От килийното училище до БАН и обратно

Или още една успешна година за българската школа по оптимизъм

Атанас Кръстев

Освен за веселба, по Нова Година e време за равносметки. У нас, за съжаление, второто винаги разваля първото.Въпреки, че е къде-къде по-добре да се набляга на позитивното, все още не можем да се отучим от досадната привичка да се замисляме повечко около условното начало на астрономическия кръг. И аз ще го сторя, като се надявам, че по-надолу ще намерите и нещо в унисон с празничното настроение.

И миналата година, както вече стана традиция, отново преобладаваха поводите за горчив размисъл, извиращи щедро от вездесъщата българска политика. И как да не й обърнем внимание, като това остана май единствено нещо, което е все още жизнеспособно у нас? През изминалата година обикновеният българин, преминал успешно всички стадии на еволюцията, отново пръв в света, успя да постигне пореден връх в това градивно развитие на живота. Едва надигнал глава като хомо еректус, за да прегледа набързо възможностите, които му дава стадия на хомо сапиенс, той стана първата нация в света от хомо електоратус, превръщайки изборите в основно препитание. Политиката така вече ни проникна, така се впи в нашия живот, така обязди съдбата ни, че някак си вече не можем един без друг. Сплетени в сложен възел, в своего рода мъртва хватка от свободната борба, виждана под определен ъгъл като висш пилотаж в кама сутра, избиратели и избираеми сякаш са решили веднъж завинаги да разрешат тежкия въпрос, поставен ребром още от Маркс: кой – кого.

В резултат на този екзистенциален клинч, българин вече спокойно може се превърне в синоним на политик, така както някога думата се е използвала в страните по поречието на Дунав вместо градинар. С дългия път, изминат от производството на зеленчуци до политиката, той доказа, че използва способността си да става нарицателно за все по-безполезни неща. Че сякаш е поискал свобода за страната си, само за да си я съсипе собственоръчно с пагубната си страст да се самоуправлява.

И така, миналата година потвърди, че всеки българин носи в овчарската си торбичка президентски жезъл, че колкото по-проста изглежда политиката, толкова по-тежки са последиците от нея, че тя е мръсна работа за чисти приходи и поради това остава най-търсена на пазара, дори преди поста на държавния чиновник.

След като не намерих нищо весело за размисъл, освен падането на Фидосова на пода в някакво училище, прибягнах до радикални мерки – реших за ободряване да си припомня кое мотивира Иван Хаджийски за неговата „Оптимистична теория за нашия народ“. Тук, казах си, няма мърдане, направо ще се изкъпя в позитивизъм. Четох, четох, но си дадох сметка, че повод за оптимизъм –едно перспективно по дефиниция понятие–авторът намира единствено в ретроспективния романтичен образ на възрожденеца от времето на Османската империя. Какъв честен бил, какъв трудолюбив, какъв изобретателен. Стъписах се от факта, че, извън тази отминала романтична образност в стил чорбаджи Марко, авторът не е намерил каквито и да са други основания за надеждите, които вдъхва със заглавието на статията си, които да се съдържат в действителността след Освобождението. Всичките му позитивни очаквания се свеждат до наивното пожелание свободният българин да стане отново такъв, какъвто е бил като роб в пределите на Турция. Възниква въпросът – защо заедно с Освобождението народът се е освободил и от този въодушевяващ образ на морално съвършенство? Само за да надене дисагите на бай Ганю? От какво, аджеба, сме се освободили, запитах се.

Като и тук ударих на камък зачаках Президентът, като един сит, весел пенсионер да ми вдъхне кураж с новогодишното си обръщение. Но не би. След избирането на Станишев за председател на ПЕС, той до такава степен е потънал в грижи покрай прекомерните сложности да се задържи на върха, че само задълбочи страха. Няма нещо, което да му стигне на българина, камо ли политиката. На изпроводяк с журналистите Първанов даже прокоби, че истинските проблеми тепърва предстоят от 2013 година нататък. Явно единствената надежда да прокопсаме е да изберем следващия път него. Голям оптимизъм – няма що!

В началото бе Словото.

Един от несъмнените успехи на настоящето управление е ролята му на жива школа за това как не трябва да се прави държава и полезна за обществото икономика. Предизвиквайки по научному противодействие, този ловък образователен подход насочи пословичния стремеж на българина да се учи към корените на сложните и многопосочни явления, съставляващи основата на съвременното демократично развитие и го накара да се бъхта над тях като младите герои от народната приказка за Неволята.

