Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Да бъде забравен Херострат!

Yazdıre-Posta

Cuma, 30 Eylül 2011 13:41

There are no translations available.

(вместо коментар на актуални български събития)

проф. Владимир Петров

Винаги, когато се сблъсквам с особено вулгарни, брутални престъпления, си мисля за едно сигурно средство за борба срещу престъпността, което за съжаление в съвременните условия на информационна пренаситеност и псевдодемократична прозрачност навсякъде и във всичко, все повече се забравя и изоставя.

Става дума за мълчанието, за информационното затъмнение, за тенденциозното, често пъти законово регламентирано укриване на имена и факти, които обществото не бива да знае и помни. Не че те са обект на тайна - държавна, служебна или професионална, а в интерес на обществото, което по този начин обрича на забвение едно или друго лице или събитие и по такъв начин дава негативната си оценка и допълнителна морална присъда на тези факти.

Често се подценява въздействието на това средство, защото не е изследвано, а и никой не си дава сметка какво е влиянието на човешката суетност, в делата и постъпките на всеки индивид. В колко голяма степен един или друг, не само положителен, но и грубо противоправен, отрицателен акт, може да бъде продиктуван от желанието да се запомни, да разтърси обществото, което дълго да го помни, често да го отбелязва.

Припомних си за тези осъзнати от мнозина истини, когато гледах самодоволната физиономия на масовия убиец Андерж Беринг Брайвик, показвана по телевизии, разпространявана по вестници. Четях с негодувание наглите изявления на престъпника, който лиши от живот близо 100 свои сънародници, налудните му намерения за многобройни други атентати и убийства, които да доведат до събаряне на правителства на европейски държави, толерантни към исляма. В публикуван от пресата манифест на убиеца, като предатели са заклеймени и се определят като цели за ликвидиране, германският канцлер Ангела Меркел, френският президент Никола Саркози, бившите британски премиери Гордън Браун и Тони Блеър, престолонаследникът принц Чарлз. Пресата се надпреварваше да дава гласност на безумните условия, които поставяше срещу обещанието да сътрудничи на разследването, при установяването на истината около този кървав животински акт.

И както винаги се случва в живота, общата картина на това масово убийство започна да избледнява, за да остане завинаги болката и страданието само и единствено у роднините и близките на невинно загиналите жертви. А името на този отвратителен убиец, който потопи в скръб Норвегия и целия цивилизован свят, продължава да шества по медиите, фокусира внимание и интерес върху отвратителната си личност, злорадо се подиграва с безсилието на демократичното правосъдие на Норвегия. Това правосъдие, в най-лошия случай за престъпника, ще го осъди на 21 години лишаване от свобода и той ще бъде свободен норвежки гражданин на петдесет и няколко години. Тогава, по повод освобождаването му от затвора, отново ще бъде сниман и интервюиран, медиите отново ще го превърнат в медийна звезда, когато за десетките му жертви, норвежкото общество едва ли вече ще си спомня.

Това видяхме, че се случи и в Германия, когато миналата 2010 година, от затвора излезе, след 25 години, един от убийците от левичарската групировка “Баадер – Майнхоф”. От цветните снимки във вестниците се усмихваше спокойно 56 годишен, зрял, отлично изглеждащ мъж, убил най-брутално девет души – бизнесмени, интелектуалци, политици, който доста мъгляво изрази съжалението си – като че ли по-скоро от това, че му се е наложило да преседи толкова години в затвора. В покъртително интервю, синът на една от жертвите – директор на Дойчебанк, изплака жестокото си разочарование от правната система на Федералната Република и поведението на медиите, които възкресиха образа и мислите на кървавия убиец, когато делото и изключителната личност на покойния му баща, са отдавна забравени.

Либийският атентатор от Локърби, когото демократичното устройство на правосъдието на Великобритания освободи по хуманитарни съображения, за да почине от рак извън затвора, вече няколко години няма намерение да умира. Нека е жив. Но извън затвора той отново се превърна в обект на медиен интерес, национален герой, мъченик, жертвал живота си за вярата и националните интереси на Либия и либийския народ. Което е истинска гавра с паметта на онези, останали само в паметта на своите близки, повече от 240 пасажери, които този гнусен престъпник взриви в самолета.

