Анатомия на един жребий

Вилдан Байрямова

„Мамо, баба ми каза, че тези книги със стихове ти си ги написала, но тук не е твоето име и каза, че заради това трябва още повече да те обичам. Но това не си ти?“. „Аз съм, същата, но имаше едно време преди ти да се родиш, когато се наложи да си измисля ново име. Защото ми откраднаха моето и след това ми го върнаха…“. Кратък и смразяващ диалог с дъщеря ми, когато беше само на 6 /с извинение за личния момент/.

Когато порасна, въпросът не беше толкова за откраднатото име, а „защо“. Още не мога да намеря правилното обяснение, такова, каквото тя ще разбере и проумее, измъквам се с препоръки да прочете книги, изследвания, статии. „Ние това не сме го учили по история, значи не е било толкова страшно и важно“ – следва почти въпрос, почти ударна констатация, въпреки прочетените свидетелства и документи.

„Учебниците по българска история са пренаписвани няколко пъти. Историографите не понасят политически поръчки за осъвременяване на историята на държава с хилядолетно присъствие на световната карта. И са категорични, че именно заради поредицата от многократното пренаписване на учебниците битува и твърдението, че историята е слугиня на политиците. Може да преосмисляме историята, но не може да я пренаписваме“. Това са думи на известния академик Георги Марков. Според него двете най-страшни престъпления на комунистическия режим са македонизацията в Горно-джумайска област и унищожаването на Дружба „Родина“ чрез Народния съд като монархо-фашистка организация.

„Възродителният процес“ също е престъпление, но не може да се сравнява с етническо прочистване, каквото е имало в Източна Тракия. Българската държава се е чувствала толкова силна, че може да ти смени името по милиционерски. Не може на целокупния български народ да му се внушава, че той е преименувал българските турци и българските мюсюлмани. Вината е лична, тя не е колективна, всеки трябва да си носи отговорността. Защо още през 90-те не осъдиха виновниците, тогава и Тодор Живков беше жив, но му направиха кокошкарски процес? Неправилно се твърди за етническо прочистване, когато се говори за „възродителния процес“, при него няма етническо прочистване като в Босна и Херцеговина в първата половина на 90-те години“. Това също е позиция на същия този особено виден български историк. Останалите не се различават от него по безхаберното и престъпно неглижиране на най-голямата национална трагедия от най-ново време.

Историците скандално премълчават жестоката фактология, в която има палачи и жертви, потърпевши и очевидци, свидетели и преки участници. Съучастници ли са историците в престъплението на тоталитарната държава и в процеса на асимилацията на цял един етнос? Да знаеш и да мълчиш е съучастие, да знаеш истината и да я преиначаваш в полза на виновника е лъжесвидетелство. Това последното ми го каза един учител по история. Той получил изселническа виза, но краката и сърцето му отказали – щях да бъда предател, казва. Но и той в класната стая мълчи, премълчава онова, което е видял с очите си в смутната зима през последната седмица на декември 1984 г. и после в горещата пролет и лятото на 1989 г. В учебника истините ги няма и учителят си мълчи, преподава стриктно по учебните планове. И си мълчи, защото историята мълчи. А децата не знаят, защото учителят не им разказва това, защото историците мълчат. Затова и моята дъщеря знае малко, не може да го осмисли и вече дори не задава въпроси. Родена е през 1995 г., 10 г. след кървавата предновогодишна седмица на 1984 г. И не знае, че дядо й с името на свещения мюсюлмански празник 6 месеца преди това е ходил смачкан от тежки предчувствия за предстоящите ужаси – паспортът му е отнет в АПК Комунига, оглавявана от въоръжено ченге от ДС. Партийната повеля е била побългаряването да започне от набедените за смесени бракове точно от този район в Кърджалийски окръг. Само присъствието на бойната й баба предотвратило побоя, но не спасило документа за самоличност…

Внучката на Байрям не помни дядо, подпрял главата си с двете ръце на масата и безмълвен със седмици, нито сълзите му и скърцането със зъби, за да не ревне с пълно гърло. Тя не знае, че когато потеглиха керваните с бежанците към Турция, любимият й дядо се вторачи в майка й и попита: „Кажи какво да правим, да тръгваме ли и ние, от теб зависи?“ и няма как да знае отговора на мама: „Никога! Пъпът ми е хвърлен в Арда и не мърдам оттук, ако ще да ме убият“. Няма и как да се досети, че от този избор е зависела и собствената й поява тук, в България, в Кърджали. Някой ден ще разбере, че историците са изтеглили грешното листче, сакатия жребий.

