Приписка

Проф. Владимир Петров е роден през 1945 г. в София. Четвърто поколение юрист. Той е доктор на юридическите науки, чел е лекции в Германия, САЩ, Япония и др. страни. Автор е на множество научни трудове и е признат като най-добрия специалист по вещно право в страната. Наред с научната си дейност, той пише и публицистика. Негови са книгите „Ако Оруел беше жив” и „Умението да се навеждаш” – сборник от политически есета. Той е автор на сайта от създаването му. Предстои излизането на новата му книга „Спомените за нашите любовни места”, откъдето е и предлаганият разказ.

ПРИПИСКА

Владимир Петров

КОНСПЕКТ

Много пъти бях посещавал манастира. Сгушен между дивите, отвесно изправящи се като крепостни стени високи и непроходими планински късове на могъщата Стара планина, той ме привличаше с вековното си и хладно величие, с дивната красота на есенните си багри, със сърдитото, яростно бучене на планинската река, с булчинската белота на планинските рамене, покрити със сняг. Божествена ръка е направлявала човешката мисъл при избора и градежа на този манастир. За да служи за страх с величавата си снага, пред делата господни. За да възторгва людете с извънземната хубост на тези дела.

С часове се губех по прашните, изгризани от времето и мишките манастирски книги, по избелелите и омазнени от монашеските пръсти молитвеници. Завирах лице в образите на светците от старите икони, сякаш исках да съзра очите на отдавна забравения им зограф. Сричах криволиците на приписките, в които богобоязливи ръце бяха подредили низ от погроми и бедствия, небесни знамения и земни грижи. Отразени просто и наивно, сякаш споделени с бога.

Така попаднах на една приписка, по-голямата част, на която беше зацапана с мастило. Започваше надълго в полето на книгата –“ На лето господне август 1756 година, аз отец Йоан…..”. Следваше зацапаното с мастило място и приписката продължаваше -…Господи, прости мен грешния раб твой Йоан”.

х

х х

Йоан се размърда в твърдото монашеско легло, събуден от следобедните лъчи на късното августовско слънце. Сънят го беше оборил след обеда и така както беше с расото и кръста, го навали в дървеното легло.

От известно време след обяд подремваше. Обясняваше си го с неумолимо настъпващата умора на възрастта, която бог беше направил да не отминава еднакво, както миряните, така и божиите хора.

Усещаше я тази проклетница по много неща. Най-напред изостави сеченето на дърва. Преди години, като млад игумен на манастира, обичаше да сече дърва за магерницата и килиите на монасите. Свали расото насред двора. Остане по ръкави. Па като хване брадвата в жилестите си ръце… Трески хвърчаха изпод нея. Миришеше на смола и прясно сечено. Пот се лееше от здравото му тяло. А мускулите игриво подскачаха, набъбнали от ударите на брадвата. Смееше се и подвикваше на останалите игумени, които мързеливо се гушеха в расата си. И блъскаше ли, блъскаше подредените цепеници. Носеше и белег от тази страст. Парче дърво отхвръкна и му разцепи веждата. Зарасна, но му остави белег, който понякога аленее и се вижда даже под прорасналата гъстота на рунтавите му, оставени на воля да растат вежди. Упойваше се от силата на младостта, от разтворените, широки мъжки гърди, които пулсираха под кожата и пърхаха, като че искат да излязат на свобода. Такива бяха и на младите манастирски коне – налети със зоб и цвик, които пръхтяха и виреха глава от младост и сила.

Обичаше и да язди. Яхваше някой от любимите си коне и препускаше до отмала по поляните около манастира. Монасите се кръстеха боязливо, при вида на своя водач. Развял дългата си коса на воля, крещящ от възторг и младежка радост, той по-скоро им приличаше на побеснелия сатана, отколкото на божи човек.

