Младежта, като обект на политическа дейност

Ирена Тодорова

Младежта, като обект на политическа дейност? Въпрос, чийто отговор разкрива множеството слабости на институциите и широкото обществено неосъзнаване на младежката проблематика. Преди да започна по темата бих искала да представя макар и накратко моето схващане за основните два компонента от текста: младеж и политическа дейност.

В моето разбиране понятието младеж е по-широко от традиционното негово възрастовото измерение и не съдържа единствено и само онези хора на възраст между 18 и 35 години. Младежта сама по себе си е специфична социална група, която се намира в процес на осъзнаване, личностно изграждане и търсене на автономност. В този процес, съблюдаващ и дори коригиращ фактор се явяват институциите с тяхната политическа дейност. С други думи младежта става обект на политическа дейност, тогава когато е припозната като такава.

Политическата дейност: закони, стратегии, доклади

Промяната в политическата среда в България се отрази драстично и върху формирането на младите хора, особено в ценностно измерение. Дълго време младежката проблематика отсъстваше от дневния ред на политиците, което постави младите хора във временна изолация, на „собствен ход”. Младежите бяха принудени да се саморазвиват на базата на някаква тяхна логическа обосновка. Сблъсъкът на житейските възприятия вътре в семейството, обърка представите на младите хора. Едните, потребяващи култури през Интернет, се изградиха като крайни индивидуалисти, а другите, формирали се в среда на строго регламентирани правила за поведение изпаднаха в „безтегловност”. Промяната на образователната система се ориентира към чистото преподаване, изхвърли възпитателния аспект и произведе млади апатични, не граждани по смисъла на обществения дълг. Липсата на работа и реализация изпрати в чужбина много от младите и обезкуражи останалите. Всички тези предпоставки и ред други следваше да приковат максимално вниманието на държавните институции върху работата си с младежта, именно защото тези процеси са рефлексия на обществената цялост и не бива да бъдат неглижирани.

Едва през 2001 започва промяна в отношението към младежката политика, когато тогавашния министър на младежта и спорта създава изследователско звено, което изготвя анализи върху състоянието на младите хора в страната. Тук бих искала да отбележа, че ако преди 1989 година „изкуствено” организираната младеж е била обект на постоянно наблюдение от партията, институциите и специализираните институти за работа с младите хора, то в посткомунистическия период всички тези практики щателно се заличиха, което се обяснява и с тоталното отричане на практиките, макар и някои от тях не до там лоши.

През 2002 година Народното събрание съзнава важността от съблюдаването на младите хора и приема като принцип ежегодното изготвяне на Годишен доклад за състоянието на младежта, който има за цел да покаже проблемните полета и съответно да търси механизмите за тяхното разрешаване.

След направен обаче от мен детайлен анализ на всички подобни документи от 2002 до 2007 година установявам, че или младите хора не търпят промяна и развитие или просто подобни анализи не почиват изцяло на реалните обществени динамики. Парадокс възниква и от факта, че последния актуален документ на МОМН за младежта е отпреди 4 години, а приемането на България в Европейския съюз постави младите хора в друга по-различна позиция, обществото като цяло се измени, което само по себе си предполага нов подход при изследването на младежта.

Разбира се годишния доклад за младежта не е единствения документ в тази област. Съществуват и не малко други текстове и стратегии в сферата на образованието, здравеопазването, конкурентоспособността, но повечето от тях са на Европейския съюз. Те обаче си остават с пожелателен характер, т.е. частта с изпълнението им и видимото им прилагане почти отсъства.

През 1999 г. Народното събрание препоръча на органите на изпълнителната власт и на местното самоуправление да прилагат принципите на Европейската харта за участието на младите хора в живота на общините и регионите. Безспорно тук ще посоча, че много общини са приели този документ и правят опити за включването на младите хора в местната власт.

През 2000 г. се приема Резолюция за социалното включване на младите хора, а година по-късно Европейската комисия публикува Бяла книга „Нов тласък за европейската младеж”, която се стреми към повече участие и информираност на младите хора, и по-доброто им познаване.

През 2005 г. Европейският съвет предлага Европейски пакт за младежта, който цели подобряване на възможностите за развитие на знанията, мобилността, заетостта и социалното включване на младите европейски граждани. През 2009 г. се приема Резолюция относно обновена рамка за европейско сътрудничество по въпросите на младежта (2010-2018).

През 2009 г. Министерският съвет приема Програма на Правителството на Европейското развитие на България 2009-2013 г., където се определя политиката за младите хора като значим фактор за развитието на обществото и човешкия капитал (Приоритет 4, стр. 123 ). Стратегия „Европа 2020” за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж, пък включва и една ключова инициатива „Младеж в движение“.

