Гражданският национализъм

Атанас Кръстев

„Дай тон за песен! Още веднъж! Едно, две, три:

Deutschland, Deutschland, uberAlles!”

Площад Х, 2011 година

Въпреки заслугите си в очите на мнозина, в резултат на Втората световна война национализмът става мръсна дума.

Чудовищните престъпления, извършени в името на един екстремен расов и етнически егоизъм, придават релеф на ирационалните подбуди и движещи сили на национализма, неговата несъвместимост с принципите на набиращия сили световен демократичен ред. Немецът, французинът, англичанинът загубват своите предимства един пред друг за сметка на човека. И това не е един нов възвишен Хуманизъм, а проста равносметка в чисто практически план за ползите от разума и демокрацията в отношенията в обществото и вредите от калпавата и брутална метафизика на ентоцентризма. „Всеки“, „всяко лице“, „никой“, т.е. всеки човек на света въобще, без оглед на всички възможни природни или социални дискриминационни критерии, са думите - подлог в нормите на новото международно и право, завземащи територии от националното.

Оказва се, че лошото на национализма е безспорната му връзка със самоцелната политическа власт и непрекъснато се възражда като нейно основание. Понятието за нация и национализъм, свързвано с етноса, народността, кръвта, физическата приемственост на произхода, се възприема като единствена причина за суверенитета като право, но и крайна необходимост за политически независимо съществувание. Представата за етноса, народа като естествена и вечна, неизменна група от хора, носител на този суверенитет, ражда големите ексцеси на национализма в средата на XX в., след едно привидно успешно структуриране на международния политически ред през XIX и началото на ХХ в.

Все пак ще бъде наивно да приемем, че национализмът е на смъртно легло. Той си е напълно жив и здрав. Реалностите на вътрешнодържавния и международен ред го извикват непрекъснато на живот. Държавата, чийто политически ген е националистически, му прелива непрекъснато свежа кръв. Парцелирането на световната територия от съвременната мултидържавност не може да се обяснява и поддържа само с рационални доводи. Народът, нацията и националността продължават да бъдат основанието, придаващо легитимност на световната политическа структура.

Въпреки това, въздействието на демокрацията не само в политическата механика, но и като културно формиращ фактор, небивалото ниво на информираност и комуникации, а също колосалните придвижвания на хора в световен план, ежедневно опровергават това основание за държавната власт с едно качествено ново отношение към другостта. Прозрението за политическия ред като преднамерена конструкция, резултат до голяма степен и на случайност, а не като естествен резултат от „необходимата“ история на „вечните народи“, бавно и безвъзвратно разрушава национализма като „гориво” за властта. На преден план все по-настойчиво се налагат качествата на личността, а не на кръвта. Разрушават се универсални митове за способностите или недостатъците на една или друга нация и въобще груповата типология.

Все по-интензивното взаимодействие между национализма и гражданствеността, като фундаментални, но хетерогенни политически идеи, ражда съвременния хибрид, който можем да наречем, пък и няма да сме първите – гражданска нация и граждански национализъм. Този, според нас, оксиморон е нещо като договор за мирно съвместно съществуване между двата несъвместими елемента, нещо като извинение на национализма пред хуманизма, но със запазване на своя територия и бъдеще. Това е компромис пред „заслугите“ на национализма, който обаче винаги излиза скъпо.

Националната държава е временно явление с вътрешна динамика, етап в цялостното развитие на цивилизацията, доколкото тя може да се схваща като достатъчно голяма световна общност със съвместимост на историята и главно - насоки на развитие. Така както вече много автори провидяха началото на национализма и неговата държава преди два-три века, така би следвало вече да се вижда и техния край. Все по-видно е, че този етап е на път да бъде преодолян и посочената несъвместимост да бъде решена в полза на гражданствеността и рационализма. Налице са все повече основания да се очаква отмиране на национализма и с него – по неизбежност – отмиране на националната държава. Светът може би е изправен пред перспективата да заживее в една значително по-различна политическа обстановка. Структурата на властта и досегашните представи за държавата, са на път към коренна промяна.

