р Иван Пашов, която да проучи материалите по провиненията и да излезе с предложение. Комисията докладва още следващия ден. Тя потвърждава обвиненията и констатира, че четиримата депутати са нарушили „основните положения и дисциплина на своите партии”. Аргументите са „съкрушителни” и показват, че извън БКП и БЗНС няма никаква възможност за политическа изява. ОНС единодушно гласува за отзоваването на депутатите. На тяхно място веднага полагат клетва следващите в листите – Йордан Първанов и Веско Филипов от (Врачанска колегия), Велко Цветков – (Видинска колегия) и Осман Исмаилов Ебазаров (Коларовградска колегия). За отбелязване е, че те чакат в сградата на НС и веднага полагат клетва[10]. Този факт показва, че всичко е предрешено и решението на ОНС е чиста формалност. Така текстът на избирателния закон за отзоваване от парламента на народни представители се използва като инструмент за политическа и, може би, лична разправа вътре в партийните редици.

На 21 декември 1951 г. събранието извършва ново отзоваване на народен представител от своя състав. Процедурата започва по искане на националния съвет на ОФ, направено до Президиума на НС на 19 декември. Атаката е срещу депутата от ОФ листата в Търновска избирателна колегия Енчо Байчев, който “публично се обявил против решенията на Партията и Правителството и е загубил доверието на трудещите се”. Избрана е комисия от 5 души, която е натоварена да разследва случая в рамките на същото заседание. За часове комисията е готова! Става ясно, че прецизно разследване няма как да е направено, но това не пречи на докладчика на комисията д-р Иван Пашов да изнесе в пленарната зала четирите констатирани нарушения на депутата:

1. Обявил се е против политиката на ОФ и Правителството и е скъсал всякакви връзки с избирателите.

2. Изказва се против заема за развитието на народното стопанство и спестовността.

3. Със своето държание се е изложил морално пред трудещите се.

4. Изменя грубо на идеите, програмата и устава на ОФ, в името на които е избран.

Въз основа на изложеното се предлага Енчо Байчев да бъде отзован като депутат и да бъде заместен от следващия в листата Петър Атанасчев[11]. Събранието безропотно гласува за прекратяване пълномощията на народния представител, без да иска по-прецизно разследване. Става ясно, че висшия законодателен орган съвсем се е обезличил и няма куража да иска поне минимална справедливост дори за свои членове, избрани по приетата от новия политически елит псевдодемократична избирателна система.

Еволюцията на избирателната система през периода 1947-1952 г. върви в посока намаляване на реалните възможности за политически избор и ликвидиране остатъците от политически плурализъм. Приложението на пропорционалната система бе чисто формално и реално невъзможно, тъй като режима е реално еднопартиен при тоталната доминация на БКП. Другата партия БЗНС бе политически декор по-скоро за външния свят и придаваше една привидно по-демократична окраска на режима, но тя реално не участваше във вот извън схемата на БКП.

[1] Гюзелев, В. Българската държавност в актове и документи. С., 1981, с. 417-435.

[2] Аврамов, Л. Избирателно право и законодателство за избиране на парламент в България. Варна, 2002, с.188 и сл.

[3]С Д на 6 ВНС, Iр.с., с. 890-891.

[4] СД на 6 ВНС, I р.с., с. 139-148.

[5] СД на 26 ОНС, III р.с., с. 47.

[6] СД на 6 ОНС, III р.с., 56.

[7] СД на 6 ОНС, III р.с., с. 56.

[8] СД на 6 ВНС, II и.с, с. 34.

[9] СД на I ОНС, I и.с., с. 4-5.

[10] СД на I ОНС, IV и.с., с. 17-19.

[11] СД на I ОНС, IV и.с., с.108; 119-120.