С ръка на сърцето трябва да признаем, че за народ, който поколения наред не е живял в нормални политически условия, това е неизбежен стадий. БАН не се е появила от нищото, така както се кани да изчезне в него. Тя е следствие от килийното образование, взаимоучителната метода, класното училище, върлини по главата, пясъчни и тебеширени компютри, и т. н. Европейското бъдеще на България може да налага затриването й днес, но никой не може да отрече нейната безспорна историческа роля за запазване на собствените й джелати като биология, бит и култура, каквато и да е тя днес. Ето как ние сме изправени, като почти никой друг народ, пред задачи, които по своята фундаменталност могат да се сравнят само с откриването на огъня, колелото и топлата вода. Ние сме върнати в първи клас на историята, където имаме неповторимия шанс да преосмислим със спокойствието на отшелника, лишен от всяко изкушение на материално, ползата от електричеството, вътрешните тоалетни, хладилника и телевизора. И да се позамислим дали в килийното училище не са попрекалили с боя по главата.

Защо се върнахме в ерата преди Рибния буквар. Важен е фактът. Важно е успешното завършване на курса на обучение, да е живот и здраве!

След като преди две години у нас със замах, присъщ само на гения на Александър Велики, бе разсечен гордиевия възел на тромавия, въведен прибързано и изкуствено парламентаризъм, разделението на властите, смисъла на политическите, икономическите и социални реформи като усилие за подобрение на положението на хората, през изминалата година за пореден път в тези понятия се внесе нов и по-съвършен смисъл. Те окончателно бяха разконспирирани като фактори, създадени единствено да пречат в своята съвкупност на здравото и нормално развитие на демократичното ни общество. Да се сече, да се реже откровено до кокал наследството от тройната коалиция се утвърди още веднъж като възкресителния лозунг на новата народна власт. Да се строи новият живот без всякакви превземки и двойно, тройно и прочее коалиционни остатъци от миналото. Да се лее асфалт така, както в страната на ЛУКОЙЛ се лееше чугун, за да прогони хитлеристите. Край на яслата БДЖ, край на безотговорното пенсиониране приживе, край на разхищенията за всякаквите лапачи, развъдени от предишните правителства с едната цел – да се съсипе сегашното управление.

С една дума – реформите през изминалата година се задълбочиха. Навлязоха още по-живо в ежедневието и някои части от тялото на слисания от ефикасните мерки нашенец. Не можем да не признаем, че от педагогическа гледна точка този касаплък, тази тотална вивисекция е необходимата жертва, призвана да даде на обучаващите се ясна представа за социално-политическата анатомия, макар и неизбежно умъртвена по този начин. От стари времена лечителите се обучават върху мъртъвци. Това е то суровата истина на кризата.

После бе „Футболист на годината“.

Основният извод на образователното анти-усилие е, че властта и тази година не разбра, че демокрацията е колективна игра. Като футбола и волейбола, които толкова много обича. Няма как само с един център-нападател, при това удостоен с поста в качеството си на партиен активист, и отбор отстатисти топката да стигне до противниковата врата. Аматьорското мачле на мазните пехливани от селския сбор може да се превърне единствено в атракция и то за десетина минути. Няма как,обаче, такъв тим да задържи вниманието повече, камо ли да печели купи.

Насърчена от подгряващите екипи на БСП, СДС и НДСВ, публиката настояваше да погледа с откровената, чисто нашенска надежда, че ще има яко ръгби и сеир. Но не си направи добре сметката. Първо си плати солена цена на билет като за английската лига, а след това трябваше да изгледа пълен мач. А, а, да се измъкне на полувремето, но трябваше да се върне – ще,не ще – и за второто. А на терена – о.з. пехливани, законодиви от парламента и други засукани палавници от разните му ведомства току се затичат насам-натам, разбира се без топка, викнат, от немай къде, да им пуснат пас,па мирясат и се скупчат около вратата, поне с телеса да я опазят. Капитанът, който се е взел съвсем насериозно, главоломно се щура по терена и какво друго да прави,като са му скрили топката, освен да раздава балтии. Сеирът е на път да се превърне в резил, сакатлък и тежка досада. Работата стана толкова сериозна, че и на титлата „Футболист на годината“ се намусиха. Явно искат поне „Златната топка“. Ама и тия от ФИФА!Тия феодални старци, пак нарочно ни прецакаха с някакъв аржентински дребосък!