Забвението е противопоказано на историческата истина. Събития и личности, добри или лоши, изобилстват в човешката история и тя не може да игнорира едни или други, като подбира това, което някакъв абстрактен критерий ще нарече положително или полезно, следователно ще го включи в писаните или неписани нейни страници, а друго ще отрече и изхвърли, отреждайки му съдбата на забравата, защото е лошо, нехуманно, грозно.

Историческите събития не подлежат на подправяне. Разкрасяването и изопачаването им винаги е било неудачно и вредно, защото историята учи и възпитава само ако е истинна, ако е правдива и при оценката на личности и събития, от които е изградена тя, историкът е безпристрастният наблюдател, който няма право на емоции, който не може с тълкуване да изопачава обективно изследваните или наблюдавани факти.

Забвението може да бъде обаче нужно и полезно. То трябва да покрие с пепел и тъма събития и лица, да укрие от обществото факти, от които то няма полза, но може да претърпи вреда. Такова забвение не пречи на историческата истина, защото се отнася за събития и лица, които не са в истинския смисъл на думата “исторически”. Факти например от ежедневния живот, осъществени в тесен социален кръг, касаещи битови проблеми или междуличностни отношения, които не занимават историята. Факти, които пълнят страниците на вестниците, но след няколко дни се забравят, именно защото не са по своя характер исторически.

Ще възрази някой, че всичко е история, че всички минали факти са исторически. Не е така. Всички отминали факти могат да бъдат част от историята, а дали ще бъдат или не, зависи от тяхната значимост, от въздействието им върху хода на човешкото общество, от отражението им върху лица и събития, които несъмнено са исторически. Следователно всички събития могат да бъдат част от хроника, част от развитието на едно явление или събитие. Но исторически са само тези, които по своето значение, проявни форми, конкретни моменти и лица, съставляват част от развитието, от движението на човешкото общество, без които това развитие би било непълно и нелогично.

Историческа личност е Джон Кенеди, а убийството му от Ли Харви Осуалд е исторически факт и грозно историческо събитие, защото Кенеди, като президент на САЩ, беше считан за водач на свободния свят, в противоборството му с лагера на псевдомира и псевдодемокрацията в страните отвъд “желязната завеса”. Карибската криза, в която Кенеди и Хрушчов поеха ключова роля и която беше приближила света на косъм от термоядрената война, не може да бъде изпусната или забравена от историята. Завинаги свързани с този период ще бъдат Кенеди и Хрушчов, но те са исторически фигури и извън това конкретно събитие. Защото като президент на САЩ, Кенеди е един от многото, но ограничени на брой президенти и мястото му в американската история е веднъж завинаги осигурено. Така е и с Хрушчов, който е сред партийния и държавен елит на СССР, още по времето на Сталин, а след ХХІІ Конгрес на КПСС всепризнат ръководител на съветската държава. Сега Съветски съюз няма, но Русия, която беше гръбнакът на това държавно обединение съществува и ще съществува. Следователно, в нейната история ще остане и Хрушчов – просто периодът, в който той е живял и е участвал с личността и делата си, в съзиждането на руската и световна история, не може да бъде премахнат. Може да бъде забранено изучаването на този период, той може да бъде отричан, може да се търси съзнателно покриването му със забрава. Въпреки всичко той съществува и отупан от прахта на времето и забравата, веднага блясва с най-малки подробности и с всичкото многообразие от личности и събития.

Исторически личности са Чингис Хан, Александър Македонски, Юлий Цезар, Анибал, Юстиниан, Петър Първи, Наполеон, Чърчил, Хитлер, Сталин и хиляди други. Всяка една от тези личности и събития, в които са участвали или са ги съпътствали, са част от световната и националната история на народа, на държавата, към която принадлежат. Те влизат и стават част от историята, независимо от тяхното желание или нежелание, защото обективно те са исторически личности. Стават част от историята, независимо от качества, характер, нрави, раса, религия. Добри или лоши, кротки и меки или жестоки и брутални насилници и убийци, просветени, образовани или безграмотни и примитивни, нормални и психически болни, извратени или не, почтени или лукави и вероломни – всичко това е безразлично за историята. То може да бъде допълнителна декорация към образа останал в нея. Същественото обаче е, че с всичките възможни недостатъци или положителни качества, личността, през определен отрязък от историческо време, е била участник в събития, които са значими за историята, които не могат да бъдат обяснени или да се случат, без участието в този момент, на това място, на тази личност.

