Евромайдан

Васил Маргаритов

Нещо странно се случи във Вилнюс на 29 ноември 2013 година. Всичките 27 държави-членки на ЕС се събраха да проведат исторически третата поредна среща с екзотичното име „Източно партньорство”, която по замисъл трябваше да включва и Армения. Само че Ереван избра митническия съюз (МС) на Путин и засега не дава признаци на разкаяние. Ето защо на този етап „източните партньори” на ЕС остават в съкратен формат и включват Молдова, Грузия, Украйна, Белорусия и Азербайджан.

Само че на срещата във Вилнюс се случи нещо, което може би ще направи датата 29 ноември черен ден за Европа. Не е чак толкова изненадващо, че президентът на Украйна Виктор Янукович в последния момент отказа да подпише договора за асоцииране. Изненадващо е, че някои от основните играчи в процеса се оказаха изненадани. Нещо повече – в дипломатически план ЕС се оказа крайно неподготвен за подобно развитие на събитията.

Нека да припомним, че само десет дни преди това – на извънредно заседание на Бундестага – госпожа Меркел изрично подчерта, че програмата „Източно партньорство” НЕ е политически инструмент за разширяване на ЕС, а само усилие за демократизация и модернизация. Думите ѝ бяха предназначени предимно за Путин и русофилите на изток от Киев, но не дадоха никакъв резултат. Не бива да се забравя също така, че Меркел употреби дори фразата „сенките на Студената война са още живи.” Това външнополитическо послание трябваше да бъде разчетено като готовност за предварително и неофициално съглашение относно асоциирането на Украйна, но такова явно не е било постигнато, а – както се оказва – дори не е било търсено от страна на представителите на ЕС.

Защо се получи така? Предишните две срещи на програмата „Източно партньорство”, които бяха съответно в Прага и Варшава, достатъчно ясно показаха трудностите, които ЕС ще срещне при асоциирането на Украйна и Беларус. Предишните срещи показаха също така, че Европа трябва да промени подхода си към бившите съветски републики, ако иска да постигне траен успех.

Беше ясно също така, че стокооборотът между Русия и Украйна намалява катастрофално – понижението през 2012 год. бе 11%, а през 2013 год. – 14.5%. Това на практика поставя Украйна в прединфарктно икономическо състояние, или както напоследък се изразяват специалистите – състояние пред „дифолт”. Което от своя страна носи изключително висок риск и за руската икономика. В тази връзка имаше многобройни предупреждения, че предложенията за асоцииране от страна на ЕС и предварителните преговори с МВФ не са адекватни на стопанската ситуация, което пък от своя страна още повече развързва ръцете на руския президент за оказване на безпрецедентен натиск върху Украйна. И всички признаци сочеха към това, че Путин нито има голям избор, нито ще се поколебае да приложи такъв натиск.

Защото Украйна не е просто Източна Европа. Украйна не е просто и само бивш съветски сателит. Украйна не е просто цел за асоцииране в Европейския съюз. Украйна е огромен проблем – тя е онзи крайъглен исторически камък, за който много хора и фактори от двете страни на руско-украинската граница са готови да водят битка на живот и смърт. Впрочем – тази битка май вече започна.

Има и още един съпътстващ фактор – съвременна независима Украйна се образува като държава буквално пред очите на последните две поколения, но тя не притежава белезите на държавност с единна и исторически определена нация. Държава и народ има, но украинска нация няма. Отгоре на това процесите на управление се развиха така, че новосформираният украински елит – предимно новобогаташи по елцинов модел – страшно се страхуват от своите събратя – руските олигарси. И с основание. Защото за руско-съветското имперско съзнание понятието Украйна се измерва предимно в колониален план. Икономиките на тези две държави са обвързани по такъв начин, че рано или късно (по-скоро рано) руската мечка ще се опита да задуши всички прояви на национална независимост.

Ето защо когато кадрите от Евромайдан обиколиха света и когато видяхме лозунги като „Европа, отваряй вратите” и други подобни, на практика в Кремъл новото геополитическо обвързване беше вече факт. За изключително кратък срок – в течение само на няколко дни – Путин и Янукович подписаха 14 споразумения в три основни сфери – машиностроене, енергетика и космическа промишленост. Само че подготовката на подобни текстове отнема месеци, а понякога и години. Затова за никой от сериозните наблюдатели не е тайна, че сделката е била подготвена много преди това. За последните решаващи дни са били оставени само детайлите, които в никакъв случай не са маловажни и понякога решават съдбата на цели държави за години напред.

Събитията, които последваха след Вилнюс, носеха доста театрален характер с висока степен на предвидимост. Ако не друго, то в последните години вече имаме утвърдени практики в режисурата на политическите протести. Евромайдан – и съответно Антимайдан. Сини европейски знамена от едната страна, червени знамена със сърп и чук – от другата. Окупация на сграда. Пиано на площада. Сандвичи и кафе за протестиращите. Пари за неправителствени организации, чиито лидери са бивши или бъдещи стипендианти на разни фондации. Активиране на националистите – в случая ултрасите от организация „Братство” на Дмитрий Горчинский. Малко инженеринг за американския проект „Кличко”. И така нататък.

Е, срещат се и местни особености, иначе публиката съвсем ще заспи. Пребит журналист (Юрий Кот), сълзотворен газ, барикади от лед, някоя и друга полицейска оставка, дъжд от помилвания и амнистии по празниците и други подобни, които в никакъв случай не променят общата картина.

А тя е, че от месец декември 2013 год. Европа вече е различна. Различието се състои предимно в нивото на конфликтност и в липсата на реален диалог между Изтока и Запада. Това е доста тъжно различие – то не отразява завещанието на бащите-основатели на Европейския съюз, които мечтаеха за Европа без противопоставяне.

Остава да видим накъде ще тръгнат събитията през 2014 година, но новата цена за Украйна, по която ще са плащат доставките на руски газ, вече е факт. Факт е също така и сериозното намерение за съвместно празнуване годишнините на Гогол и Шевченко, а също така и на 70-годишния юбилей от освобождаването на Севастопол от германска окупация през Втората световна война.

В същото време откъм западната граница долитат съвсем други сигнали. Сепаратизмът там не е отмирал никога и ето че кметицата на гр. Рава-Руска, който се намира на 2 км от Полша, с единодушната подкрепа на местния парламент е изпратила писмо до Брюксел, в което се изразява готовност за асоцииране към ЕС само на тяхната община, независимо от решението на централното правителство. Възможно е жителите на гр. Рава-Руска да се окажат по-големи пророци, отколкото биха могли да предположат. Защото след 1 декември в Украйна често разказват един тъжен анекдот – „Кое остана единственото неразединено нещо в нашата страна?” – Отговорът е: „Гривнята”. (Бел. авт. – става въпрос за названието на украинската национална валута.) Както винаги – и този път добрата шега е сестра на истината.

26.12.2013