Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Културата на свободата

Yazdıre-Posta

Cuma, 29 Haziran 2012 10:01

There are no translations available.

Марио Варгас Льоса

clip_image001

Марио Варгас Льоса е роден през 1936 в Арекипа (Перу) в семейство от средната класа. Той е единствено дете на Ернесто Варгас Малдонадо и Дар Льоса Урета. Той е обявен за един от основните представители на латиноамериканската литературна вълна (така нареченият „магически реализъм”), наред с Хулио Кортасар, Карлос Фуентес и Габриел Гарсия Маркес. Той прокарва в литиратурата си темите за традициите, езика, културата, религията и вярванията на традиционното население на родината си Перу, благоздарение на което те стават световно известни. През 80-те Марио Варгас Льоса се включва в политическия живот и се изявява като активен привърженик на либерализма.

Марио Варгас Льоса е световно известен писател и виден ителектуалец. През 2010 година получава нобелова награда за литература „за неговата картография на структурите на властта и ярките образи на съпротивата, бунта и поражението на индивида”. Той е автор на такива романи като „Градът и кучетата”, „История на Майта”, „Празника на козела”, „Войната в края на света”, „Леля Хулия и писачът”, „Разговор в Катедралата” и много други. Повечето му книги са преведени и на български език.

Най-силните аргументи срещу глобализацията не се икономически, а социални, морални и най-вече културни. Тези нападки изплуваха при вълненията в Сиатъл през 1999 година и отекнаха отново в Давос, Банкок и Прага. Ето и тезата на протестиращите: изчезването на националните граници и установяването на един свят, свързан с пазарите, ще унищожи регионалните, и национални култури, а това ще бъде краят на традициите, обичаите, митовете и нравите, които определят културната идентичност на всяка държава или район. Тъй като по-голяма част няма да е в състояние да устои на масовото проникване на културните продукти на развитите държави, най-вече на суперсилата САЩ, това неизбежно ще прокара пътя на големите транснационални корпорации. Културата на Северна Америка ще се наложи, ще наложи своите стереотипи и ще унищожи богатата флора от различни културни традиции. По този начин всички останали народи, не само малките и невлиятелните, ще загубят своя дух и идентичност и ще се превърнат в новите колонии на XXІ век, зомбита или карикатури, моделирани според културните норми на новия империализъм, който освен че управлява планетата със своите капитали, военна мощ и научни постижения, ще натрапи и своя език, начин на мислене, вярвания, блянове и мечти.

Този кошмар или нежелана утопия за свят, който в процеса на глобализацията все повече губи своето езиково и културно разнообразие и е все по-доминиран от Съединените щати, не е специалност само на левомислещи политици, съхранили носталгията си към Маркс, Мао или Че Гевара. Манията за преследване, която извира от омразата и непоносимостта към северноамериканския гигант, съществува и в страни и нации с високо развита култура и се споделя от политическия сектор от крайно лявото до крайно дясното.

Типичен пример в това отношение е Франция, където наблюдаваме редовни правителствени кампании в защита на френската „културна идентичност”, която била заплашена от глобализацията. Голяма част от интелектуалците и политиците са обзети от паника при мисълта, че земята, която е отгледала Монтен, Декарт, Расин и Бодлер, и страната, която традиционно е диктувала модите в облеклото, философията, изкуството, кулинарията и във всички области на духа, може да бъде завоювана от McDonald’s, Pizza Hut, Kentucky Fried Chicken, от рок, рап, холивудски филми, джинси, маратонки и тениски. Това е причината и местните общини да наложат високи глоби при използване на англицизми, които замърсявали езика на Молиер. (Въпреки че съдя от позицията на пещеходец от улиците на Париж, директивите не се спазват). Това е причината Хосе Бове (френски фермер, синдикалист, антиглобалист и поборник срещу лошата храна) да става повече от популярна личност във Франция. Междувпрочем неговата популярност нарастна, дори след като бе осъден на три месеца затвор.

