“ТЕ” – проблемът на съвременната политика

Лютви Местан

Интегритет около екстраетническа субстанция

В най-оптимална степен успешният модел на междуетническите отношения се гради в САЩ. Причината за подобна пластичност на традицията се дължи на това, че Америка не познава малцинствените проблеми, защото няма мнозинство, наречено `американски етнос`. Няма го етноса, етимон на нацията. Вторият елемент от корелацията `американска нация` – `американски етнос` е нулев, или е с нулева релевантност.

Така че американската нация е надетническа категория с два основни компонента – гражданство плюс воля за обща държавност. И понеже е воля, посоката й не е назад, а в перспектива, при това градивна перспектива. Затова и идентичността (духовната същност) на американеца се гради не на миналото с неговата героика, а на бъдещето. Посоката на американския идеал е не ретроспекцията, а проспекцията. Така концепцията за политическата нация като надетническа категория, като политическа субстанция на цялото гражданско общество се реализира именно в САЩ.* Тази теза не може да бъде оспорена от факта, че един строго статистически срез на американското общество би проявил като преобладаващ броя на протестантите или че доминира англоезичието например. Подобна статистика не облицова наличието на конфесионално или езиково мнозинство, защото е недопустимо йерархизирането на съответните детерминанти. За всеки гражданин на САЩ социалната реализация не е в зависимост от произхода му. Това е причина чисто статистическата величина да се формализира, което отнема феноменалността на корелацията `мнозинство – малцинство`. Осигурената функционалност на личните възможности превръща мнозинството в множественост. Естествената проекция на броимостта на гражданите в линеарността на равната перспектива филтрира характеристиките на количеството. Т.е. разбираемата степенност на броенето, което, взето като цялостност, може да се мисли по вертикала и по този начин да се възприема мнозинството, се разполага заради проективността в една безспорна хоризонтала. Равнопоставеността е просто множественост. Затова в обществото на САЩ присъстват много „малцинства” - китайци, руснаци, афроамериканци, латиноамериканци и пр., без обаче те да се маркират като малцинства, защото мнозинство и малцинство не са във функционална връзка. Никой не презентира произхода по оста мнозинство – малцинство. Няма степенуване в рецепцията на гражданството като цивилизационен феномен. Социокултурната релевантност е константа по отношение на произхода с етно-конфесионалните му характеристики. Константността е следствие на равноотдалечеността от екстраетническата субстанция, разбирана като нация, чийто контрапункт е нулев откъм етимон `етнос`. Преднамерено се абстрахираме от теоретически разработки, в които не се споделя гореизредената характеристика на американското общество и в които се застъпва тезата за наличие на етно-конфесионално мнозинство в САЩ, каквото представя англо-протестантството (вж. Хънтингтън 2005 – цит. по Иванов 2005), защото за нас е по-важно конкретиката на битийното превъплъщение, т.е. функционалността на американския модел.