Ако досега у нас проблемът с демокрацията беше, че тя е предимно глутнична, сега се отиде в другата крайност – народовластието стана единоначално. Не се промени само качеството му да бъде все по-безогледно хищническо. Един селски тарикат се опитва да играе всичко, като подрежда по терена самоделни политически чучела, вместо играчи. Отборният характер на играта е напълно „аут“. Освен другото – няма никакъв екшън, за какъвто си платиха зрителите.

И така,със и без закачки, през изминалата година работата стана дебела. Вече възниква въпрос от жизнена важност – възможно ли е такова антидемократично управление да се утвърди и един нов Тато пак да ни увисне на врата? Ще ни държи ли волю-неволю по стадионите? Жизнеспособна ли е тази диктатура, дори да се запази в настоящата си по-мека форма? Иска ли все още народът, в който Борисов твърди, че единствено се вслушва, да бъде така? Това ли си представяше дамата, когато ядеше предизборните кюфтета? И главното – и да не иска, и да се дърпа, ще слезе ли от нея чутовният юнак, на който тъкмо му е дошъл меракът? С последните избори, с безскрупулното си отношение към изстраданата ни демокрация, към въпроси, които се нуждаят от сериозно внимание от страна на добри лекари, а не от касапи, Той показа, че иска да задържи властта с цената на всичко.

Но героят от „Мъжки времена“ е казал: „Едно е да искаш, друго – да можеш, а трето и четвърто – да го направиш“. И така, идва ред на

Още една оптимистична теория за нашия народ.

И сто оптимистични теории на чужд гръб са малко. Но, в случая, става дума и за моя. Затова с по-малко скрупули предлагам една нова, по-убедително ведра перспектива.

По наше мнение, днес историческите условия не са подходяща почва за диктатура. От неопитност и под влияние на социална паника се получи обяснимо залитане. Но това движение наподобява повече траекторията на махало, отколкото на пропадане. То прилича по-скоро на временно явление.Обществото, дори тази част от него, която е най-подвластна на политическата еротика, а след това и властта ще бъдат принудени да се върнат заедно с обратното движение на махалото в едно по-нормално, по-демократично състояние. Не че ще цъфнем и вържем, но парламентът ще се пооживи и ще заприлича на истински, в рязането на баницата ще се вплетат повече и по-сръчни ръце, малко повече бизнеси ще поотдъхнат и ще заработят по-продуктивно. Другите форми на управление извън демократичните и демократоподобните са просто неприложими в момента. Възможно е демокрацията да излезе от употреба някой ден, но от гледната точка на настоящето този ден е само хипотетичен.

Откъде идва този оптимизъм? Ще изброя само някои от по-формалните, но все пак достатъчно красноречиви предпоставки – НАТО, ЕС, САЩ. От друга страна и просто защото поддържането дори на този мизерен стандарт на живот, който има българинът днес, не е възможно в условия на диктатура. Защото демокрацията не е само романтична цел на обществото. Тя е практична политическа технология, съответстваща на един общополезен и достатъчно продуктивен начин на производство, най-полезен и за управляващите. Защото тлъстите банкови сметки на елита ще спрат да набъбват при липсата на тази предпоставка. А и поне сред този „елит“ има някаква демокрация, приблизително равенство при разпределението на плячката и ще бъде трудно това да се промени. За тези супердемократи общата демокрация дава повече сигурност. Много от тях се опитаха да прибират всичко сами, но се убедиха, че така само дават тласък на бизнеса с луксозни паметници. Всичко друго, освен демокрацията или нещо като нея е просто по-непродуктивно. Това разбраха дори най-големите майстори на организирания терор – комунистите,и в края на ХХ век си направиха също собствен капитализъм и демокрация. Капитализмът – западен или нашенски, с всичките му специфики и степени, не е възможен при диктатурата. И Китай съвсем не е изключение. И там партийците отдавна не целуват само портрета на Мао. Капитализмът и там изяжда диктатурата. Няма по-мощен разрушител на крепости от капитала!

А? Звучи ли достатъчно оптимистично? Мм? Ако не – съжалявам.

Бит и душевност на българската криза.