Въпреки че смятам културните доводи срещу глобализацията за безпочвени, не можем да не признаем, че в основата им стои безспорна истина. През новия век светът няма да бъде така пъстър и разнообразен, както през изминалия. Празниците, носиите, обредите, ритуалите и вярванията, които в миналото дариха човечеството с фолклорно и етническо разнообразие, или постепенно замират, или оцеляват само в областите, населени с малцинства. По-голяма част от обществото ги загърбва и ги заменя с нови, по-адекватни на реалността. Този процес протича във всички страни, в различна степен и скорост, но причината не е в глобализацията. Тук става дума по-скоро за модернизирането на живота, а глобализацията е нейно следствие, а не причина. Съвсем естествено е да изпитваме тъга, че всичко това се случва, да изпитваме носталгия към залеза на миналото, което, особено от гледна точка на настоящето, ни се струва по-фриволно оригинално и атрактивно. Но този процес е необратим. Тоталитарните режими в страни като Куба и Северна Корея, изпълнени със страха, че всяко отваряне към света може да ги унищожи, се затварят в себе си и създават всякакви забрани и прегради срещу модерността. Но дори те да не са в състояние да попречат на бавното й проникване и постепенното подкопаване на така наречената им „културна идентичност”. Теоретически всяка култура може да остане непокътната, но само в условията на пълна изолация (като някои племена в Африка или по Амазонка). А една културна идентичност, запазена по този начин, би върнала това общество в праисторическите форми на живот. Действително модернизацията е причина за изчезването на много форми на традиционния живот. Но в същото време открива възможности и предсавлява съществена стъпка напред за обществото като цяло. Поради това, когато имат право на избор, народите избират модернизацията без най-малко колебание, въпреки вижданията на политическия си елит или на интелектуалците традиционалисти.

Твърденията срещу глобализацията и в полза на културната си идентичност се базират на едно статично разбиране за културта без никакво историческо основание. Кои култури са останали непроменени? Ще ги открием сред малките общности, замръзнали в примитивно-магическия стадий, които живеят в пещери, почитат гръмотевици и зверове и заради примитивизма си са обречени на изтребване. Всички останали култури, особено тези, които могат да бъдат наречени модерни и витални, са се развили до такава степен, че в момента са бледо отражение на това, което са представлявали само преди три поколения. Тези култури можем да открием във Франция, Испания и Англия, където промените през последния половин век са толкова мащабни и дълбоки, че един Марсел Пруст, Фредерико Гарсия Лорка и Вирджиния Улф едва ли биха познали обществата, в които са били родени, и за чието обновяване толкова са допринесли.

Теорията за „колективната културна идентичност” е опасна (б.п. – виж бележката в края). От социална гледна точка тя представя една съмнителна и изкуствено изградена концепция, но политическата й перспектива заплашва най-ценното постижение на човечеството – свободата. Не отричам, че хора говорещи същия език, родени и обитаващи една територия, имащи еднакви затруднения, практикуващи обща религия и обичаи, имат общи характеристики. Но този колективен знаменател никога не може напълно да обхване всеки от групата. Той не отчита множеството специфични атрибути и характерни белези, отличаващи членовете на дадена група. Когато идентичността не е поставена в контекста на индивидуалността, сама по себе си тя е дехуманизираща и ограничаваща, една идеологическа и колективна абстракция, извлечена от всичко оригинално и творческо в човешкото същество, от всичко което не е било наложено по силата на наследството, географията и социалния натиск. Истинската идентичност извира от способността на човека да устои на тези влияния и да им противопостави своята свободна воля и действия.

Тезата за „колективната идентичност” (в съвременното общество) е идеологическа фикция и основа за национализма. За много етнолози и антрополози, колективната идентичност не е представителна извадка даже за най-древните общества. Общите нрави и обичаи може да бъдат съществени за защита на групата, но спектърът от инициативност и креативност на субекти от дадена група да се еманципират е постоянна величина. Индивидуалните разлики преобладават над колективните белези, когато индивидите са разглеждани сами по себе си, а не като периферни елементи на колективното. Глобализацията дава и разширява уникалната възможност на хората да изградят своята индивидуална културна идентичност чрез свободните си действия, предпочитания и най-съкровени желания. Понастоящем гражданите не са задължени (както в миналото и в днешни дни в много страни) да приемат идентичност, която ги затваря като в концентрационен лагер без възможен изход. Идентичността им е възприета чрез общия език, народност, религия и обичаи на мястото, където са родени. В този смисъл глобализацията трябва да бъде приета (заедно с наличната идентичност), защото разширява хоризонтите на индивидуалната свобода.