Хипотезата за едно такова развитие се затруднява от една страна, но от друга се и потвърждава от наблюденията върху процеса на развитие на национализма в глобален мащаб. Трябва да се отбележи, че това развитие не е равномерен процес, нито хронологически в дадена страна, нито като специфика на същите етапи в различните части на света. Процесът има свой облик, в зависимост от количественото и качествено съчетание на някои от основните му съставки, които може да определим като ирационална етноцентричност и рационализъм. Само мимоходом отбелязваме, че основен фактор, сглобяващ общото еднопосочно развитие в посока към отмиране на национализма и „конвергенция на национализмите“, е съвременната правна система, основана на конституционализма, върховенство на закона, разделение на властите и другите демократични механизми за постигане на едно състояние на обществените взаимоотношения, основано на разума и изключващо редица различия, на които се основава национализма.

Затрудненията се пораждат както казахме от обстоятелството, че в редица случаи национализмът все още изглежда като едно статично, есенциалистко явление, вечна, неотменимо присъща черта на политическата организация на обществото. Така и редица изследователи на национализма все още го виждат като естествен и поради това неизбежен орган в политическата анатомия. И все пак, при поглед отгоре - континентален, между континентален и дори световен, на база на отликите, които могат да се забележат в отделните райони с по-специфична култура и когато се приложи едновременно и един по-едър исторически мащаб, едно такова общо развитие може да се долови все по-отчетливо. Като в дългосрочна метеорологична спътникова снимка, от политическия космос може да се забележи един траен пренос на облачност от Атлантика все по-далече на изток. Тази облачност е породена от безспорната термодинамика на съвременната демокрация, която работи постоянно от много години около западния океан и е наситена преди всичко с влагата на гражданствнеността, на концепциите за върховенство на закона, на недискриминация, на равенство, основано на простия факт, че си роден човек, а не немец, французин или българин. Че да подкрепяш „Манчестер Юнайтед“, а не „Левски“ не е срамно, както и да имигрираш в САЩ или Япония, въпреки че си патагонец по рождение.

Тези разлики в развитието с техните тенденции са забелязани по находчив начин от Ханс Кон в средата на ХХ в. Макар Кон също да схваща национализма като едно цяло, като статична еднократна фотография, той съзира в неговата проява два основни типа. За да подчертае отликите, той допуска схематизъм и спорни крайности, но визията, която изгражда, е важно откритие. Според нашето виждане, основано донякъде и на скромната ни източна надежда, това не са два типа, а два етапа от развитието на явлението, разположени поради инерционните сили на географията в различни моменти от аналогични исторически процеси. Т.е. дихотомията на Кон е по-скоро хронология на времево изместена аналогична политическа и културна последователност. С всички уговорки срещу статиката и редицата изкуствени построения на автора, самият възглед за тези два типа е дотолкова полезен сам по себе си, че си заслужава особено внимание.

Според автора на „Идеята за национализма“ той се проявява в два основни типа, които се различават значително един от друг – западен и източен. Според Кон западният национализъм е ендемичен за района, самороден феномен. Неговият оригинален генезис е в идеите на Ренесанса, като безспорно влияние върху него оказва западният индивидуализъм, който пък от своя страна се корени в традициите на протестантската култура. Не случайно той изключва Ирландия като представител на западния тип, а Чехия от източния. Носител на този национализъм е секуларизираната буржоазия, която дава власт на гражданските институции. Връзката на гражданина с държавата не е плод само на неизбежността на кръвта, но и на волята за присъединяване. Т.е. – тази връзка е вече двустранна и зависи и от намеренията на гражданина, който не е безправен обект на властта, а и субект, около който започват да гравитират основанията на политическата власт. Ролята на западния либерализъм е безспорна в това отношение.

В Германия, Полша, Русия, страните от разпадащата се Османска империя преди и след възникването им като самостоятелни държави, въобще „териториите на изток от Рейн“, се проявява другия тип национализъм – източният. Благодарение на крайно реакционните и ирационални режими, национализмът в тези страни е клаустрофобичен. Той е етнобиологически и етнорелгиозен, поради което той изключва всичко външно на тази идентичност. Границите на нациите съвпадат с приеманите за граници на етноса. Този национализъм под високо налягане се обостря и от т. нар. национални религии дори в рамките на Православиието. На универсализма на католицизма преобладаващо православният Изток противопоставя своите автокефални национални църкви. Действа принципът – един народ, една държава, една църква.