25 години след трагичните Майски събития първо в Джебел, а после и в Североизточна България, сегашният заместник-председател на Народното събрание Алиосман Имамов настоя истините за „възродителния процес“ да влязат в учебниците по история, но без двоен аршин и без внушения за омраза и противопоставяне. „Възродителният процес“ започва от началото на миналия век, а според някои анализатори досега е имало 8 подобни процеси. Първата и може би най-тежка форма на насилие срещу мюсюлманите е още през 1912 г., т.нар. „кръстилка“, когато в Родопите в името на вярата са избити хиляди мюсюлмани. Къде в учебниците по история могат да бъдат прочетени правдоподобните факти? Няма да ги срещнете, защото в България има историографи, автори на учебниците, за които историята е торба, пълна с листчета, на които са написани исторически факти. Те бъркат в торбата, вадят листче и ако написаното им харесва, го пишат в учебниците, а „възродителният процес“ не им харесва и не го написаха“. Това каза Алиосман Имамов от трибуната на възпоменателния митинг в Джебел за жертвите на комунистическата репресия от 1989 г. България няма интерес от този двоен аршин към историята, защото се нуждае от обединение, единство и консолидация, защото няма държава в света, която да реши големите си социални и икономически проблеми, без да е осигурила единството на своята нация и народ, подчерта още той. И го каза заради вашите и моите родители, заради нашите деца. Ден по-късно метафората му за жребия се повтори.

Милан Миланов, бивш зав.-отдел „Идеология“ в Общинския комитет на БКП в Кърджали, председател на временния Изпълком на ОНС от октомври 1990 г. до декември 1991 г., балансирал нагласите на паралелните митинги в Кърджали тогава:

„Спомням си хаоса, който настана изведнъж пред селските кметства и паспортната служба в Кърджали. Някой изведнъж изсипа стотици хора там, бързото издаване на задгранични паспорти не беше възможно. Изпратиха ме в село Миладиново да ръководя реда и организацията, всички бяхме разпределени по микрорайоните на окръга да убеждаваме хората да не тръгват. Тогавашният областен управител Минчо Йовчев написа открито писмо с призив никой да не заминава от родината си, а после беше подложен на натиск от Политбюро. Отивам в селото и гледам огромна опашка от хора с наведени глави – като животни на заколение. Сви ми се сърцето от болка. Чакаха си реда за теглене на жребий – сгънати листчета с номер, сложени в една купа и всеки трябваше да бръкне в нея, за да извади „късметче“. Не можех да повярвам, че това наистина се случва. Не видях никаква радост или облекчение в очите на онези, които получаваха по-преден номер. Лицата им бяха каменни, очите им – празни…Разговарях с много хора, те не можеха да дадат смислен отговор на това кой ги стовари на опашката за паспортите. Казвах им, ето, тук е домът ти, тук си израсъл, животът ти е тук, пъпът ти е хвърлен тук и тук си видял небето за пръв път, защо тръгваш и къде отиваш? Те имаха чувството, че някой ги гони от страната. Аз също. Питал съм се кой ни внуши на всички, че държавата не иска част от хората си. Етническите българи не можехме да проумеем какво точно става. Кошмарно тежко беше това време. После се създаде и едно особено настроение спрямо заминаващите – те зарязваха всичко, по нивите нямаше живи хора, училищата притихнаха пусти. Партийната власт разпореди да се организират бригади и чиновници тръгнаха да берат тютюн, да доят крави и какво ли не още. Това провокира отделни групи българи да твърдят, че заминаващите никога не са мислили за България и затова отиват в Турция. Това беше крайна, радикална и крайно несправедлива позиция. Бежанците от Тракия и потомците им в Кърджали, а те са по принцип с националистическа захранка, сякаш тържествуваха. Не случайно се създадоха ОКЗНИ /Общонародният комитет за защита на националните интереси/, БНРП /Българска национал-радикална партия/, ОПТ /Отечествена партия на труда/, а по-късно и партия Атака.

Слава Богу, и двата етноса не си позволиха да прекрачат онзи праг, който отива отвъд човещината, нямаше физически посегателства, а дори само един подобен инцидент би отключил онова, което видяхме при разпада на Югославия. Така щеше да бъде отровен завинаги и животът в държавата ни, и моделът на съжителството ни“.