Има и друга картинка. За някой може да изглежда парадоксално, но финансово-икономическата криза не пречи, а подпомага и засилва позициите на антидемократичната власт в България. На всичко отгоре тя намира политическа подкрепа и отвън, именно защото търпим и не клатим кораба в критичния за Европамомент. Напоследък избягвам думата правителство и я замествам със синоними, тъй като смисълът й на български има единствено колективни измерения.Именно в авто унията на това правителство, в неговата едноличност, двуличност и безличност са и най-сериозните причини за безпокойство. Не в самата криза. Както мокър от дъжд се не бои, така и българин с криза не можеш уплаши. Той не е излизал от нея. Опасността идва от тези, които се възползват от това състояние и поради това са заинтересувани да го поддържат. Хаосът, страхът и бедността са най-благодатната почва за всяка тирания. Усещате ли с каква наслада министър-председателят се вживява в ролята на Данко, който осветява със сърцето си пътя пред закъсалия в тъмната гора народ?Как само се омекотява нервозната усмивчица на Дянков, когато произнася думите „криза“, „под 3% дефицит“ и други символи на упадъка? Но така и с тези ще излезем на светло, когато прасе се отучи да яде тикви. Поддържането на мизерията е главна задача на тази власт. Това е нейното пиршество. Как може да разберем инак простодушния наглед хумор на министър-председателя, когато предлага нашите заплати и пенсии на Европа? За къде е той без кризата? Без този цирк? Какво ще работи спасител без удавници и пожарникар без пожар? Мед му капе от устата, когато говори закризата вЕС.Ипозата му на финансов гений не е толкова от самозабравяне. Това е израз на насладата от този подарък на историята, комична екстра към хладнокръвната сметка, произтичаща от игривата му андрешковска природа. Пък и своеобразно сладко отмъщение: Андрешко – министър-председател, професор по държавни финанси! Той, скъпи ми съотечественици,в хаоса е във вихъра си,като Мечо Пух в каца с мед.България и Европа в това им състояние са му напълно удобни. Един стабилен и проспериращ ЕС само ще му пречи да стигне Уго Чавес, накъдето видимо се е запътил. Да си плюем в пазвата, че нямаме толкова петрол, колкото Венецуела. И че само мерак не стига.

На тази власт и през ум не й минава подобрението на България. Далеч преди нея, пред гишето с облаги са се наредили всички режисьори и статисти от този грозен театър. Вижте ги само как със сладко смирение подлагат копанки под строгия, но справедлив поглед на виртуозния повелител на черпака, който отмерва точно заслугите на всекиго с подобаващ връх на попарата. И как бъхти по главата със същия този черпак тези, които вдигат шум или се пререждат.

Противоречие между двете визии по-горе – на надеждата и обидната действителност, няма да има, ако картинката си остане изключение в рамката на съотношението – тази власт и сега. Проблемът е – какво ще стане утре.Какви подаръци ще ни донесе следващата, ако не още тази година? Ще се кротнат ли истинските лапачи, след обилното похапване? Ще им стигне ли? Ще разберат ли, че следваща порция може да има само ако похапнат и тези които я произвеждат, а инак може да хапнат и друго? Тези не съвсем словесни, но преливащи от доволство личица около Дядо Коледа засега,като едни послушни джудженца, чинно си носят по масичките първото, второто, третото, че и допълнителното, по-допълнителното и най-допълнителното. С добре издути коремчета наместват главици върху гърба ни, приготвяйки се да спят още дълго там.Дали сладкият им сън ще се смути? Аз съм оптимист. Какво друго ни остава? Легендарното търпение на българина също се изчерпва понякога. Мм? Поне бързо му омръзват и най-забавните циркаджии.

Има всякакви спорове какви сме, но едно е безспорно – ние сме великодушен народ. А и не обичаме да си разваляме рахата по празниците. Хъката-мъката, пак им се порадвахме около Коледа. Но празникът за тях няма край.За тези веселяци няма Коледа, няма Нова година! Ето ги пак идат с празни чувалчета, които ще пълнят с подаръчета от нас: „Зън-зън-зън, зън-зън-зън“, шейничката на ГЕРБ, пълна с кръгли весели лица. Отпред са еленчетата – пред рогцата на Дянков подприпва Вальо Танов, във впряга са и ЛУКОЙЛ, НЕК, ВиКтата, Топлофикациите, закачливите ТЕЛчета и ГЛОБчета.От ноздричките им се кълбят ценичките, така както хвърчат паричките на хората като къделените пушечетата от коминчетата им.

„Хо-хо-хо!“ – провиква се неуморим пак и пак Дядо Бойко от топлия си червен кожух и пълни развеселен чувалчетата с де що намери, след като ги е изпразнил щедро от честитките, надписани красиво от работливите банки до милионите им длъжници.

„Ох-ох-ох!“ – отговаря му само ехото над смълчаната зимна земя, над която „Дунавското“ дежурно претупа и заглъхна.

Оптимистична Нова Година! Наздраве и от мен, скъпи съотечественици! И Бог да ви благослови!