След сеченето идваше друго удоволствие. Свали от краката си безформените чепици, събуе панталоните и гол, по дълги гащи и космати гърди, се цопне в коритото на манастирската чешма. А водата й студена, чак зъбите ти тракат като пиеш. Младост. Нищо не го плашеше. Плискаше с шепи от студената вода, крещеше от удоволствие и пляскаше с ръце зачервеното си от студа тяло, подлагаше на чучура рошавата си, потна от сеченето глава. Хвърляше с шепи от водата и към събралите се да го гледат монаси. Те с пищене се дърпаха и зиморничаво загръщаха овехтелите раса около мършавите си тела. Един от монасите му носеше кърпа. Някакво козиняво, грубо и безцветно парче, с което той разтриваше до кръв тялото си. И когато усети, че кръвта отново се движи по жилите му, нахлузваше сухи гащи и риза, слагаше расото и кръста и немирното селско момче се превръщаше в отец Йоан – уважаваният и строг игумен на манастира.

Престана да ходи и за неотложни покупки. По-рано с удоволствие вършеше това сам, защото го радваше тръпката от срещата с миряните – обикновени хора, селяни, търговци, жени, които боязливо пристъпяха за да го видят и почтително целуваха ръцете му. И кой каквото можеше, отделяше за манастира, а младият брат, който водеше катърите с кошовете за товар, пълнеше докато краката им не почнат да се подгъват. Отец Йоан се радваше на тази простодушна и искрена обич, кръстеше ги за благословия, охотно подаваше за целуване ръка и благодареше за християнското смирение, с което хората отделяха, всеки колкото може, своята лепта за манастира. Уважаваха го и турците и зачитаха сана му открито и приветливо. Хората гледаха тези изяви на благоразположение и в очите им отец Йоан растеше още повече, а ръцете им ставаха все по-щедри. Тръгваха обратно към манастира доволни, че са раздали божията благодат между човеците, че са получили в ответ земни блага, които да услаждат скромния им, изпълнен с несгоди и лишения живот на божи служители, че са разнообразили с картини и лица монотонния и скучен, отдаден на молитви към бога, живот на манастирски служители.

Много от хората отец Йоан беше виждал по празници в манастира. Беше ги кръщавал, венчавал, чел за здраве, ял на една софра с тях, от техния хляб и пил от тяхното вино. Чувстваше ги близки. Които помнеше, назоваваше по име. Галеше децата им по бузите. Поучавал ги беше строго и мъдро, когато грешеха. Прощавал им беше волни и неволни прегрешения. Млади и стари, всички без разлика, ги беше обичал като свои деца. Сега беше друго. Дългото пътуване го правеше болен. Все нещо му беше несгодно. Ту го претриваше, ту го убиваше или правеше синини и мазоли по краката. На два пъти пада от коня и без малко да се потроши. Дълго лежа в овчи кожи, докато му минат болежките. А като спомен от този период му остана въртенето в глезените и колената, когато нещо пука в костите, сякаш съчки се чупят. Един стар турчин му прави разни илачи с кестени, билки и треви. Маза го по цялото тяло, разтрива и тегли колената. Нищо не помага – върти та върти проклетията. Нощно време особено. Вие на глас, пустосва, ходи като щурав из килията, топли тухли и увива в парцали, за да грее колената.

Спря да ходи. Праща от младите монаси, но всеки път гледа със завист подир тях и аха-аха да яхне коня, за да ги настигне.

Промени му се и косата и всеки ден му напомняше за близката старост. Трудно я решеше с гребен. Къдрава и гъста, тя оставаше по гребена вълма от косми. Вече не ползваше гребен. Прокара пръсти по побелелите, силно оредели кичури, приглади ги надве натри и нахлупи отгоре калимявката, за да ги държи. Забрави да се радва и на завистливите женски погледи, вперени в стелещите се по раменете му тежки, къдрави, лъскави коси, в които, с красиви отблясъци, се оглеждаха светлините от свещите на манастирската черква.

Отец Йоан беше праведен човек. Изцяло отдаден на бога и службата, в прослава на божието име, той беше съумял да се опази от пороците на обикновените грешни люде, някои от които спохождаха и монасите от манастира, заради което той ги привикваше един по един в килията си и строго кореше. Пиеше много малко червено вино и то на големи празници. Тютюн не беше мирисал. А жените избягваше да заглежда толкова усърдно, че постепенно притъпи чувството да различава миряните като мъже и жени, когато се навеждаха да целуват благочестивата му десница, получаваха опрощение на греховете или свето причастие. Всичко това беше заменил с мъдростта на старите писания и божиите книги, от които единствено черпеше надежда и упование. Вечер до късно будуваше над тях пиейки от мъдростта им, докато божията милост не осени с благодатността на съня натежалите му клепачи и главата му почне да клима към догарящата свещ.

