Истерическа парезия

Накратко, “те” или имат привилегирован достъп до някакъв много странен и интересен jouissance, докато “ние” страдаме и “ни” се отказва достъп. Или пък техният jouissance е толкова чужд и аморален, че предизвиква тотално отвращение. Но, въпреки това, като добри невротици, мечтаещи за определен вид секс, завиждаме на перверзния Друг. На този, който не просто фантазира, а и реализира фантазиите си практически.

Типичната българска националистическа фантазия за турците се разиграва около сценария за “педалите от Анадола”. Въображенето за турците и Турция е пропито с препратки към хомосексуалност и анален секс. Конфигурацията на аналната фантазия не познава граници: наскоро в една от кучезащитническите групи се появиха обвинения за анално-изнасилени кучета в Турция. Накратко, турците чукат “отзад” всичко живо: хора, кучета, едър рогат добитък и т.н.

Но да се върнем на покушението: веднага след като пистолетът засича, нападателят е свален на земята и делегати му се нахвърлят с ритници и юмруци. По едно време делегат извън подиума започва да налага нападателя с юмрук по краката и прави опит да го свали от сцената, вероятно, за да му е по-лесно да го набие. Мъжът хваща нападателя за колана и когато го дръпва, коланът се отваря и панталоните му се свличат леко надолу, оголвайки за секунда част от задника му. Точно за секунда, защото междувременно други делегати успяват да разтърват двамата мъже и освобождават нападателя от хватката на другия. Мъжът веднага си оправя панталона, става и после се вижда как го отвеждат от сцената.

Сцената с панталоните обаче веднага възбуди латентната хомо-интерпретация. В момента и отляво и отдясно се говори за “почти изнасилване”, бръкнали са му с пръсти отзад (fingering) и т.н. Националистическата хомо-фантазия е очевидно е такова национално фантазмено богатство, чиято мобилизация се оказва нужна за целите спонтанните граждански разследвания и обяснения на случая. Така фантазията компенсира скритите моменти, закърпвайки един “цялостен” разказ на наблюдаваното по медиите.

Но това не е единствената хегемонна фантазия: и отляво и отдясно споделят идеята, че нападението е “сценарий,”, било за да подготви връщането на “тройната коалиция”, да “реабилитира” Доган, да подпали междуетнически конфликт (сам президентът на България уверява колко толерантна нация сме, като че ли е a priori зададено, че всичко свързано с турците води до “етническо напрежение”), било за друга пъклена цел. “Азиатска PR акция”, според РЗС. С други думи, няма нищо случайно при турците, те винаги плетат интриги, дърпат конци, конспирират срещу Майка България и т.н. По какво познаваме, че е фантазия? Ами, да се говори за междуетнически конфликт, когато и нападател и нападнат са от един произход, означава, че фантазията се е наложила, пренаписвайки действителността: няма значение кой и какво, нашата фантазия предварително е задала патологичната интерпретативна рамка. Като в един псевдо-хегелиански подход – фактите нямат значение, ако имаш добра теория.

Но защо да не доведем псевдохегелианската логика до нейният абсурден завършек? Ако синтезираме двете фантазмени нишки в едно заключението е, че ДПС са измислили и осъществили нападението, за да имат извинение да се докажат истински турци и да изнасилят нападателя публично!

II. Присъдата е доказателство, а доказателството – присъда

Шегата настрана, нека обърнем внимание на още няколко момента. Спонтанността на тълпата, пребила Октай и изненадата в лицето на Доган навеждат на мисълта, че ДПС не е инсценирала покушението. Още по-малко, за да си “купи билет за бъдещата коалиция”, както се спекулира. Спекулации, опровергани от решението на Доган да напусне лидерското място на партията. Ако целта му е да бъде в управленска коалиция, тогава защо напуска партията в момента, в който цялото обществено внимание е насочено към нея?

Обществено внимание – да, но не и съчувствие. Даже обратното. Каквито и да са били намеренията на Енимехмедов, в онзи момент на подиума той беше един (почти) убиец. Защо всички съчувстват на човека, хладнокръвно опитал да екзекутира публично Доган? От яд, че не успя ли? Желанието да преобърнат позициите жертва-насилник е толкова силно, че на хората им се привидя даже изнасилване на сцената. Във фейсбук в момента над 5.700 души са потвърдили участие в протест, искащ съд за делегатите пребили Енимехмедов.

Какво ни показва всичко това? От къде произлиза тази патологична симпатия с един потенциален убиец? (Моля да не се интрепретира позицията ни опростенчески, а именно като оправдание за побоя. Работата е там, че надигането на гражданското общество в защита на правата на нападателя нямаше аналог при сходни случаи. Даже често е и обратното.)

Какво ако допуснем, че може би най-голямата тайна е… че просто няма никаква тайна! Тази конституираща липса на смисъл генерира и мобилизира безкрайно много фантазии в името на някакво цялостно обяснение. Тези фантазии се асемблират във всевъзможни и противоречиви конфигурации. Един куп анализи излязоха, в които се търси смисъл и скрита логика: например, социологът Кънчо Стойчев казва, че целта на Енимехмедов е била да заглуши важни истини в иначе публично-достъпния доклад на Доган.