И така, този кратък обзор на законодателната рамка в сферата на младежката политика бе необходим, за да очертае до каква степен България е включена в европейското схващане за младежта и припознава младите хора като обект на политическа дейност. Не отричам, че през последните 10 години се говори малко по-осъзнато за някаква младежка политика, агенциите и министерствата правят опити за установяване на по-стабилен структурен диалог. Имайки предвид своята неудовлетвореност от ефективността на политики за младежта и липсата на „овластеност”, младите хора започнаха да търсят припознаване и чрез своето законово измерение.

Държавна агенция за младежта и спорта през 2007 г. подема инициатива по посока сдружаване и представителност на младежките неправителствени организации и подготвят проект на Закон за развитие на младежта. Законопроектът е подложен на широка дискусия с голям брой неправителствени и политически организации, държавни институции, органи за местно самоуправление. Основната и водеща цел на този закон е регламентирането на механизмите за изграждане и структуриране на младежкото представителство, и неговите взаимоотношения с държавните институции: младежки съвети, младежките областни съвети и националния младежки съвет (Годишен доклад за младежта ’07 )

Този документ имаше за цел да прехвърля функции върху недържавни структури, да подсили гражданското общество и да предостави възможности за участие в процесите на вземане на решение на местно, областно и национално ниво. Казвам имаше, защото 4 години по-късно този закон още не е в сила и отново е подложен на обсъждане, но този път в много по-неизгоден за младите хора формат. Тъй като ДАМС не успя да се пребори и да го предложи за разглеждане в Народното събрание, МОНМ към настоящия момент се опитва отново да го предвижи, но в една изключително осакатена форма.

Законът в настоящия си вариант е изключително вял, неточен, неясен, двусмислен и създава предпоставки за множество спекули. Текстът не предлага решения, а е констатация на вече съществуващи отношения. В проекта изобщо не са засегнати въпроси като младежката безработица, първото работно място, жилищната политика за млади семейства и още много други значими младежки проблеми. Законът не дава дори отговор и на основния въпрос - финансирането на младежкия сектор в България.

Законът за младежта е по-скоро младежки порив за легитимност, един опит за политическо представителство. В последните години младежките организации, предимно политическите, са устремени в усилията си около това да бъдат някак си припознати от държавните институции, смятайки че един подобен юридически документ би ги направил по-видими или сякаш по-важни. Младежките сдружения било то обединени около политически или граждански каузи, са естественият изразител на младите хора в България. Едно включено във властта младежко представителство не е просто участник във вземането на решения, а е легитимиращ фактор на самата власт.

Тук не се наемам да твърдя до каква степен подобно младежко формирование би представлявало тази особено уязвима социална група, но така или иначе това е основната претенция. Правени са многократни опити за създаване на национално младежко представителство, което да бъде припознато от властите като естествен коректив на политическото в неговото младежко измерение, в момента такава роля има Националния младежки форум. За да получи представителност обаче, следва да бъде легитимиран от институциите за младежта и да получи своето законово измерение, което все още не се случва.

Един друг аспект на политическата дейност

Ако от изложеното до тук приемем, че чисто фиктивно съществуват някакви институционални напъни за работа с младите хора, то защо тази социална група, която по последни данни от преброяването е близо 1,5 млн. не е обект и на дейността на политическите партии? Разбира се не мога да отрека факта, че все повече млади хора намират място в политиката, издигат се в партийната йерархия работят на високи длъжности в държавната администрация. Но за мен остава не разбираем факта, че на всички избори досега младите отсъстват като обект на предизборните кампании. В този аспект как е възможно младежта да не е целева група по време на избори, а да стане приоритет на политическа дейност след това? Смея да твърдя, че тези два подхода са взаимно свързани. Не е възможно маргинализиране по време на избори и адекватно включване след това.

Младите хора не са стабилна електорална база, те са мобилни, често апатични, не гласуващи, дори все по-трудно подаващи се на партийна пропаганда. Именно това ги прави „скъпи” за политическо „ухажване”. И партиите и държавните институции се чувстват застрашени от евентуално консолидиране на младежкия потенциал и организирането на разпиляната младежка енергия. Такава промяна би разместила радикално установените политически практики и поради тази причина по-добрата политическа формула е дългосрочната младежка изолация.

В заключение

Тази мрачна тенденция не е натоварена с липса на очаквания. Вярвам, че младите са носител на промяна и обновление в политиката. И ако досегашния младежки индивидуализъм и очевидния превес на частното и печалбата доминираше, то тенденциите показват неговото надскачане и отправяне на погледа към цялостното развитие, към общността.

Противно на Джордж Оруел, който казва: „Който владее миналото, той владее и бъдещето”, ще завърша с това, че макар и невидими младите имат своето място в политиката и рано или късно ще си го постигнат, просто защото уроците на прехода вече са добре научени, но тези на бъдещето все още предстоят.