Историята не може да подбира. Да създаде и остави във вековете само положителните дела или само добрите личности. Това няма да бъде история, а поучително четиво, за малки деца и сантиментални бабички. Затова така нареченият “добър цар”, “народен вожд”, “народен спасител”, “човеколюбец”, “мъдрец”, “благородник”, съжителства в историята на равни начала с “царя-злодей”, “императора-чудовище”, „брутален убиец”, “измамника”, “кръволока”, “българоубиеца” и т.н. На историята не може да се заповядва. Тя не може да чисти и сортира. Очовечаването й, когато описва жестокости и насилие, кръвопролития, измени и подлост, е недопустимо. От нея нищо не може да се крие. Всяко въздействие върху нейната обективност, рано или късно рухва и историческата истина излиза на бял свят.

Криха сталиновите убийци, разстрелите в Катинската гора на десетките хиляди полски офицери. Приписваха го на германците. Подправяха свидетелства, документи, протоколи, експертизи. Манипулираха общественото мнение, хвърляйки вината върху други. Замитаха следи, като убиваха самите участници в разстрелите, унищожаваха улики и свидетели. И все пак истината се разбра, защото за да е историческо едно събитие, то трябва да е значимо, във всички нюанси на това понятие. А истината за едно значимо историческо събитие не може да бъде укрита.

Самият Сталин десетилетия беше “баща на съветските народи”, “велик миролюбец”, “гениален стратег”, “учител и вожд”, “човеколюбив баща”, “прекрасен хуманист”, “пролетарски вожд” и много други, само защото сатанинската му същност беше дълбоко маскирана, а репресивния му апарат издевателстваше над историята, за да я подправи, подреди по определен калъп, очовечи. Когато умря Сталин, историята бързо се освободи от диктата и насилието и веднага очерта по делата му, образът на тази безспорно историческа личност. Сталин се превърна в един маниакално жесток убиец, с посредствени качества, лукав и подъл, който е убил и унищожил милиони невинни хора, в това число и цвета на руската и съветска интелигенция.

Симпатичен или не, Сталин е безспорно историческа личност и колкото и да е несправедливо или грозно, името и делата му ще останат в историята, докато и самата история съществува – тоест вечно.

Исторически личности за историята на държави като Ирак и Либия, са такива отвратителни диктатори като Садам Хюсеин и Муамар Кадафи. Всъщност, за своите държави, те нищо истински историческо не са направили. “Исторически” по мащаби и жестокост са убийствата на техни противници и обикновени хора. Не става въпрос обаче, за някакъв кратък период, за незначителен отрязък от време, през който е траела тяхната кървава диктатура. За да може просто да бъде прескочен в историята и забравен, а с него и двамата диктатори.

Управлявали са 30-40 години, през което време са били еднолични и пълновластни господари на Ирак и Либия. Това е много дълъг период. Период, през който са се раждали, живели, умирали милиони граждани на тези държави. Случили са се безброй вътрешни и международни събития с участието на Хюсеин и Кадафи. Около тяхната личност, желания, капризи се е движела и подреждала цялостната дейност на държавата и живота на обществото. Този период не би могъл да бъде заличен от националната история на двете държави, сякаш самите те са потънали в някаква огромна космическа дупка и са се появили отново, като демократични държави, след изчезването на диктаторите. Периодът не може да бъде заличен и в паметта на хората, които са живели и които продължават да живеят след премахването на едноличната им власт. Десетки години в паметта на близките, ще е жив споменът за членовете на техните семейства, убити от режима на Хюсеин и Кадафи. Историята може да ги заклейми като престъпници и убийци, но за съжаление ще бъде принудена да ги търпи като исторически личности, докато съществуват и Ирак и Либия, като държави, а заедно с това и докато се пише и изучава историята на тези държави.

