В търсене на изгубената свобода на словото

Деница Гацинска

“Тези,които контролират мнението на един народ,

контролират неговите действия.”   

РУСО

Свободните медии притежават голяма сила. Няколко години след като Луи XVІ определя кои съсловия да представляват властта, вече след Френската революция, Едмънт Бърк ( ирландски държавник, оратор и писател), вдигнал поглед към галерията на пресата в камарата на общините и казал: “Ето там седи четвъртата власт и тя е по-важна от останалите.” Това безспорно е така. Независимата журналистика допринася за формирането на общественото мнение. Тя формулира исканията на гражданите и контролира действията на властите. Дори често упражнява натиск върху тях при решаването на даден проблем.

Медиите са онези,които обясняват на хората случващото се. Как хората ще разберат процесите в дадена страна, как ще ги оценят, как ще реагират на тях – всичко това е до голяма степен в ръцете на вестниците, радиото, телевизията и интернет. Медиите могат да свалят политици, да разклащат банки, да привличат (или плашат) чужди инвеститори и институции. Съществува и едно не докрай съзнателно равнище, на което медиите моделират обществения живот.

Днес президенти, премиери, министри разчитат в много голяма степен на условната власт. Неизбежно се обръща внимание на пресконференциите, на речите, на публичните изяви от всякакъв род, на всичко, свързано с медиите. Реализирането на информацията като социален комуникационен процес е общата основа на всяко властно отношение. Така се стига до властта на посредника, властта на субекта, на комуникацията. Информационният посредник има властта да променя материалните, семантичните, времевите и пространствените характеристики на всяко властово послание.

Всички изследвания на четвъртата власт показват, че като социална реалност тя има изключително динамична природа. Разкриват се и все по-нови технологични и организационни възможности медийната власт да се развива. Това е реална власт, но не сама за себе си, а като власт от един от основните източници на властта - организацията. Както трите институционализирани форми на власт, така и четвъртата не е абсолютна и не е субект на цялото властно отношение. Ето защо тази власт не трябва да се надценява. За политиците медиите и медийният елит у нас са онази добавена власт, осигуряваща тяхното обществено легитимиране. И те правят всичко възможно за да имат тази власт на своя страна. Силата на медиите е част от сложната мрежа на явни и скрити механизми на властта, които в много случаи предопределят развитието на политическият живот.

Понятието “четвърта власт” възниква като метафора за ролята на институционализираните субекти,които черпят власт от институциите и властта главно чрез революцията на средствата за масова информация и тяхното влияние върху общественото мнение. Медийната власт се създава в процеса на комуникация. Поначало тя съществува в обществото извън регулираните механизми на държавната власт и се утвърждава чрез институциите на масовите комуникации. Основната задача на медиите се състои във възможността да кажат или премълчат определен проблем,т.е. да определят параметрите на познаваемост на ежедневието на индивида.Това ги превръща в източник на нов тип власт. Тя не е нито задължаваща,нито санкционираща,а убеждаваща. Затова и медиите са търсен съюзник в реализирането или поне споделянето на общата власт в обществото.

По правило властта на медиите е определяна като духовна власт. В медийната среда в България в определени моменти преобладава дребният политически прагматизъм. Съюзът между политическия и медийния елит се определя на основата на обща договореност и предназначението на журналистиката в случая не е толкова да информира за събитията, колкото да бъде използвана като инструмент на убеждението и да утвърждава интерпретации на събитията. Медиите у нас все повече разбират силата си в това да внушават нагласи, да изграждат представи, да дават възможности за редовна, за директна комуникация с аудиторията. Независимо от това, че медиите обслужват политически фигури, те успяват да превърнат влиянието си в собствен властови ресурс. Това особено важи за пресата. Има много вестникарски прояви, в които личи стремежът да се разширяват границите на влиянието извън доверието на основата на информационната функция. Тогава имаме ли свободни медии в България и къде да търсим „изгубената” свобода на словото?!

Характерно за българската медийна политика след 1989 г. е липсата на концепция за трансформация на медиите. Последните години у нас много се обсъжда медийният закон, но така и не може да се стигне до консенсус относно правомощията на медиите. Или с други думи казано липсва национален модел за българските медии. Характерна черта е тясната обвързаност на партиите с медиите. Често наблюдавано явление е липсата на безпристрастно отразяване на новините, вместо това те пропагандират дадена идея, а така наречената “жълта преса” в повечето случаи изказва неверни твърдения. Медиите не би трябвало да се схващат като вид власт или като част от някаква власт, а като изразител на разнородните интереси на гражданското общество, които то произвежда ежедневно.