Въпреки, че според нас Кон смесва източниците и основанията на национализма с фактори и явления, които по-скоро имат противоположно действие като идеите на либералния индивидуализъм, например, те не могат да се отделят изцяло от характеристиката на Запада, най-малкото защото те действат едновременно исторически и това дава големи основания на тези, които ги виждат като допълващи се. Ние подозираме, че западният тип национализъм на Кон е всъщност един по-зрял етап от развитието на национализма въобще. И това е възможно благодарение на въздействието на факторите, които авторът вижда като същностни отлики. Съвременното развитие на политическата система в Централна и Източна Европа доказват това. Лабораторният „западен“ препарат, с който борави Кон, когато изгражда своите разбирания, може спокойно да се наблюдава днес, изместен в географията на неговия „източен“ модел. Но Кон сякаш не приема една по-динамична картина на историята, в която има елементи на развитие. Докато в Запада, опредметен в неговата книга, кипи бурен икономически подем, подпомогнат от трайно формираните национални държави, Изтокът все още живее в условията на династични монархии, които тепърва се сриват под напора на един обяснимо закъснял иредентизъм.

Все пак с факта, че приема, че източният национализъм е формиран преди всичко отвън, т.е. от Запада, Кон „интуитивно“ се докосва до връзката между двата модела като степени на един и същ процес.

Така или иначе, според нашия „прогресистки“ възглед, Западът следваше да е вече значително по-напред в изоставянето на национализма, отколкото разкрива действителността. Примирието между рационалното и ирационалното в политическата действителност, за което споменахме по-горе, се дължи и на редица привидности, имащи характер на културна неизбежност в повечето общества. Хибридът - граждански национализъм, поне според разбиранията за социално развитие на нашата географска дължина, се представя като кулминация и апология на национализма въобще. Сякаш етническият национализъм е неизбежен етап, единствено той създаващ условия за разширено ползване на гражданските свободи, някакъв заслужил ветеран, опълченец, без чиито усилия не би могло да се мисли за нормален, свободен живот с пълноценни права и свободи. Т.е. – свободата и всички други граждански екстри са мислими само през България и то само чрез тази България, която се е случила исторически. Ако тя не се беше случила, не просто нямаше да живеем добре, без нея ние сме въобще немислими. Актуалността е безалтернативна за живота на нашата личност, лична биография, че и за целия ни род. Няма живот в друг исторически вариант. Разбира се умствената нагласа за монофактова, линеарна представа за историята, съставена от изключителни, неповторими, инвариантни събития, допълнително допринася за усещането за достоверност на това преживяване.

Но гражданският национализъм ни изглежда повече като някаква форма на опортюнистичесо оправдание на истинския национализъм, утешително примирение в жертва на либералните компромиси от страна на властта. Но такъв подход е обречен винаги на пълен неуспех. Никога не трябва да се забравя, че истинските основания на национализма са чисто и самоцелно властови и чеирационалните основания на егоистичния етноцентризъм ще бъдат винаги по-полезни за концентриране на политическата власт за нелегитимна употреба от властващите. Затова трябва да се подчертае, че с възникването на националната държава национализмът, както и да го етикираме, изчерпва своята основателност. Той е потребим продукт, като бензина. И че ако тази идея продължава да обитава публичното пространство, това е изкуствена реанимация, инспирирана и конструирана от държавата, която не иска да се откаже от този прост и безплатен инструментариум за управление. Тя трябва да обоснове защо продължава да ползва държавния автомобил без видима практическа полза за обществото.

С възникването на националната държава национализмът изчерпва своята цел на средство за консолидация около поборническата политическа идея за реализиране на суверенната власт на народа. След настъпването на този факт от обединителна идея, той се превръща в изолационистка догма, отбранително съоръжение за политическата власт. От позитивна енергия, схващан като изход от потиснически режими, довела до изясняване на международните отношения, и в крайна сметка, относително мирно позициониране на държавите една спрямо друга, той се превръща в ретроградна сила, намаляваща възможния полезен коефициент на сътрудничество между страните. Той обгражда политическото статукво с крепостна стена срещу логиката на демокрацията и разума.