Един континент с две истории

Вероятно Латинска Америка е най-добрия пример за опита и абсурдността да се установят „колективни идентичности”. Каква може да бъде културната идентичност на Латинска Америка? Какво би придало на този регион обобщен, неизменен и неповторим образ като вярвания, обичаи, традиции, практики и митологии? Историята ни е изтъкана от интелектуални спорове, някои от които ожесточени, дирещи отговор на този въпрос. Най-значимият е този в началото на дванадесети век воден между испанисти и местни националисти и оттекнал на територията на целия континент. За испанисти като Хосе де ла Рива Агуеро, Виктор Андрес Беланди и Франсиско Гарсия Калдерон – Латинска Америка датира от Великите географски открития и завладяването й, възприемането на испанския и португалския език, приемането на християнството, преврйщането й в част от западната цивилизация. Испанистите не омаловажават предиспанските култури, но ги считат за непървостепенен пласт на социалната и историческа същност, които са изградили своето естество и индивидуалност благодарение на животворното влияние на западната цивилизация.

От друга страна местните националисти отхвърлят поради морални подбуди предполагаемите ползи, с които европейците са допринесли за континента. За тях идентичността ни се корени в предиспанските култури и цивилизации, чието развитие и модернизация са били брутално и насилствено потъпкани. Предиспанските култури и цивилизации и са били обект на порицание, потъпкване и маргинализация не само през трите колониални века, но и впоследствие и след появата на републиканската форма на управление. Според местните националисти, автентичната „американската изразителност” (използвам израз ат творчеството на Хосе Лезама Лима) битува във всички културни проявления – от местните езици до вярванията, ритуалите, изкуството и разпространените нрави. Те са устояли на западното културно влияние и са се съхранили до днес. Известният историк перуанеца Луис Валкарсел дори твърди, че има паметници и други останки от колониалната архитектура, които трябва да бъдат изгорени като чужди на Перу. Те не са автентични и са несъвместими с американската идентичност на местна почва. А един от най-самобитните писатели на Латинска Америка Хосе Мария Аргедас разказва с голямо изящество и жизнен морален протест за оцеляването на автентичната култура в Андите, въпреки задушаващото и изкривяващо влияние на западната култура.

Испанисти и местни националисти имат прекрасни исторически есета и стойностни художествени произведения, но от днешна гледна точка, и двете доктрини са еднакво затворени, ретроградни и погрешни. Никой не е способен да сложи в идеологически рамки изключителното многообразие на Латинска Америка. Кой ще се осмели да претендира, че единствено испанската или индианската култура са характерни за Латинска Америка? Въпреки това понастоящем продължават политическите и интелектуалните усилия, в името на достойни каузи, да дефинират и определят самобитната ни културна идентичност. Стремежът да се наложи културна идентичност на хората е равносилно на това да ги заключиш в клетка и да им откажеш най ценното право – да избират какви, как и кои искат да бъдат. Латинска Америка няма една, а множиство културни идентичности. Никоя една доктрина не може да претендира повече легитимност и чистота от другите.

Действително Латинска Америка олицетворява предиспанския свят с неговите култури, които в Мексико, Гватемала и държавите от Андската общност все още оказват такова социално влияние. Но Латинска Америка също така представлява маса испанско и португалско говорящи с петвековна традиция назад, чието присъствие и действия са били решителни за облика на континента. А в Латинска Америка няма ли и африканска традиция, коята е дошла да бреговете заедно с европейската? Африканското присъствие не е ли незаличимо белязало цвета на кожата, музиката и характериктиките на обществото? Културният, етнически и социален състав на латиноамериканското общество го свързва с почти всички световни култури и региони. Континентът има не една, а много културни идентичности. В културното многообразие се състой най-голямото богатство на континента (невъзприемливо за възгледите на националистите). Това многообразие е отлична основа да се чувстваме пълноправни граждани в глобалния свят.