Някога бях попаднал на един епизод от съдебния процес срещу нацистките военнопрестъпници в Нюрнберг, който ме порази със своята жестока историческа правда. Отива американски полковник с охрана до килията на Херман Гьоринг, за да го изведе на разпит пред Трибунала. Полковникът го приканил приблизително с думите: ”Ставайте, за да Ви водя на разпит”! Гьоринг се разфучал и му направил остра забележка, че към него полковникът трябвало да използва обръщението ”Ваше превъзходителство”. „Какво е това: Ставайте да Ви водя? Аз съм историческа личност! Аз съм Херман Гьоринг! А Вие сте едно нищожество! Вие сте един смачкан американски полковник, който историята днес не знае и утре няма да помни!”

Желязна правота. Днес всички знаят Херман Гьоринг, делата му, участието като пилот в Първата световна война, престъпното му участие като член на екипа на Хитлер, който подбуди и запали Втората световна война и причини безброй страдания, физически и материални жертви на хора, народи, държави. Името на американския полковник нито тогава запомних, нито сега мога да възстановя. Той никого не е убивал, престъпления не е вършел, сигурно е бил добър и честен човек, защитавал е хуманните ценности на обществото, носел е с достойнство човешкия си и воински дълг. Никой обаче не го помни. Защото при всичките си добри качества, този полковник не е историческа фигура. Епизодичното му участие в едно историческо събитие – Нюрнбергският процес и връзката му с една “историческа личност” – Херман Гьоринг, само потвърждава казаното – за историята няма добри и лоши личности и събития – стига само да са исторически, тоест значими.

Когато обаче не става дума за исторически личности и събития, а за такива от ежедневието, битови конфликти, обикновени престъпления, които се случват с хиляди ежедневно и нямат исторически контекст, укриването на истината, спестяването на имена, забраната за публикации на снимки и материали, може да има изключително благоприятно отражение върху обществото. Те ще спестят онази публичност, която кара примитивните същества, интелектуални безличия, да се чувстват горди, че някой се занимава с тях, че са в центъра на общественото внимание, че около имената и постъпката им се шуми, че някой ги харесва като герои, друг ги осъжда като антигерои, но така или иначе те са влезли в светлината на общественото внимание, станали са част от хрониката.

Всъщност, за такъв интерес виновно е и неразбирането, че не с всички актове се влиза в историята, затова стремежът на всяка цена да се влезе там е укорим и пакостен. Не се разбира разликата между хроника и история. Вярно е, че историята може да заимства факти от хрониката, които, ако се отнасят до исторически личности и събития, стават част от историята. Обикновеният случай обаче е, когато стотици събития пълнят ежедневно хрониката, без да имат въобще някакво отношение към историята и шанса да влязат някога в нея.

Всекидневно се извършват зверски убийства, които остават част от криминалната хроника, защото нито убиецът, нито жертвата са исторически личности. Самите дейци, едва ли вършат престъпления, за да влязат в историята и хрониката. Затова не се и обиждат на историята, когато тя не ги удостои с внимание и не ги включи в аналите си. А в хрониката влизат и против желанието си, но бързо се забравят, защото тя е изключително динамична и ежедневно се попълва с нови събития. Тогава интерес към тях може отново да прояви само пенсионер, който в скуката си преглежда стари вестници.

Въпреки тези, сравнително ясни моменти, от времето на Херострат се срещат хора, които извършват различни вандалски актове, безумни прояви на жестокост и цинизъм, като правят това с единствената цел да се прочуят, да станат известни, да влязат в историята. Така е влязъл в културната история на човечеството и Херострат. Запалвайки храма на Диана в Ефес – едно от седемте чудеса на света, в същата нощ, когато се е родил Александър Велики – 356 г. пр. Христа, неговото име се превръща в символ на безумното унищожение и до ден днешен е нарицателно за безсмислено и престъпно деяние, с което се увреждат значими, често пъти невъзстановими, човешки ценности.

Постъпката на Нерон не е същата. Представяна обикновено откъм безумната й страна, източници в науката сочат, че тя има важно значение за изграждането на каменно-мраморния Рим, който до тогава е бил дървен и толкова грозен, че с основание е възмущавал естетическото чувство на императора и активирал амбицията му да го изгори, за да го види нов и красив. Няма прилика с постъпката на Херострат и опожаряването на древна Москва, която от военна гледна точка е можела да бъде опора и плацдарм, за разширяване експанзията на Наполеон в Русия, а опожарена в условията на сурова зима, без подслон и храна, слага началото на разгрома на френските войски и цялата руска кампания.