В книгите добавяше и необикновени неща, за да се помнят и знаят. Пишеше по страничните полета, като гледаше да не повреди страниците, в които се беше изляло божието слово. Отбеляза например, онова необикновено знамение, когато от небето се появи огромно огнено кълбо, което почна да се щура из манастирските сгради, провря се в дъгообразните изрези на църковната камбанария, пресече надлъж манастирския двор, подплаши сгушените до манастирската порта монаси, които изполягаха на земята, мина покрай яхъра с конете и катърите и се насочи бавно към планината, където избухна подпалвайки всичко наоколо. Монасите тичаха с ведра да гасят, а на вечерня благодариха от сърце на божията милост, която ги беше спасила от това дяволско зло. Описа и онзи необикновен чужденец, който срещна на пазара и умееше да чете мисли. Хората го мислеха за магьосник, който ще доведе болест на къщите и животните и искаха да го убият с камъни. Отец Йоан го спаси, като убеди селяните, че и той е човек като тях, надарен с божията дарба да чете мисли и го отпрати по живо по здраво. Описа и наводнението, което отнесе моста на селската река, удави хора и добитък, отнесе къщи и имане и отшумя, както беше дошло. Сякаш бог го беше изпратил, за да ги накаже за греховете им, но после беше размислил и смилил над душещата ги беднота.

Следобедният сън не го беше ободрил. Главата му бучеше. Някаква особена слабост петлееше краката му и го принуди да приседне, преди да продължи към чешмата.

Разведря му, когато отпи от студената вода и подложи главата си под силната й струя. Остави водата да се стича по гърба и гърдите, и макар че почувства хлад, не потърси кърпа да се избърше. Разтърси мокра глава да пооцеди водата и влезе в килията да се подготви за вечерната служба.

В манастирския двор бяха разпрегнати чифт коне. Стопаните им, млад мъж и жена, лежаха върху шарени черги в каруцата и тихичко си говореха. Те не показваха с нищо, че бързат. Изглежда щяха да преспят в манастира, завити с чергите, с които беше застлана каруцата. Огромна бохча в единия й край, вероятно беше пълна с храна и вода за пиене. А друга пъстра и мека, защото върху нея беше положил главата си мъжът, изглежда обвиваше дрехи, необходими за настъпващия нощен хлад, даже и в горещляците на август.

Отец Йоан нареди да бият клепалото и когато монасите се събраха, почна вечерната служба. Тази вечер службата не вървеше. Някаква неясна смут отвличаше вниманието му и го караше да греши. Дали беше от отминалата тежест и неразположение на следобедния сън или се разсейваше, като хвърляше поглед насред молитвата върху осветената от свещите фигура на жената, която беше запалила свещ и привела леко глава, усърдно се кръстеше и мълвеше молитви към бога.

Той я приближи ръсейки с кадилницата и подаде ръката си, за да я целуне. Жената допря страстно устни до бялата, силна мъжка ръка и вдигна очи към отец Йоан. Нещо като че го удари в главата и заслепи очите му. Той моментално спря молитвата, за да се окопити. Не беше целувка подобна на хилядите, които бяха докосвали ръката му. Топла и пълна с упование и плътско желание, тази целувка подсече краката му. А когато жената вдигна глава и той видя огромните, пламнали от треска очи, бялото и красиво лице, окръжено от буйна сплетена на плитка коса, следобедният смут отново нахлу в душата му и като никога до сега разбърка непорочните му мисли, отдадени единствено на бога. Някаква гореща вълна обхвана тялото му и той полагаше усилия да не й се поддаде и довърши службата. Това чувство беше по-силно от него и до края на вечернята, той не свали очите си от жената, разсеяно мълвейки думите на молитвата.