Интегритет в условия на мнозинство – малцинства

Защо е толкова трудно реализирането на подобен модел в „стара” Европа? Проблемът с интеграцията, с реализирането на недискриминационни политики е много по-сложен в общества, където е налице доминиране на един от етносите или една от конфесиите, т.е. където има мнозинство. Защото в „стара” Европа е наличен и е релевантен и вторият елемент от корелацията `нация` – `етнос`. Като генезис нацията се основава на етноса, а държавата – на нацията, независимо дали тя (нацията) възниква преди или след държавата. Тази конкуренция между корелатите предпоставя напрежението мнозинство – малцинства и поражда въпроса, дали последните са интегрална част от понятието `нация`. Особено остро стои въпросът с интегрирането на новите емигранти в отворените общества на „стара” Европа. Показателно е признанието на канцлера на Германия Ангела Меркел, че „формулата „мултикулти-” се провали. „Кредото „мултикулти-„, според което живеем рамо до рамо и сме щастливи, се провали. Този подход пропадна напълно.” (Изявление на Ангела Меркел на събрание на младежи от ХДС на 16 октомври 2010 г.) В изявлението си германският канцлер прави опит да посочи и възможния изход от тази ситуация, като набляга на ресурсите на образованието. Т.е. крайната цел е „те” не просто да спазват правилата на „нашето” общество, не просто да говорят „нашия” език, но и да приемат „нашия” начин на живот. Несъмнено научаването на официалния език на съответната държава е задължителна предпоставка за успешната интеграция, както е задължително и спазването на правилата на съответното общество, доколкото това кореспондира с безусловния принцип – върховенството на закона. Що се отнася до последния компонент - начина на живот, това, според нас, е елемент от друга система – на етнокултурната определеност. Затова тезата на Меркел дължи уточнението, дали възприемането на „нашия” начин на живот предполага отказа от „техния” начин на живот. От тази гледна точка ще се окаже, че констатацията на Меркел съдържа в себе си и първопричината за проблема с провалената интеграция. За решаването му, колкото и да са важни, само ресурсите на образованието няма да са достатъчни. Функционалният интегритет предполага да са отключени и двете посоки на процеса – от малцинствата към мнозинството и от мнозинството към малцинствата.

Ако изявлението на Ангела Меркел все пак звучи разбираемо деликатно, то откровението на водача на нейния Баварски съюзник от ХСС Хорст Зеехофер ден преди това пред същата публика - „Ние като Съюз сме за германска култура срещу мултикултурния модел. „Мултикулти-„ е мъртъв” – се явява ярка илюстрация на силни политически настроения в „стара” Европа, които отричат мултикултурализма. Според нас, именно тук се крие обяснението на силните дезинтеграционни процеси, които прокарват радикални политически направления в страни като Белгия (столицата на Европейския съюз), Холандия, Австрия и др.. Тези настроения ерозират ценностната основа на Европейския съюз и принципа „единни в многообразието”.

Предизвикателството, пред което се изправя Европа, прави още по-належаща необходимостта от актуализирана концепция за толерантността, при която различията да бъдат не едно до друго (по Меркел), а едно с друго (по Доган – заедност).

Политико-философският концепт на Доган за третото измерение на толерантността се явява алтернатива на визираните по-горе дезинтеграционни процеси, защото не се свежда до традиционното `търпя`, `понасям`, респективно `търпимост`, `поносимост`, а предполага необходимостта от другия (различния) до степен на трансформация в културна потребност (вж. Доган 2008, с. 149-150).

Никак не е случаен фактът, че старият континент не успява да намери универсална дефиниция за `нация`. Причината не е само в обременеността на историческата специфика. А този въпрос е важен, защото почти всички европейски държави се определят като еднонационални, без да са етнически еднородни. Как се съвместяват мултиетничността и мултикултурализмът като естествено състояние на социума с конституционния принцип за еднонационалността на съответните държави? Това съвместяване е възможно само на основата на модерния прочит (дефиниция) на нацията, разбирана като надетническа категория, представяща политическата субстанция на цялото гражданско общество, в това число и на културното многообразие. Само така еднонационалността няма да се интерпретира с архаичното `етнонация`. Подобно архаично разбиране за еднонационалността поражда опасни предпоставки за асимилаторска политика. За съжаление, проблематична е трактовката не само на `етнонация`, но и на по-модерния концепт `гражданска нация`(по въпроса за разликата между `етнонация` и `гражданска нация` вж. Иванов 1997). Респективно, според нас, се оказва проблематично и разбирането на производните `етнически национализъм`, `граждански национализъм`. Приемаме тезата, че `етнически национализъм` изключва другите етноси, докато `гражданският (политическият) национализъм` ги включва (вж. Проданов 2006, с. 9). Смятаме, че е спорна последващата теза на В. Проданов, според която `гражданският национализъм`, именно защото включва и другите етноси, е много по-асимилационен и има „два модела – монокултурен и мултикултурен” (Проданов 2006, с. 24). Проданов твърди, че „след като си гражданин на една страна, възприемаш нейната култура, език, история като свои и дължиш лоялност. Затова в страни като САЩ, Великобритания, Холандия и пр. можеш да станеш гражданин, идвайки от всяка от съществуващите етнически и религиозни общности на света, но получаването на гражданство предполага знаене на езика, културата, историята на съответната страна, за да можеш да се интегрираш и в крайна сметка асимилираш в нея” (Проданов 2006, с.24). Безусловно необходимото възприемане като свои на културата, езика, историята на страната, на която си гражданин, бидейки различен по етнически произход от мнозинството, още не означава асимилация. И въобще, не разбираме поставянето в един систематичен ред на ценностните антоними `интеграция` и `асимилация`. Затова е нонсенс тезата (не само на Проданов) за двата модела на граждански национализъм – монокултурен и мултикултурен. Самият концепт за гражданската нация като включваща всички етнически и конфесионални различия (ако не ги включва, тя престава да е гражданска нация, а вече е етнонация) изключва монокултурата като характеристика на гражданската нация. Гражданската нация по правило винаги е мултикултурна. Нашето разбиране е, че преодоляването на фрагментацията, както и самата интеграция като по-общ процес не биха могли да бъдат представяни като асимилация. Интеграцията може да протича като процес на преодоляване на фрагментациите без заличаване на идентичности. В този смисъл „приемането на нашия начин на живот” (не само по Меркел) не предполага отказ от „своя” начин на живот. Затова, както вече бе казано, Европа се нуждае от актуализирана концепция за толерантността.