Нямат прилика с Херострат и онези смели хора, които в преследване на политически или хуманни цели извършват безпрецедентни актове, много от които историята е обхванала и помни.

Историята помни имената на чешките патриоти, които убиха в Прага палача на чешкия народ Хайдрих, имената на съзаклятниците, които осъществиха атентата срещу Хитлер. Помни и ще помни имената на организаторите и ръководителите на двата неуспешни опита за сваляне на комунистическата диктатура в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г. Помни и ще помни името на младия чешки патриот Ян Палах, който се самозапали и изгоря като факел, в знак на протест срещу окупацията на Чехословакия от войските на страните от организацията на Варшавския договор през 1968 г.

Историята, специално искам да отбележа, трябва да запомни името и трагичната саможертва на капитан 3-ти ранг Валерий Михайлович Саблин, заместник командир по политическата част на големия кораб за борба срещу подводници ”Сторожевой”. На 8-и срещу 9-и октомври 1975 г., в навечерието на честването на 58-та годишнина от Октомврийската революция, на кораба избухва въстание на съветските военни моряци, под ръководството на Валерий Саблин, с искания за справедливо преустройство на съветското общество. Корабът е бомбардиран и въстанието потушено. Валерий Саблин е осъден на смърт и разстрелян. Всякакви опити героичният моряк да бъде реабилитиран, са останали до днес без уважение. На въпрос на американски журналисти, кога според него е започнало разпадането на Съветския съюз, министърът на отбраната на САЩ, а преди това директор на Централното разузнавателно управление на САЩ Роберт Гейтс отговорил – в 1975 г., след бунта на съветските военни моряци.

Защо да помни историята обаче, името на убиеца на Улоф Палме или името на този, който уби Мартин Лутер Кинг Джуниър. Или името на убиеца, който потопи в скръб милиони фенове на Бийтълз, като уби великолепния музикант Джон Ленън?

Защо наред с историческата личност Абрахам Линкълн, в историята да влезе и се запомни, макар и с този престъпен акт, името на неговия убиец? Трябва ли да се запомнят наред с Индира Ганди имената на нейните убийци или тези на нейния син Раджив Ганди? Толкова важни ли са за историята примитивите, които убиха Алеко Константинов и накълцаха със саби Стефан Стамболов? Ще загуби ли нещо историята, ако не знае и не помни имената на убийците на Димитър Петков, Никола Генадиев, Гео Милев, Йосиф Хербст, на сопаджиите от Белене, Скравена, Ловеч, които убиха добрия, весел музикант и сладкодумец Сашо Сладура и стотици други интелектуалци?

В САЩ, след серията масови убийства започна търсене на причините, които водят до ескалация на този вид престъпни актове. Наред с основните и отдавна изследвани, за все по-учудващата безмотивност на тези убийства, обяснение се търси в психиката на малкия, обикновения човек, която дълго подтискана, в определен момент се взривява в изблик на потребност за изява, популярност, шум около нея. А как да се изяви, как да придобие популярност, как да се шуми около нея, когато тя е толкова безлична, дребна и обикновена, че с нищо не може да привлече обществения и медиен интерес. Тогава идва идеята за безумен, кървав акт, абсурден по своята нехуманност, шокиращ с арогантност и жестокост, който неминуемо ще привлече обществения интерес и ще превърне малкия, дребен човечец в герой. Истински герой той не може да бъде, защото това не са героични постъпки. Не е геройство да убиеш някого, да взривиш сграда или автомобил, да отровиш хора. Такъв акт може да бъде геройство само, ако е част от историческо събитие и ако е насочен към постигане на кауза, която всеки обективно би преценил като хуманна и обществено полезна.