С постигане на национална независимост, увенчана със своя суверенитет, сплотената нация изненадващо се изправя срещу един нов и не по-малко страшен враг, но този път той е вътрешен – „собствената“ й държава. Оказва се, че това, че тя е „собствена“ не означава по-малко алчна, жестока и винаги готова да разширява самоцелно периметъра си за сметка на частния интерес. Жертваните за постигане на заветната национална цел права и свободи са не по-малко апетитни за новата национална власт. В един момент тя дори започва да изглежда още по опасна от „чуждата“, защото консолидацията около мощната ирационална гравитация на национализма ражда свръхплътна държава, заредена с огромни очаквания, респективно – легитимност, но предоставяща същия, че в много случаи и по-долнокачествен продукт от империята.

Ето защо, национализмът не умира с изчерпване на неговата разбираема цел – защото с възникването си националната държава сама по себе си започва да изпитва остра нужда от него, за да поддържа своята легитимност.

Ако национализмът останеше в рамките на преживяванията, възприемането на общия етнос като система само от езикови и културни връзки, които не пораждат необходимостта и неизбежността насобствена политическа власт, това би било едно наистина естествено и дори полезно за обществото явление. Но той преди всичко пропагандира настойчиво, че липсата на политическа власт само за дадената нация го осъжда едва ли не на унищожение от останалите. Така той ще остане винаги носител на капсулиращи вакуумни енергии. Напоследък той се подрежда за обща снимка с патриотизма и жизнерадостното родолюбие, като неговите изразители дават мило и драго да го отъждествяват с тях. За тяхно съжаление това не може да стане. Национализмът всъщност паразитира върху знаците и символите на природните чувства на съпричастност и любов между хора, себеподобни по традиции, култура, език и върху нормалния стремеж за близост между тях. Той се натрапва сред общите преживявания, които и по силата на трайното съвместно съществуване стават един общ социално-психологически фон на това общество, който се превръща в спонтанна социална ценност, за да ги дресира в полза на своите частни цели. Национализмът борави с тези естествени социални сили, като им придава специфична характеристика и насоченост. За да мобилизира и повиши потенциала на тези сили, той придава на този социален фон смисъл и основания, създава митология, в центъра на която е народът с натрапена безспорна биография от непрекъсваема приемственост на поколенията с непроменен и непроменяем облик от най-древното минало до наши дни.

Тези общности сили се впрягат в съхранение на централния мит за вечно поставената на карта сигурност на националната общност за запазване на нейната свобода да остане физическа и културна цялост. Съответно национализмът се самоназначава за спасител, като създава максимално високи гаранции срещу тези опасности чрез реалицзацията на естествено присъщия на тази общност народен суверенитет в изграждането на независима държава. След като това се случи той продължава да изпълнява същите функции, но този път за съхраняване на постигнатото, което е подложено на непрекъснат натиск за разпадане. Тази опасност идва главно отвън. Но неин вечен съюзник са етнически нехомогоненните елементи вътре, които не притежават същата етническа идентичност с мнозинството, което е изградило своята държава. Тази държава не е на тези малцинства. За тях тя съществува като незаслужен подарък от предимства, на които те биха се радвали и които те непрекъснато мечтаят да ползват само в рамките на своята национална общност. Така тези нехомогенни малцинства се превръщат във „вечни гости”, случайно попаднали обитатели в една държавна сграда построена от другиго за другиго и които биват търпяни само по силата на правилата на гостоприемството.

И така - национализмът е държавно конструктивистка идеология. Той е преди всичко политическа идеология, а не културен феномен, въпреки че използва най-безогледно културата. Той се ражда единствено, за да се храни с власт. Той не може да живее в интегрална политическа система. Но най-големият недостатък на национализма е, че той добива живот от една идентичност, изкуствено въобразена с настъпването на модерността, която представя за истинна и вечна, но която се оказва една вредна илюзия.

Национализмът, в каквато и форма да се изявява е колективистична идеология, която винаги ще поставя индивида повече или по-малко в подчинено положение спрямо мита за нацията с нейните героично минало и светло бъдеще. Национализмът внася дисбаланс в естествената йерархия на частното над публичното и особено на Изток е зареден с взривоопасни носталгии към мистичната власт на царете. Вярно, че човек е политическо същество, но преди да е политическо, той е същество, индивид. Разумната му природа го прави политическо за удобството му като същество. Нацията, народът в представите на националиста има собствена митична перосонификация, която доминира над интересите на отделния неин представител. Той – народът – е самостоятелна, отделна личност, на която живите му членове са призвани да служат. Това е абстрактно понятие, надрастващо представата за физическа общност от конкретни хора. В него са включени освен това деди, поборници, всички - предимно герои, всички минали и бъдещи поколения, с една дума – това е сложен мит от вечност с временен център в нашето време, което обаче няма никакви специални права спрямо останалите точки по веригата. Ето защо, в своята същност национализмът е тоталитарна идеология.