Джемал Емурлов-Джими, художник:

„Какво, че името ми е Джемал, аз съм български художник. Аз съм част от този въздух, от тази земя. Нека да не ти звучи патетично, но винаги така съм мислил за себе си. Два пъти съм плакал през живота си. Първият път, когато баща ми ме помоли да му измисля българско име. Вторият път, когато тръгнаха успоредните митинги – на единия площад българите, на другия турците. А аз като подивяло куче – сам в ателието. Не можех да си обясня нито защо тръгнаха керваните към Турция, нито после абсурда на митингите…Кръстих баща си, от Емурла стана Емилиян. Аз имах златен баща, красив, синеок, със светла коса, кротък и сдържан човек. Малко след голямото изселване замина и той с майка ми при двамата ми братя в Измир. Върна се в България да се видим и си отиде завинаги. И друго не разбирам – защо 4-5 години след смяната на имената турците хукнаха към Турция – това е чужда земя, те не са част от нея! Аз не мога да си представя да живея другаде, може би не съм в час. Е, ходих на гости при братята ми в Измир, вдигнали триетажни къщи, хубаво. Не ме свъртя, едва издържах 4 дни. Рано сутринта запалих колата, даже дрехите си забравих и отпраших към Кърджали. Много красив град е Измир, но не издържам на чуждо място. Аз не мога без приятелите си, не съм самотен никога. Ако ме видиш сам, то е за малко – или някой току що си е тръгнал, или чакам някого… Иначе и аз се изкуших по гурбета, но не е за мен това да съм далеч от Кърджали. Състудент ми издейства назначение в Измирската художествена академия като преподавател. И се навих, събрахме се приятелите в ресторант „Москва“, пийнахме за прощаване и потеглих.

На ничията земя между граничните пунктове на Капитан Андреево и Капъ Куле обаче дадох рязко назад, след 3-4 метра просто направих рязък завой и препуснах като луд към Кърджали. Буквално влетях в ресторанта, а приятелите сякаш са ме очаквали, бяха си там и тъжни едни. Но пък нямаше изненада, те си ме познават. Ще зарежа аз родното село Чифлик, река Арда и Кърджали, и ще хукна в…да не казвам къде, как пък не!“

Тази история художникът Джими ми я разказваше неведнъж до този февруари, който го отнесе внезапно и завинаги, и го прати на небето над родния му край. Подобни истории има стотици хиляди. Има и други, неразказани, премълчани като свит между зъбите вик, скрити в убийствената носталгия на прокудените далеч. „Когато в детската градина поискаха да подпишем декларация, че синът ни няма да бъде обрязан, мъжът ми избесня. Бяхме пред избор – или Неджми да остане без работа, или да отиде в Белене, а за мен провал. Научих Ервин, детето ни, да рецитира „Жив е той, жив е“ – един вид иронично самоудовлетворение в тези мътни времена. Най-трудното за мен беше да обясня на това мъничко хлапе защо вкъщи е Ервин, а навън Емил, без това да се отрази на крехката му психика. Казах му: „Нови дрешки, сине“. Това си спомня Сехер, дъщеря на известния журналист от в. „Йени ъшък“ Сеит Керим, вече покойник.

Учителката в село Фотиново, Кирковско, Зекие Хасан още не може да забрави безпрецедентната забрана, паднала върху турския език. По време на „покръстването“ е била с 2-годишен стаж в професията. „Дори по-големичките ученици не разбираха защо се случва всичко това. По-късно и те осъзнаха какво означава вандалщина над човешкия индивид. Заради това безумие, наречено от властите „възраждане“, останах с едно дете…Невъзможно е да опишеш преживяното, прекършената младост. Има те, но те няма, без дъх, ням, глух и велик българин от трето качество. Мислила съм да се махна от България, но не можах, а и душата ми не го искаше, краката ми се подкосяваха само при мисълта, че мога утре да не видя поляните и хълмовете на планината отсреща. Сега разказвам на моите ученици онова, което няма да прочетат в учебника по история. Те обаче знаят кой е Нури Адалъ и много други истини знаят“, с буца в гърлото разказва Зекие и показва снимки от последното възпоменателно тържество в памет на българския Нелсън Мандела.

Изборът на историографите да мълчат е непростим. В торбата на „късметите“ със сигурност го има и нашето листче. Принудителния избор на прекрачилите границата при Капитан Андреево те отказват да регистрират, ние се опитваме да не забравяме числото им, а децата ни не разбират нашите разкази. Ще узнаят ли децата на нашите деца откъде и защо идват на белия свят, ако го няма написан черно на бяло жестокият жребий? Историята не може да бъде слугиня на политиците, тя е хроника на събитията, пък и на жребиите.