Вечернята свърши и отец Йоан, със свещ в ръката, отиде до манастирската порта да провери дали е заключена. После свърна към магерницата, да провери дали огънят под казаните е угасен. Когато мина покрай разпрегнатите коне, те започнаха да пръхтят. Стопаните им в каруцата не се размърдаха и отец Йоан пазейки с длан оскъдната светлина на манастирската свещ, бързо изкачи стълбите до своята килия и с лакът натисна дръжката, да отвори вратата. И тогава – о, боже! На мигащата светлина на свещта той видя жената, седнала на дървения му креват, скръстила ръце в скута на красивата и обкичена с шевици носия и покорно навела глава. Йоан стоеше пред нея вцепенен. Тя приличаше на божията майка – красива и мила, каквато той винаги си я е представял, ако излезеше от строгите образи на иконите и му протегне ръце, които той с пастирска обич да целуне. Жената обаче излъчваше и някаква топла, домашна миризма, каквато той беше сигурен, че девата от иконите не притежаваше. И тази непозната, но влечаща топлина, накара кръвта му да забушува в жилите и нахлуе в главата, замъгли погледа му и той отпусна ръце, а свещта се изсипа на пода.

- Иди си, дъще! Не сторвай грях! Не позори годините ми!

- Отче, моля те, изслушай ме…..

- Не сега и не тука дъще! Ти си заблудена! Ти си забравила бога! Иди си! Моля те….

Жената протегна ръце, хвана треперещата му десница, допря я отново до устните си и склони глава в тъмното.

- Моля те отче, не ме гони! Изслушай ме! От сърце те моля, изслушай ме!

И преди той нещо да й отговори, тя се изправи до него и го привлече към себе си, търсейки с устни неговите, сред разрошената му брада.

Сърцето на Йоан щеше да се пръсне. Служил години на бога, той не беше подготвен за толкова пряко предизвикателство на сатаната. Никога не беше допускал, че той може да се въплъти в толкова привлекателна женска фигура, на която цялата добродетелност на отец Йоан щеше да се отдаде тихо, безропотно, покорно.

Жената бавно придвижи едрата му мъжка длан върху разкопчания везан нагръдник и я напълни с младата, ухаеща на чистота и непорочност, едра женска гръд. Това беше началото и то беше достатъчно. Оттук насетне Йоан не беше вече игумен, не беше монах, не беше служител на божията вяра. Той беше обикновен, грешен плътски човек, от тези, на които той четеше проповеди, за да ги пречисти. Без уроци, без знание, без мисъл, той в миг се беше превърнал в мъж, който знае какво да прави с изкусителната топлина на това тяло и гърдите, които пълнеха ръцете му.

Рязко пречупи снагата й, положи я на твърдото дървено легло и зарови косматата си уста в топлите й женски устни, къде с късане, къде с нейна помощ, премахваше преградите на дрехите от топлата, дъхава радост. Жената възбудено му отговаряше, като без всякакъв свян опипваше и освобождаваше от дрехи вкаменената от страст мъжка гордост.

Йоан беше в треска. Хвърли се върху притихналата легнала по гръб жена и като държеше с яките си ръце белите й рамене, с цялата си дива, мъжка сила проникна в нея. После и двамата притихнаха, защото дъхът им от вълнение и желание беше спрял… и се захапаха, впили устни с движения на силни, волни животни, на които телата се гърчеха в някаква първична борба на взаимно привличане и сливане.

Йоан никога не беше мислил богохулно за бога, за църквата, за нейните забрани за плътски удоволствия. Когато неговата човешка кръв започна да притихва в топлата утроба на жената той забрави и бога и църквата и един нечовешки, зверски вик, ръмжене, титанична радост се издигна от гърдите му и огласи притихналата, заспала пустота на манастира.

Тази нощ Йоан не спа. Целият възбуден от дяволската магия на любовта, насърчаван от ласкавото привличане на жената, той се хвърляше ненаситно върху нея и лягаше отново притихнал, когато тялото й изсмучеше бълбукащата, вряща от напрежение и радост кръв, на неговата мъжка гордост.

