Vox populi, vox Dei!

Емине Гюлестан

„Хора, които са прекалено умни,

за да се занимават с политика,

са наказани да бъдат управлявани от глупаци.”

Платон

Какво е нужно, за един протест? Група от хора. Набор от искания. Изчерпан праг на търпимост. А в кои случаи българинът излиза масово на улицата? Когато повече няма накъде. Когато някой му бръкне в и без това скъсания джоб. Да се върнем, към протестите, които за 11 дни свалиха цяло правителство и то без да са го искали нарочно. Много бяха коментарите, телевизионните предавания се надпреварваха да пращат кореспонденти до горещите точки.

Имаше песимисти, доста малко оптимисти и умерен брой реалисти. Искането на народа: край на монополите. Изпълнение: от май месец по кината. Причина: Народът е гневен! Няма кака да не вмъкна, че щом толкова търпелив народ, като българския излиза на улицата значи чашката наистина е преляла. Колко пъти всеки един от нас си е задавал въпроса защо оставаме безучастни към нещастието на своите сънародници, защо не излизаме на улицата, когато виждаме как се злоупотребява с държавността? А защо дори дяконът е написал: „НАРОДЕ????”.

Народът протестира. Сомозапалва се. Избира сградите, където е поместена държавността. Залива се с бензин и драсва клечката кибрит. Колко станаха случаите? Пет, шест? Има значение единствено жестокостта на това деяние. Това крайно отчаяние. Крайно отрицание и на държавността и на живота в тази държава. Но в България никой няма да те чуе ако говориш спокойно, трябва да викаш, крещиш, чупиш и палиш. .И в крайна сметка някой взе ли си поука? Оцеляването в XXI век в средата на Европа е крайно също. Защото, докато България спазвайки европейските правила гасне всеки ден с един самозапалил се човек, то Гърция, Испания, Ирландия,а сега и Кипър получават траншове от милиони евра. Съжалявам, че звучи популистко, но явно е, че нещо някъде не работи добре.

Европа не работи добре. Липсите са много, но като че ли липсата на солидарност е най-смразяваща. Ситият на гладния не вярва и обратното. Моделът Саркози-Меркел, за затягане на коланите, за финансова дисциплина на всяка цена, направи много поражения. Поражения, обаче за редовия гражданин на Европейския съюз. Не за банкерите и финансовите магнати. И наистина, може ли за всички държави да има еднакви правила, и да няма регулаторен орган, който да следи тези правила? Защо се допуска едни да спазват тези правила, а други не? Погледнато формално, на всички държави им е ясно, че има много ненормални неща, но погледнато нормално, ни става ясно, че всичко е формално.

Третият закон на Нютон гласи, всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Или казано в нашия контекст, историческите воли и неволи, предопределят и развитието на определено социално поведение. Когато цяла Европа е в криза, рано или късно то достига и до България. Икономическите рестрикции и затягането на коланите извади хората на улицата. Работата е там, че у нас коланът не затяга талията, а гърлото. Испания и Гърция бяха сред първите държави, които застрашени от фалит трябваше да предприемат икономически мерки, за да предотвратят един колапс на фискалната система. Масовата безработица, а и отнемането на много от привилегиите на населението в тези страни бе поводът за нестихването на народното недоволство. Още от първите дни на новите рестриктивни политики, хората протестираха срещу затягането на коланите. Многозначително може да се тълкува и един протестен лозунг от съседна Гърция, а именно „Тихо да не събудим българите.” Защото българите са ги стиснали за гърлото.

Испания и Гърция, както и Португалия са от т.нар. PIGS държави ( наименование на група страни със сходна икономическа политика и състояние; акроним за Португалия, Италия, Гърция и Испания) или иначе казано правителства, които водят следната политика: „Получените пари наливаш в бездънната яма на нереформираните социална и здравна система, а когато дойде време да се връщат дълговете – просто вземаш още заеми... По-високите доходи не се основават на по-висока производителност, а на дълг. Т.e. развитието е измамно. ”[1] Този вид политика създава изкуствено чувство, че живееш добре докато балонът се спука и хората, които са били подведени или са си затваряли очите и не са си задавали въпроса: ама от къде тези пари, излизат на улицата. Техният мотив е много по различен от българския. Докато испанците и гърците излизат на улицата, за да запазят привилегиите си, то българинът излиза, за да каже, че иска да оцелее. Докато испанците и гърците за застрашени да не получават 13-та и 14-та заплата или пенсия, българите дори не смеем да зададем този въпрос.

