Служебен кабинет като диагноза

Васил Маргаритов

Раздвоението на личността е състояние, с което науката се занимава от години. В тесния медицински смисъл понятието касае единствено нозологията; т.е. – заболяването на отделната личност. Но България е на път да даде нов, противоречиво-съмнителен принос в политическата клюкарница. Защото при нас става въпрос не за индивидуална, а за правителствена шизофрения.

Основание за подобно съждение дава действащото в момента служебно правителство. То започна мандата си с някакъв нечуван оптимизъм и с декларации, че уж всичко е наред в държавата, което обаче по никакъв начин не дава обяснение на въпроса защо всъщност го докарахме до предсрочни избори. Това бе първата проява на шизофрения и тя е повече от обезпокоителна. Остава открит въпросът дали новоназначените министри се преструват или наистина не си дават сметка за реалната причина, поради която за няколко месеца ще бъдат в светлината на прожекторите. Дали осъзнават, че са заложници на провален мандат?

Истината е май някъде по средата. Самият премиер, ведно с госпожата генерал от вътрешното министерство и вицепремиерът по регионалната политика едва ли имат илюзии. Те са там, за да бъдат параван на предишния минисър-председател и неговият заместник, който бе и е главният изпълнител на абсурдните напъни в едноличното му управление. Не че няма и други съучастници, но този въпрос в момента е от второстепенно значение.

Другата част от министрите са просто сякаш нематериални. Авторитетът им е толкова абстрактен, че човек изпитва неволно съжаление. Представянето на екипа от новия транспортен министър, например, който е бивш заместник на предишния, беше повече от откровение. Лексика, поведение, интонация – всичко говореше в ползата на един гротескен подбор. Никой министър няма право да звучи по този начин, все пак това е обида за институцията. Кавалкадата се допълва от харвардски отличник и някакъв уж специалист по електронни правителства без портфейл. И понеже циркът трябва да е пълен, имаме си шампион по плуване и актьор, който сутрин снима сериали, вечер играе в театъра, а по обяд си учи новата роля на културен министър. Здравеопазването и образованието са в ръцете на хора от гилдията, за които участието в подобно приключение много скоро ще се окаже повече досада, отколкото правилен избор.

И накрая стигаме до финансовия министър. Ето това е съвсем отделен случай. Това е скритата лимонка на властта, чиято задача несъмнено ще е най-трудната. Преди всичко той е подуправител на националната банка (в служебен отпуск) и затова участието му в служебното правителство е със съмнителна легитимност. Да не говорим, че и самият премиер, по съвместителство наш посланик в Париж, е в същата неприятна хипотеза. Ако разпрострем анализа на ниво останали министри и на техни заместници, картината става още по-отчайваща. Всеки се стреми да се застрахова със спасителния пояс на предишната си служба и сякаш предварително е уверен в негласно провалената кауза на сегашното си назначение. Нито един не е декларирал, че ако не изпълни критериите за участие в служебното правителство, ще се оттегли и от предишния си пост. Няма и да го направи. Политическата етика не е на мода. Бивши депутати вече се записват в бюрата по труда и ще получават по 1,200 лв. на месец. Това е положението.

Но да се върнем към министерството на финансите. Нека само за момент да приемем предупреждението на някои експерти, че страната ни е в практически, но необявен дифолт – което не е нищо друго освен евфемизъм за фалит. Дано да не са прави тези финансисти и икономисти, но те привеждат няколко съвсем логични довода. Според тях неразплатените сметки на държавата и на общините вече са достигнали критичния праг, отвъд който нормалното възстановяване (без извънредни мерки) няма да е възможно. Анемичната ни икономика и колабиращата заетост се съчетават с убийствен спад на потреблението, което е почти предизвестена смърт за финансова система с нашите параметри и възможности. Изчезването от пазара на огромен процент от малки и средни предприемачи на практика елиминира идеята за конкурентоспособност и оттук-нататък можем само да очакваме непредвидените реакции на едрите икономически кланове и лобита, когато паниката и прозрението стигнат и до тяхното съзнание.

Същата група песимистично настроени анализатори ни напомнят и още нещо – че винаги и по всяко време трябва да внимаваме за това кои са най-пазените тайни на едно управление. В случая освен катастрофалният срив на потреблението упорито се премълчава и реалният ръст на цените – но не само към настоящия момент, а като тенденция за най-близко бъдеще. Премълчават се също така и реалните измерения на явлението „загуба на жилище заради дългове”. Нека поясним – не става въпрос за лошите кредити при неизплатени ипотеки. Те са отделен риск, отделен случай. Става въпрос за нова група от наши съграждани, някои от които дори не са безработни. Някакъв неизвестен и трагичен процент от българските домакинства произвеждат дългове и независимо от всичките им усилия са обречени на запор и разпродажба на имущество. Това са новите бездомни и безперспективни българи. Това са новите отчаяни, някои от които се самоубиват, други се криминализират, трети се гетоизират, четвърти се пропиват или дрогират – но под какъвто и знаменател да ги подведем, те отпадат от съзидателната част на обществото ни.

В тази връзка служебният финансов министър прилича повече на човек, чиято главна задача ще е да натроши неприятната истина на малки цветни парчета и да ни показва по едно шарено стъкълце на ден – не повече. И той ще изпълни тази задача без напомняне, защото състоянието на хазната от предишния мандат няма как да е станало без съучастието и на националната ни финансова институция, в чието гуверньорство той е участвал и на практика продължава да участва.