С национализма идва и новата представа за суверенитета и територията като неизбежно съчетание. Едва след Вестфалския договор границите придобиват съвременното си значение преди всичко на забранителни линии. Така свободното придвижване придобива все по-условен характер. Докато лелеяните национални граници са установени и всяко чуждо попълзновение към националните интереси е надеждно преградено, незабелязано и полека тези граници се превръщат в затвор за своите граждани. Национализмът е всъщност вечен проект за едно буквално физическо гето за собствените си граждани. Тези спекулации на съвременния национализъм го представят не само като една безплодна илюзия, но го разкриват като опасна ретроградна политическа идеология.

Заключение

Ако нашето разбиране за временния, потребим характер на национализма въобще е вярно, възниква интересният въпрос – какво ще стане с държавата, когато уредът за еднократно ползване отиде в музея, когато отпадне едно от най-важните й основания? Държавата също ще се промени. Една или друга форма на обществено управление е винаги налична, но не всички могат да бъдат наречени държава в съвременния смисъл на думата. На автори като Маркс, с неговия ултимативен абсолютистки възглед за общественото развитие, дължим разбиването на есенциалисткия мит за държавата. Но това е екстремно допускане, което ще си остане чиста теория, употребена инструментално за други теоретични нужди. Държавата няма да отмре. Но ще отмре националната държава. А това би било вече сериозна промяна. Държавата в този си вид ще престане да съществува. Политическата власт ще претърпи такива радикални промени, които трудно ще могат да се впишат в класическото определение, което имаме предвид, когато използваме понятието държава. Не става дума за някакъв „по-висш“ етап, вписващ се в логиката на хегело-марксовата постъпателна линеарност на историята, а просто нещо по-различно, по-встрани от досегашното.

Ще възникне друга структура на властта, съответстваща на съвременния начин и ниво на комуникации, с други носители, състояща се главно в деконцентрация на носителите на властта, на вида и обема власт у тях. Вероятно е използването на много по-гъвкави начини за преминаване на властта от един субект на друг. Вестфалската концепция за държавата с нейните твърди, непроменими, суверенни граници–стени се променя и ще се промени радикално. Това е логично свързано с вече текущия процес на преливане на „суверенитет“ в международен план. Въобще, перспективата изглежда като завръщане към нова абсолютна „племенна“ демокрация, с деконцентрирани властови ядра, съсредоточени в „племената“ и осъществявани при условията на „номадска“, гъвкава териториалност и динамика на груповите физиономии според променящите се интереси. По-големи или по-малки нови „племена“, групирани по интереси, а не по кръвта си като - един напълно произволен пример - Фейсбуците, Туитърите, Скайповете, Лекарите, Адвокатите, Богатите, Бедните, Младите, Старите, Безделниците, Работохолиците ще разделят и осъществяват властта в една обща властова система с осмотични прегради между отделните племенни сектори, през които ще се преминава свободно и без предразсъдъци, но не и без конкретни интереси. Това е предпоставено и от една очевидно засилена и засилваща се динамика на класите и класовия състав в съвременното общество.

Футуристична фантастика? Не точно. По-скоро завръщане към едни по-естествени не толкова напрегнати структури на политическата власт. Изследвайки живота и пътешествия на Ибн Батута, роден през 14 в. в Мароко и обиколил целия тогавашен свят, Реза Аслан извежда пред скоби в статия в сп. „Тайм“: „Светът, който Ибн Батута е видял по време на своите пътешествия преди почти 700 години е бил глобализиран както света, в който живеем днес.“

Каквото и обаче да е бъдещето на държавата сигурно е едно, че единственото определение, което ще и подхожда напълно в духа на съвременната демокрация, ще бъде гражданска. Гражданската държава – държава на хората, а не на митовете за нацията.