По тази причина има необходимост от прецизиране на семантичното поле на понятията `асимилация`, `идентичност`, `интеграция` (Доган 1998), с които най-често се анализират междуетническите отношения, защото не само медийният и публицистичният, но и политическият, както се вижда, дори и политологическият език е небрежен при тяхната употреба. (Езикът на политиката е обект на отделно направление в науката, възникнало през 60-те години на ХХ в. – вж. напр. Белт 2007.) `Асимилация` и `интеграция` се смесват твърде често – неправилно се възприемат като синоними. Вероятно обяснението е в привидно сходния им резултат – постигането на някакво единение. Епизодично подновяваната теза за забраната на изучаването на майчиния език в българските училища, както и идеите за забрана на предавания на малцинствени езици по националните електронни медии като антиинтеграционни феномени доказват, че е силно застъпено смесването на `интеграция` и асимилация`. Политиката за съхраняване и развитие на идентичността тук се представя като контрапункт на интеграционните процеси, защото самата интеграция се разбира като асимилация. Това обяснява политическата теза за реабилитирането на възродителния процес. Някои партии („Атака”) и политици в страната продължават да споделят целите на т.нар. `възродителен процес`, като други „демократично” осъждат само методите му. Т.е. няма нужда от концентрационни лагери, депортации; дори и трите имена няма да се сменят наведнъж. Ще се почне с личните имена, при това само на новородените. Така постепенно – не силово, ще се постигне интегритетът на обществото, при което няма да има нужда от изучаване на майчин език, защото няма да има кой да го говори и пр. Ако все пак някой се отклони или не приеме тази „интеграция”, ще му се напомни, че „… в Сърбия живеят сърби, в Гърция – гърци, в Турция – турци, а в България – българи”. Всъщност в този рефлекс, който приема идентичността като „провокация” срещу националната държава, е проблемът пред интеграцията в частност на българското общество.

* Тук не са предмет расовите проблеми на американското общество. Евентуална аналогия между расовите и междуетническите проблеми е фриволна, а не обусловена. Расовата принадлежност не чертае непременно етно-конфесионални разделителни линии. `Расата` е надредова на `нация` категория, поради което дискриминационното действие от представител на една раса към такъв от друга не би се възприело като делимитация американец – неамериканец, защото те безусловно, в еднаква степен, принадлежат към нерелевантната субстанция `американски етнос`, резистентна спрямо расовите, социалните, етническите, конфесионалните – общо – културните, различия.