Но обяснителната функция е вкоренена в още два патологични фантазма. Те обясняват и симпатията към убиеца. Гражданското общество за правова държава симпатизира на убиеца не за друго, а защото е искал да убие Доган. Той самият каза, че реално не е искал да убие Доган и всичко е конспирация, но в същия момент им е мъчно, че не е станало! В типичната схема на конспиративната логика, липсата на доказателство за нещо се трансформира именно в най-важното доказателство за конспирацията (пр. “те винаги покриват следите”). В този случай, опитът за убийство на Доган се мобилизира като поредното доказателство за престъпленията на Доган (“инсценирано е и следователно си го е заслужил”). Така (символичното) убийство на Доган е едновременно и присъда, и доказателство.

III. Виктимизация

Друг ключов национален интерпретативен ресурс, изплувал на повърхността чрез спонтанните граждански херменевтични усилия, е виктимизиращата логика. Тази логика е по-жестока от расизма. Основава се на допускането, че всичко е наред с турците, но само докато си нижат мълчаливо тютюн по селата. Но в момента, в който се опитат да се организират политически и спрат да бъдат бедните, безправни жертви, вече не са окей. ДПС едва ли е по-малко корумпирана партия от всяка друга на българския политически небосклон. И въпреки това ДПС централизира в себе си най-голямата омраза. Тази омраза често се оправдава, говорейки от името на “потиснатия” електорат на ДПС: “те са бедни крепостници на ДПС, трябва да им помогнем като унищожим политическото им представителство.” Така се получава нещо много интересно. Отричането на правото на ДПС да представлява турците става чрез претенцията за осъзнаването на “автетичните” турски интереси и така автоматично се заема позицията на (мразената и отказвана) репрезентация на турците. Но с тази разлика, че вторичната репрезентация поставя турците в позицията на безмълвен труд. Поставя ги на “мястото им.”

Любовта към работещите турци се преплита с омраза към политическия елит, който ги представлява на национално ниво. По този начин третира електората на ДПС като лоботомизирани идиоти, гласуващи без да знаят защо. Грижата към “крепостните” жертви магически се трансформира в дехуманизация: докато нижат тютюн и си мълчат, жертвите са ни симпатични. Но в момента, в който докажат, че могат да се организират политически, веднага обявяваме политическата им партия за престъпна и мафиотска, а нейния електорат за безмозъчни деца, които не знаят защо гласуват и следователно имащи необходимостта от родителска опека. С други думи, получаваме демоничен коктейл от съжаление/презрение/любов към безмълвния турски пролетариат и омраза за турците като организиран политически субект. Директната омраза към турците би била по-честна, защото в омразата към ближния личи поне някаква заченка на равнопоставеност. А именно в признанието на потенциалната им способност за превъзмогване на мълчанието и шанс за политическо говорене на собствен глас. При това – да не дава господ – на турски език! (амин!)

Съжалението, виктимизацията и грижата обаче са невъзможни в ситуация на равнопоставеност. Те цъфтят в колониални и семейни отношения между (символни или реални) възрастни и подопечните им деца. Тези отношения са по дефиниция неравни. Тоест, “антирасистите” искат турците да работят и да си мълчат, и това да им харесва. А расистите поне осъзнават, че може би турците не искат вечно да са безгласни работници и са способни на политическо действие и организация наравно с българите. Като ги мразят именно заради това.

IV. Фантазмите на новото-старо дясно.

Иво Инджев изхалюцинира религиозна поличба и месианистично значение в неуспялото убийство. С многозначителното заглавие “Доган си отива, демократичната алтернатива се завръща”, Инджев свързва атентатa с новата формация на Костов, където неуспялото убийство придава почти мистично, катарзисно (пречистващо) значение на българския политически живот: някой трябва да умре, в името на новото (старо) начало. Старо, защото нека си го кажем направо: Костов и сие са политически живи само, защото още не са разбрали, че са умрели. Доган трябва да умре, за да пречисти пътя за истинската дясна партия, която изисква хора, способни на най-висша форма на политическа идентификация! (“Каним всички, които могат да припознаят себе си, защото това е политическа идентификация от най-висша форма, очакваме този старт да даде плодове, каза Костов.”)

Търсенето на дълбок, почти религиозен смисъл пропуска, че убиецът може наистина да е просто луд, който е решил да въплъти националното желание на практика като премахне това, което националният консенсус от началото на Прехода насам е конструирал като най-голямото “зло”: Доган.

И както винаги, всяка теория на конспирацията и расизъм казват повече за този, който ги артикулира, отколкото за жертвата-герой на този тип фантазми. В случая, опитът за убийство не осветли въображаемия “проблем Доган,” а нашата собствена репресирана пост-1989 травма, която изригна с пълна сила като симптом от конспирации, расизъм и виктимизираща логика.

***

[1] http://g-tribune.com/

Тук даже се казва, че “Адекватното поведение бе, Октай да бъде повален на земята изолиран, закопчан с белезници докато дойдат органите на реда”, все едно всеки си ходи с BDSM инструментите нагоре-надолу.

Текстът на тримата студенти е взет от http://hystericalparrhesia.wordpress.com.