Убиват губернатора на протектората Хайдрих, като акт на възмездие, върху палач изпратил на смърт хиляди невинни хора. Твърде изкривена би била представата за християнски морал, ако и в този случай морализаторът постулира: ”И все пак нямаш право да убиваш !”. А като си припомним от историята, че всички участници в атентата срещу Хайдрих загиват, обградени в една църква от сили на Гестапо, атентаторите придобиват ореол на свети ангели, мъченици на хуманността и справедливостта, чрез чиито ръце, самият бог е проводил наказанието си върху престъпния безбожник.

Малкият, обикновеният човек, често пъти не може да оцени и стойността на живота. Той не може да го види като най-ценно благо, което трябва да бъде пазено и отстоявано. От тежкото материално положение, в което живее, малкият човек често прави заключението, че такъв живот е безполезен и ненужен. И тогава много лесно идва мотивацията за онзи единствен миг, в който малкият човек може да бъде голям и известен, който няма да се повтори, но ще се помни дълго. А самият акт, неговата същност може да направи малкия човек истински герой или престъпно нищожество. Защото едно е например, когато малкия човек покрие с тялото си бомбата, за да спаси мнозина и стане истински герой, друго е ако той е поставил или заложил бомбата, за да убие невинни хора, когато той се превръща в жалък убиец. В първия случай славата ще бъде истинска и заслужена. Във втория, тя ще бъде фалшива, гнусна и нетрайна и ще отшуми в аналите на криминалната хроника, за да не излезе от там никога, при добро желание и разбиране на превантивния ефект на такова поведение.

Защо демократични правителства се опитват да ограничават филми, книги, телевизионни програми, които съдържат насилие? Защото ефектът върху малкия човек е много опасен. Вместо стремеж да се противопостави на насилието или никога да не прибягва до него, у малкия човек често се поражда стремеж към копиране, за да се изживее онзи садистичен миг на опиянение от собствената жестокост, наслада при възприемане звуците на страдание и мъка, които издава жертвата.

В Колорадо Спрингс няколко момчета изпозастреляха множество свои съученици. Вестниците им отделиха такова внимание, макар че те самите се бяха самоубили, че много наблюдатели бяха стреснати от неволната поза, която им бяха изградили – на супер мъже, на отчаяни смелчаци и храбреци. А ставаше дума за ученици, самите те слаби и беззащитни, които без страшните оръжия, с които убиваха, никога не можеха да извършат тази антигероична постъпка. Снимаха ги, описваха им живота. Разследваха идеите им, силно повлияни от великочовешките идеи на националсоциализма.

В края на крайщата стана тяхното. Макар и мъртви, макар и в тази мрачна, трагична светлина, те бяха станали обект на внимание, бяха излезли от сивотата и неизвестността, бяха станали някакви “герои”, потопили в скръб много хора, шокирали с безумния си акт цялото общество.

Президентът Клинтън апелира към американския народ да бди, да търси пътища към сърцата на младите хора, да се притъпява насилието и агресивността.

Получи се точно обратното. В много кратко време, още няколко масови разстрела отнеха множество невинни жертви. И отново убийците, живи или мъртви, бяха обект на внимание, не слизаха от вестниците, от малки хора се превърнаха в “герои”, вярно в герои на деня, но герои, за които се шуми и пише.

Разстреляните нямаха право на гроб, когато в закона имаше наказание – „разстрел”. Тях ги заравяха там някъде, където е изпълнено наказанието. Защото и това беше част от превантивната мярка. Когато знаеш, че си отиваш безславно, без гроб, без спомени – все едно, че не си живял и оставил диря – можеш да включиш психическите задръжки и се пребориш, с често пъти моментната слабост на малкия човек, да бъде велик, да бъде герой.

Това трябва да бъде целта на забвението и днес. Наглият убиец нито за миг не бива да изживее удоволствието на известността. Във вестниците, в телевизионните и радиопредавания, името му да се съобщава с инициали, никакви снимки, никакви разпити в присъствието на журналисти, никакви интервюта с въпроси, съжалява или не за деянието. Буквално забравен от бог, общество, близки. Оставен на неговата доживотна самота. За да може да бъде суров пример за всеки, който дръзне да повтори престъпния му акт.