Как обаче се стигна до такъв служебен кабинет, пълен с толкова зависимости и статисти? За да си отговорим на този въпрос, ще трябва малко да се позанимаем с генеалогия. Преди всичко да напомним, че според Конституцията служебен кабинет се назначава от президента на републиката. А сегашният ни президент е уникално явление. Четвърти поред в историята на нашия преход, той е единственият досега, чиято кандидатура е издигната в резултат на еднолично решение, взето от действащия тогава (и вече бивш) премиер Борисов. Колкото и да пренебрегваме този унизителен спомен, той ще продължава да генерира дефекти – впрочем първият дефект е може би именно служебното правителство в този му вид и в тези му функции. Защото това правителство е обречено да носи наследствените белези на своя истински родител. И негова единствена задача ще е да спаси от неизменната политическа смърт именно този родител, или поне да я отложи във времето. И за това ще помагат всички онези, които имат сметка от оцеляването на наложеното статукво. Нека го кажем по-просто: колективният орган на служебната изпълнителна власт, ведно с президента, ще претърпят всякакви давления и унижения, за да обслужат реабилитацията на една-единствена личност, чрез която ще се надяват да оцелеят групи и интереси, които иначе трябва да търсят ново решение или да отстъпят от сцената. Затова е нужна реабилитация именно на персоната, а не на политическата формация, чрез която през последните няколко години се имитират републикански и демократични ценности. Господин Борисов е на път да се превърне в злия гений на българското задкулисие, докато в същото време ще продължава да живее под дамоклевия меч на неясното си бъдеще. Защото оцеляването на самотния имитатор няма как да зависи само от усилията на един служебен кабинет. Съдбата му ще се решава от много други, в това число и подмолни, фактори.

Но нали все пак членовете на едно правителство, каквото и да е то, както и членовете на едно президенство, не могат да бъдат манипулирани и принуждавани до безкрай? Нали все пак там има хора образовани, поотъркали се в кариерата, в европейските институции и в живота зад граница? Няма ли да се опълчат, да се противопоставят и да издигнат собствен глас? Спокойно, тази сметка също отдавна е направена – ако тези екипи имаха потенциал за самостоятелност, те нямаше да седят в тези служебни кресла, където се намират в момента. Въпреки че изненади винаги са възможни – това са така наречените „капани” на историята. Някои неща се случват, независимо че са взети всички предохранителни мерки.

По-важното е друго. Въпросът е в това дали членовете на служебния кабинет осъзнават истинската цел, за която ще бъдат употребени през техния кратък и бравурен мандат. Някои вероятно са го знаели предварително – за останалите тъжното откритие тепърва предстои. И ето от тази отправна точка започва политическата шизофрения. В началото тя приема формата на обикновена мимикрия – всички сме (почти) нови, диалогични, симпатични и добронамерени. Оставете ни да опознаем обстановката и да видим как ще си общуваме по някои от позволените теми. Но само от позволените.

По другите въпроси, които са табу, няма да се каже нищо съществено. Скритият фалит на хазната, размерът на подслушванията, финансовите потоци от контрабандата на цигари, износът на амфетамини, реалната собственост на фотоволтаиците и на ветрогенераторите... Сакън! Нито дума.

Ситуацията е почти като в стария виц от времето на социализма, който сега разказват в нов вариант. Отишъл един старец при семейния лекар. „Докторе, едно чувам, друго виждам” – оплакал се той. „Е, да де, ама ние от ГЕРБ не лекуваме” – отвърнал лекарят.

Така всеки пътува към собственото си прозрение и ето че идва денят, в който и най-непредубеденият член на този служебен кабинет изведнъж проумява, че по големите въпроси на деня той няма и не може да има собствена дума. Въпреки че вътре в себе си той мисли и чувства различно. Той вече е шизофреник по неволя. Състоянието е в скоротечна форма, защото, за разлика от нормалния мандат, служебното правителство е нещо като ваканционен флирт. Кратко припламване на политическия небосклон, трошици от слава, някоя и друга бърза сделчица – и ето ги изборите. Е, винаги има шанс да не се състави правителство и да останеш още някой и друг месец на власт. Само че условията са същите – ще се изпълняват чужди воли и послания. Никакъв собствен принос, никаква собствена визия. И ако много слушкаш и ако не си омръзнал прекалено на скритите диригенти и на публиката, може и да се качиш на влака за следващото управление. Може да те поканят отново. Защото вече ще си доказал най-важното – че имаш качествата на шизофреник по служба.

Тази формула обаче трябва да се разшири, понеже става въпрос за ново явление и понеже все пак говорим за цял министерски съвет, а не за терзанията на отделни министри. Непознатата диагноза може би се заключава в това, че буквално пред очите ни един цял кабинет и един цял служебен мандат ще се превърнат в инструмент за отдалечаване от демокрацията. Вероятността да се случи нещо друго съществува, но все още е невероятно малка. Чрез служебните назначения ще се „перат” вече не само пари, но и партийни лидери, за да може да се върне на бял кон нискочелата милиционерска камарила, освежена тук-там с някои нови конници. Ако се налага, главният церемониал-майстор също ще бъде отстранен – и той добре знае това. За разнообразие може да ни сложат някой по-европейски премиер, този път може и с познания по английски език. Но това не променя същността. Защото България е в плен на монополи и на икономически кланове и това отдавна е известно на всички. Тяхната власт се закрепи неимоверно по време на последното управление, продължило малко повече от три години и половина. И на страната ни ще е нужно поне десетилетие, за да се измъкне от това тресавище. В тази връзка времето на този служебен кабинет ще е загубено време – истинският дебат за нужните промени дори няма да бъде започнат. Независимо какво нашепват и крещят вътрешните гласове на раздвоените служебни съучасници.

24.03.2013