Протестите неминуемо водят до промяна на политическата конюнктура. В Испания и Гърция се стигна до предсрочни избори. В България наблюдавайки случващото се много от нас си викаха, че те го заслужават, защото ние тук затягаме колана около гърлото, а те? Ние също осъмнахме с предсрочни избори, въпреки строгите фискални мерки и прословутата вече финансова стабилност. По пътя на логиката, може да се запитаме, кое е по-добре, да поживеем малко над нивото на крайна бедност, рискувайки финансовия баланс в държавата, или да имаме финансов баланс и да не преживяваме.

Новата тенденция, която обединява европейците, е отрицанието на политическата система. Общото между всичките протести е загубата на вяра в политиците. Именно политиците са главните обвиняеми за положението, в което се намира Европа. Лозунгите и в Гърция и в Испания и в България са за смяна на системата. За смяна на политиците. За повече представителна демокрация и за повече гражданско участие. А не сме ли пак ние гражданите, които със своя вот избираме именно онези политици, които след това твърдим, че не могат да ни представляват? Нали точно парламентарната система е форма на представителната демокрация? Разбира се, освен чрез политическите партии исканията на хората от улицата няма как да се канализират. Проблемът за Испания и Гърция е един, а за България много по различен, въпреки че в основите на протестите лежат икономическите неволи.

Но в крайна сметка има и печеливши от тези протести, а това са именно онези партии, които при „нормални условия” не биха получили подкрепа. Ако вземем за пример Гърция, една неофашистка организация като „Нова Зора” взе около 7% и скандализира не само гръцката общественост, но и европейската. Коалицията на радикалната левица СИРИЗА, която за пръв път влиза в парламента през 2004 и взима само 6 от местата в 300-членния парламент, през 2012 май месец достига своя апогей вземайки 71 места. Лозунгите срещу рестрикциите, Европейския съюз, Международния валутен фонд и емигрантите се оказват точните думи на точното място. Принципното говорене за повече държавна намеса в икономиката и за една по-социална политика са общоевропейско явление.

Като направим аналог с България, може би единствената партия, която засега е облагодетелствана е партия „Атака”. Ясно кънтят думите на Волен Сидеров, че ще направи средната заплата 1000 лева, а минималната пенсия 500 лева. Нека споменем и заканата за национализация на енергийните дружества. Ако беше толкова лесно как пък доскорошните управляващи не се сетиха да вдигнат и доходите и пенсиите, да се чуди човек. Но празните приказки, разбира се свършиха чудесна работа и социологическите агенции отбелязаха ръст в подкрепата за г-н Сидеров. Още по-интересно ще бъде и ако се появи и нова партия, която да канализира енергията от улицата, нещо подобно на гръцкото СИРИЗА. Но за сега поне няма ясно оформен политически субект.

Какво ни очаква? Напрежението все още не е спаднало. На небосклона от няколко правителства насам няма новоизгряла звезда, т.нар. месия, а и нямаме нужда от това. Следващият парламент ще бъде натоварен с конкретни искания, не смея да кажа очаквания, защото вече нищо не очакваме. Не може да става по-зле отколкото е сега. Политическите партии изглеждат стресирани. Трескаво се бяга от отъждествяването с политиката. Няма лоши думи, в повечето случаи негативът, който влагаме в думите идва от това с какво ги асоциираме. Дали ще се загуби енергията от протестите в България, или ще доведе до нещо по-добро е въпрос на време. Това, което липсва при нас не е държавността, а държавниците. Хора, които са готови да поемат отговорност. А тези дни се наблюдава един огромен дефицит на тази ценност.

[1] http://argumenti-bg.com/21023/ikonomikata-v-bermudskiya-triagalnik-na-politikata/