Цялата медийна среда в България е информационно изкривена. Медиите в България днес представляват един от най-опасните монополи. Тук отново се връщам на мисълта на Русо, с която започнах: „Тези, които контролират мнението на един народ, контролират неговите действия”. Кой в България контролира общественото мнение – медийните собственици, политиците, олигарсите или журналистите? Отговорът не еднозначен, не е толкова просто да се отговори на този въпрос, защото отговорът не е един. Нека започнем от капитала. В България отсъства свободната пазарна икономика. Да, точна така – ние сме държава на монополите. Отсъствието на свободна пазарна икономика е съпроводено от нейното привидно присъствие ( чл.19 от Конституцията гласи, че икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива). Добре, но защо тогава държавата не спазва закона и не гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност?! Не виждам как държавата предотвратява злоупотребата с монополизма, защото ако правителството се бореше с монополите, то монополи нямаше да има. Аз отказвам да приема, че монополът е по-силен от държавата!

Напоследък щом се заговори за свобода на словото задължително се споменава Корпоративна търговска банка (КТБ). Причината за това е, че държавни фирми държат най-много пари във въпросната банка. Тези пари се равняват на 80% от пазарната капитализация на банката. Мажоритарен собственик на КТБ е Цветан Василев, този същия, който е бил член на съвета на директорите в Централна кооперативна банка (ЦКБ). Но не доумявам защо се говори само за КТБ, а не и за ЦКБ (по-известна като банката на ТИМ) или пък за СИБанк (свързана с Цветелина Бориславова), тези банки също са облагодетелствани от правителството. Истината е, че проблемът не се състои нито в Цветан Василев, нито в Делян Пеевски и майка му – Ирена Кръстева, или пък в Красимир Гергов. Техните места могат да бъдат заети и от други лица. Проблемът е в това, че моделът е сбъркан. Няма как медиите да имат свободен достъп до реклами, за да се издържат, защото в България няма свободен пазар, няма свободна пазарна икономика.

Мафията и картелите са най-голямата заплаха за медиите, както в България, така и в световен мащаб. Организираната престъпност се е превърнала в сложна геополитическа и икономическа реалност, което я прави трудна за отразяване. Финансовите мрежи, прането на пари, данъчният рай представляват невидим, но вездесъщ паралелен свят, който няма да бъде разрушен с арестуването на който и да било кръстник или наркобарон. Организираната престъпност не само представлява физическа опасност за журналистите, но също така е заплаха за разследващата способност на медиите. Същевременно медиите и пиарът представляват стратегическа цел за криминалните банди. Те не желаят да разбият обществения ред, а по-скоро да се внедрят в него и да го използват. В същото време се изтъква, че медиите не са обединени срещу организираната престъпност, техните кореспонденти са изолирани и им липсват ресурси и разследващата им способност е нарушена от преследването на горещи новини.

Виновни ли са журналистите за липсата на свобода на словото? Ще ви припомня едно интервю на министър-председателя Бойко Борисов, където той посъветва журналистите, които не са доволни и са притискани от главните редактори и собствениците на медията да пишат определени материали, просто да напуснат, да си направят едно сдружение и да си изтеглят кредит, като си заложат апартаментите, за да си направят нова медия. Борисов каза още, че вината за липсата на свобода на словото е в малодушието на журналистите, които се съгласяват да пишат гадости за пари. Аз разбирам, че премиерът е „компетентен” по всички наболели в обществото теми, но с тази негова рецепта за свободни медии няма как да се съглася. Факт е, че журналистическата гилдия не е силна и единна, защото всеки дърпа черджето към себе си. Когато свалиха предаването „Сеизмограф” на Светла Петрова, защо журналистите не се обединиха като гилдия и не се противопоставиха?! Защо тази гилдия мълчи и не постави въпроса защо Бареков прави уговорени и платени интервюта с Бойко Борисов и кабинета му?! Защо Бареков продължава да плете политически интриги, без дори да ги маскира като някакви граждански позиции?!

Тук най-вероятно Конфуций ще ми възрази с думите си: „В държава, където няма ред, бъди предпазлив в думите си”. Но Конфуций има още една много хубава мисъл и тя гласи: „В държава, където има ред, бъди смел в действията си и в думите си”. От тук следва, че в държава, в която отсъства правовия ред и законът е просто хартия, няма как да има свобода на словото.