Национални възгледи, глобално пространство

Страхът от американизацията е по-скоро идеологическа параноя, отколкото реалност. Няма съмнение наистина, че английският се превърна в това, което е бил латинският през средните векове. И той ще продължи да се разпространява, защото се оказа, че е незаменимо средство на международните комуникации и бизнес. Но това означава ли непременно, че английският се развива за сметка на останалите езици? По-скоро можем да твърдим обратното. Изчезването на границите и появата на един все по-взаимообвързан свят създават мотивация на идното поколение да изучава и приема чуждите култури не просто като хоби, а като необходимост. Способността да се говорят няколко чужди езика и познаването на различните културни особености е решителен фактор за професионален успех. Да вземем испанския език. Само преди половин век испански говорещите бяха една затворена общност. Ние се простирахме в рамките на традиционните лингвистични граници. Днес испанският език процъфтява в целия свят. Фактът, че в САЩ има между 25 и 30 милиона испански говорещи, обяснява защо двамата доскорошни кандидати за президентския пост Джордж Буш и Ал Гор водеха своите кампании и на испански.

Колко милиони млади хора по света са отговорили на глобалните предизвикателства с изучаване на японски, немски, мандарински, кантонски, руски или френски език? За щастие тази тенденция ще нарастне в идните години. Поради това най-добрата защита на културата и езика е да го популяризиме енергично в този нов свят, а не наивно да продължаваме да го опазваме от влиянието на английския. Онези, които защитават подобни методи в защита на културната идентичност, прекриват истинската причина: национализма. И ако има нещо в противоречие с универсалната същност на понятието култура, това е провинциалната, абсурдна и объркана доктрина, която националистите се стремят да наложат. Най-важният урок, който ни дават културите е, че те нямат нужда да бъдат защитавани от бюрократи и комисари и изолирани с митнически прегради, за да бъдат витални и жизнеспособни. Тъкмо обратното – подобни усилия биха ги пресушили и тривиализирали. Културите трябва да съществуват свободно, в постоянно съревнование с други култури. Това ги обновява и подновява, позволявайки им да се развиват и да се адаптират към съвремеността. През античността латинският не е унищожил гръцкия, а тъкмо обратното – артистичният замах и интелектуалната дълбочина на елинската цивилизация прониква в римската и чрез нея поемите на Омир и философията на Платон и Аристотел достигнаха до целия свят. Глобализацията няма да доведе до изчезване на местните култури. В рамките на на отворения свят, всичко стойностно и подходящо от местната култура ще намери благоприятна среда за развитие.

Това се случва не само в Европа, а навсякъде. Особено показателен е примерът с Испания, в която регионалните култури се възраждат с нова енергия. По времето на диктатурата на генерал Франсиско Франко, регионалните култури бяха репресирани и обречени на тайно съществуване. Но със завръщонето на демокрацията богатото културно разнообразие на Испания беше освободено и му беше позволено да се развива свободно. Автономността доведе до локален културен бум не само в Каталуня, Галисия и страната на Баските, но и навсякъде в Испания. В никакъв случай не бива да бъркаме това с национализма, който е една от основните заплахи за културата на свободата.

В своето знаменито есе от 1948 година „Бележки към дефиницията на културата”, Т. С. Елиът предсказва, че в бъдеще човечеството ще преживее възраждане на местните и регионални култури. За своето време пророчеството му е било доста дръзко. Въпреки всичко глобализацията ще го реализира в двадесет и първи век и трябва да бъдем щастливи. Възраждането на малките местни култури ще даде на човечеството онова разнообразие от поведения и начини на изразяване, което националната държава отне, за да се създадат така наречените национални културни идентичности в края на 18 и особено през 19 век. Този факт е често забравян или се опитваме да го забравим, заради сериозните морални конотации. Националните култури често са създавани в огън и кръвопролития, забранявайки преподаване и писане на местните диалекти или практикуването на изконните религии и обичаи. По този начин в много държави националните държави наложиха със сила една доминираща култура. Но противно на опасенията на тези, които се страхуват от глобализацията, не е лесно да се заличи една култура – колкото и малка да е тя – ако зад нея се крие богата традиция и хора, които я практикуват. И днес благодарение на отслабването на националната държава сме свидетели на това как забравени, маргинализирани и утихнали местни култури изплуват от забвение и със своята виталност и ененергия участват в световния концерт на глобалната планета.

Б.п. Под „колективни културни идентичности” авторът има предвид установената колективна културна идентичност след края на империята на инките в Латинска Америка от испанските конквистадори език, вяра и традиции.

Текстът е публикуван в сборника „The Morality of Capitalism”, Jameson Books Inc. Otava, 2011