А то сега какво е? Убиха полицаите в Люлин и имената им вече никой не помни. Доказаният и предполагаем убиец се кипрят по вестници, дават интервюта, ходят по болници и разпити, а медиите следят всяка тяхна крачка. Злати Златистия уби свой родственик. Преди това беше пропищяла държавата от него с побоища, изнасилвания, грабежи. Осъдиха го криво–ляво, пратиха го в затвора. И веднага почнаха репортажи, как бил, какво казал, как прекарвал времето си. Питаш се, абе тоя убиец ли беше или политическа фигура, та толкова го ухажват.

Най-абсурден в международен план, струва ми се беше случаят с Мехмед Али Агджа. Случаят изглежда вече отшумя. Докато беше актуален обаче, дразнеше всяко непредубедено мнение, с абсурдността и непочтеността на проявения към този престъпник медиен интерес. Уби главния редактор на турски ежедневник – Абди Ипекчи и без малко не лиши от живот покойният вече Папа Йоан Павел ІІ. Този човек трябваше да завърши живота си в затвора, презрян и забравен от целия свят. Вместо това, той беше освободен от затвора. Даваше интервюта, хвърляше обвинения за причастност в атентата срещу папата на скромната ни държавица, подхвана и “дяволското” гнездо – Ватикана, в това число и благодетеля си Папа Йоан Павел ІІ, който го опрости и измоли помилването му. Наглостта на престъпника стигна до там, че в интервю за медиите, сподели намеренията си да се кандидатира за депутат в Меджлиса.

Безумец на 50 години, в търсене на “слава”, с която да увенчае обикновения си, безличен живот, буквално преди дни причини с камъни сериозни повреди на една културна, забележителност на италианската столица – “Фонтанът на мавъра”. Дано медиите не му доставят насладата да се види “герой” с този вандалски акт, за който нормално и естествено е, да бъде за много години изолиран за лечение в психиатрична клиника, а името му да бъде забравено за целия цивилизован свят.

Избледнява такова ужасно събитие като избиването от атентатори на близо триста ученици и учители в руския град Беслан. Техните родители и близки, цялата руска общественост, с покруса отбелязаха годишнината от тяхната безсмислена, мъченическа смърт, плод на варварска религиозна и политическа непоносимост. За чест на руските медии, имената на престъпниците – брутални убийци не бяха споменавани, за да отидат в небитието, презрени и забравени от всички – именно като брутални убийци.

Атентатът срещу сградите близнаци от 11 септември 2001 г в Ню Йорк, е може би най-мащабното престъпление от такъв характер в цялата човешка история. Трагичната участ на неговите жертви и подвигът на многобройните загинали служебни лица, полицаи, пожарникари, участвали в спасяването на оцелелите, не трябва да се забравя. За какво да се помни обаче, гнусното деяние на атентаторите? За какво да си спомняме техните имена? Забвението, това е единственото възможно вечно наказание за пъкленото им дело. Само то може да възпре фанатизирани техни последователи, да прославят имената си с подобни кървави актове. Това забвение трябва да обгради с мрачно мълчание, името и личността и на идейния вдъхновител на атентата – Осама Бин Ладен. Все едно, че такова човешко същество изобщо не е съществувало.

И за да повторя - изходът е един. Там където може, където не става дума за лица и събития, които ще бъдат обективно част от историята, където лицата и събитията принадлежат на текущата хроника – никаква афишираща гласност. С инициали, със сменени адреси, с качулки или превръзки на главите, без интервюта и журналистически разследвания. След осъждането – без информации за външния свят – как бил, какво правил, доволства ли, недоволства ли, какви изявления прави. С една дума – вън от живота, за да почувства, колко хубав и единствен е той за всеки човек. За да разбере, че върху него не може да се посяга и отнема. За да изживее всички ужасни мигове на отритнатия от обществото, който с престъпния си акт го е възмутил и направил това човешко общество безчовечно и жестоко и сега трябва да изтърпи лошото му отношение.

Трябва да бъде забравен Херострат, за да бъде намален броят на неговите последователи! Жителите на Ефес забранили под страх от смъртно наказание, да се произнася името на Херострат, за да обрекат на забвение и безумното му дело.

За да не си въобразява никой, че в историята може да се влиза с мръсни и престъпни дела, че тези дела могат да бъдат източник на слава и гордост, че могат да превърнат нищожеството в герой и му осигурят място в спомените на човечеството, а делата му пример за следване.