На сутринта заспа допрял устни до голото рамо на жената, унесен в мисли за красотата на това, което се беше случило, изтощен от огъня, който беше пламтял в тялото и душата му, отмалял от горещината на жената и августовската нощ.

Събуди се от ударите на клепалото за утринната служба. Бързо се изправи в леглото и потърси жената. Беше си отишла. Облече се набързо и рошав, с възпалени от умора и вълнение очи, погледна към каруцата на двора. Нямаше я. Само купчинките разпиляно сено напомняха за конете и техните господари с шарените черги в каруцата.

Службата свърши и монасите се разпиляха из манастира. Отец Йоан заключи отвътре църковната врата и обронил глава в шепите си приседна на стълбите пред олтара. Имаше чувството, че от иконите го гледаха с укор ликовете на светците, а благият образ на Исус Христос беше придобил свирепо изражение и сякаш искаше да изгони от това свято място богохулника. Стана и се отдалечи от олтара. Все същото. Сега вече всички го гледаха сърдито, а божията майка сякаш си беше затулила очите, за да не бъде осквернена от тежкия грях на игумена.

Тайната му се превърна в болест. Загуби съня си. Стана небрежен в службата си. Започна да страни от братята си и избягваше да ги гледа. Тъжно гледаше през прозорците на килията си настъпващите багри на есента, които пъстреха с чудни краски листата на дърветата по склоновете на планината.

Това продължи много време. Косата му побеля и той вече не изпитваше удоволствие, когато с ръце я прибираше около ушите, за да не стърчи. Брадата му порасна и стигаше до врата му, а когато се хранеше, цялата я омазваше със сосовете на манастирските гозби. Затваряше се в килията. Странеше от останалите монаси, които го мислеха за болен и не се въртяха около него. Излизаше единствено по служба и после бързо се връщаше в килията си. Много често се улавяше, че дреме над книгата, която беше взел да чете, а болните му мисли нощем сънуваха едрите бели гърди на жената, които преливаха в огромните му ръце. Мечтаеше за онези меки, бели крака на жената, които ласкаво и властно го притискаха към себе си, докато мъжката му гордост не отмалее, изсмукана от бушуващата в нея мъжка сила. Душеше с пълни гърди въздуха в стаята, в търсене на следи от дъхавата й сладка плът, която за него беше съчетала всичката благодатна миризма на райските селения.

На сутринта идваха кошмарите и угризенията на съвестта и той почна да не гледа иконите, за да не среща укора в очите на светците.

Един майски ден, когато пролетта беше разбудила цялата природа и наливаше живителни сили на божиите твари, отец Йоан видя каруцата с писаните черги да влиза в манастира. Жената я нямаше, но мъжът беше същият – млад, силен, пременен в хубави дрехи. Той приближи с каруцата до черковните порти, остави смирено пред тях голяма бохча обвързана с ленти и ширити и преди Йоан да слезе по стълбите, за да го разговори, шибна конете и бързо излезе през портата от манастира.

Монасите се събраха и подканени от Йоан двама от тях разопаковаха бохчата. Вътре имаше голяма чудно изографисана икона на божията майка, скъпи подаръци за църквата, вещи и утвар. Особено ценен дар беше един голям наниз жълтици, към които бяха прикрепени малки, обшити с фигури и мъниста детски тарлъчки. Монасите искаха да ги махнат, но Йоан властно се разпореди да не ги пипат, влезе в църквата, целуна иконата на Богородица и закачи на лика й наниза с жълтиците и детските тарлъчки.

През нощта, когато манастирът спеше, а птичият хор вдигаше в пролетната нощ врява до небесата, отец Йоан отвори вратата на църквата, затвори я след себе си и се отправи към олтара. Взе една от божиите книги, в които беше отразявал необичайните неща в скучния, монотонен живот на монах, намери празно място между редовете с божията промисъл и се замисли. После приближи свещта, за да му свети по-ясно, натопи пачето перо в мастилото и бавно почна да пише: “На август 1756 година, аз отец Йоан, игумен на манастира, любих една красива жена. Господи, в тази любов те припознах с най-великото ти творение. И биде блаженство превелико. Господи, прости мен грешния раб твой Йоан”.