Децата на Възродителния процес
Йозлем Садкова, Исмаил Кабак
Не, това не е поредната статия, пълна със статистика, популизъм и политическо говорене. Тук няма да намерите, нищо предизборно, нищо скандално, нищо измислено. Тук ще бъде описана истината за едни млади хора, за едно поколение, което се роди с печата „ абе те са … от малцинствата”.
Не, това не е история, защото в днешно време „историята” се превърна в еквивалент на приказка. През няколко години ние учим различната история, на една и съща държава. И всяка история зависи от това – кой е на власт, какъв е политическия режим в страната, а авторите ли – в техните писания водеща роля изиграва обрисуването на „правилното” въздействие върху ученика, а не до колко текста кореспондира с истината. Истината, именно тя ще е водеща днес. Чрез истината на едно момче и на едно момиче, ще може да се даде отговор на въпроса „И какво от това? 25 години след Възродителният процес- какво се случи след това? Сменяха имена, паспорти, надгробни плочи – и какво от това?”
Какво от това ли, какво последва? Родихме се ние, едно малко „по-различно поколение”. Още от предучилищната възраст, знаехме, че сме деца от малцинствата и че именно този факт ще е предопределящ в отношението на останалите към нас. За родените през 80-те години, връстници на последните и най- мащабните изселнически кампании, освен наследството по произход, освен по специалното отношение към тях, те трябва да събират в себе си една съвкупност от „помни, но бъди толерантен”. Дните ни са различни, така както цветовете на цветята - еднакви няма, ден с ден не се повтаря, а напротив всеки следващ носи изненада…
Често, когато се събере цялото семейство, като задължителна тема си остава т. нар „Възродителен процес” и ние слушаме за едни времена, почти нереални за нас, времена в които някой идва и ти забранява да използваш името си, определя дрехите ти, определя празниците ти, определя имената, с които е подходящо да погребеш родителите си. И да, нормално е да се разбунтува едно пламъче вътре в теб, което да иска справедливост, но … утрешният ден вече е подготвил изпитание. След една такава вечер, на спомени, изпитанието, което бе подготвено за едно момче на 28 г. от гр.Сърница, живеещо във Варна не закъсняха.
Медовец е едно от най –потърпевшите села по време на Възродителния процес, заплатило прескъпа цена, за едната свобода. Тоягата на селяните бе счупена от ботуша на властта. Участници- селяни и милиция. Куршум срещу камък. Гонене, обида, бой, убийство.
Април - май 2014 г. при 27 годишно момче от малцинствата идва прегърбен старец, беден, с развалени зъби, а лицето в бръчки- като от нож нарязани. Пита дядото за работа. Момчето от малцинствата, знае що е да си беден и започва да помага на дядото. Дава му работа. Сприятеляват се. Ден като ден, но май и той няма да е толкова обикновен. В разговор между дядото и момчето, споменава се за смяната на имената, изселници и с. Медовец. С усмивка дядото споделя: „Ми аз бях от милицията дето беше в Медовец.” „И какво точно правеше там?”- пита момчето. „А, биехме ги и ги гонехме по байрите.”Какво направи момчето ли…
Месец май – месец на абитуриенти и абсолвенти. 16 май 2014 г. тържествена промоция на абсолвенти, връчване на дипломи. Дипломите се раздават по успех. Първа трябва да си вземе дипломата 26 годишната плевенчанка от малцинствата. Преподавателя, който й преподава по 8 дисциплини за 4 години и има осем успешно положени изпита – неуспява да й каже името, опитва втори път смеейки се. Момичето става, в залата вече всички се смеят, някой казва: „ Вижте тя се изчерви!” Какво направи момичето ли…
Както бе написано в началото: тук статистика няма да има, 25 години след „Голямата екскурзия”, статистиката може да я видите чрез нас, в начина по който живеем, ние децата на възродителния процес, процес които започва още в началото на 19 век, защото той не е само мозайка от събития за десетилетието 80-90 г. За това, какво сме означавали за държавата, в лицето на тогавашния първи става ясно в речта му при посещението на турския министър на търговията през септември 1964 г., Т. Живков заявява: „Не можем да се съгласим този въпрос (б.а. проблема с турското малцинство и изселническата криза) да трови отношенията между нашите две страни.“
Днес, 25 години след края на агресията срещу турското малцинство, 25 години след края на издевателството над мюсюлманите в България, ние децата на възродителния процес ще ви разкажем защо сме такива, защо очите на родителите ни се пълнят със сълзи, когато говорят за случващото се тогава, за униженията, за обидата. Ето я представяме ви истината такава каквато е била, в каквато са живеели семействата ни, а не такава за каквато говорят по медиите.
Годината е 1971 г. час на класа на ученици от втори клас в гр. Сърница ( б.а. населението на Сърница е изцяло помашко). Учителката, етническа българска, казва на децата: „Деца, сега аз ще ви измисля по едно българско име и оттук нататък тях ще използвате в училище, но не казвайте в никакъв случай на родителите си!” Родителите разбират, стига се до скандал и до края на учебната година учителката не нарича децата с избраните от нея български имена. Година по- късно през 1972г. доброволно сменилият си имената с български, към момента вече Сергей Куртов е назначен за милиционер в Сърница. През април месец спира за проверка автомобил на негови съграждани и отнема шофьорската книжка на водача. Назрява скандал. Милиционерът е убит. Единият от убийците се предава. Останалите са заловени в близост до гръцката граница. Извършителите на престъплението са осъдени. Трупът на милиционера, отрупан с венци е поставен за поклонение ,два дни в една от класните стаи в училището в Сърница. Първо под строй са минавали всички ученици, след тях и всички сърничани. Куртов е погребан с почести в центъра на планинското градче. Паметната плоча и до днес е там. Ден след погребението му, всички паметни плочи в гробищният парк са изпочупени. Сменят се като на тях се изписват български имена. За месните жители това е било предупреждение, да не се бунтуват, защото държавната власт е над тях. За няколко месеца натиска от страна на държавата да се заличат всички мюсюлмански имена, става неимоверен. В Сатовча и Рибново се стига до сблъсаци с милицията.
В края на 1972 г. децата от втори клас са вече с български имена и другарската свободно използва българските им име, без значение е вече волята на родителите. Това е ориста и на цялото село. Някои от по-непокорните мъже, които не искат да оставят името на рода си бягат в Балкана, но след няколко дни в търсене, управата в Сърница преименува децата на тези мъже, като им дава най-благозвучните и често срещани български имена.
70 години на миналия век. Градът в Плевен. Поради малочислеността си турското малцинство в града няма обособен квартал. Всички, които са с етнически малцинствен признак живеят заедно в кооперации и жилищни пространства с етнически българи.
Сутрин. Звъни се на входната врата, отваря майка на две деца. Идват от общината с писмена покана – „В едноседмичен срок ела те цялото семейство, за да си смените имената. След една седмица ще сте преследвани от закона ако не промените имената си български такива.” Не се вдига много шум, освен ехото от коридора на блока: ”На турчанката си й смени имената”. Цялото семейство си сменя имената с български. За това с каква сили се тръгва сутрин за работа или училище с мисълта, че днес трябва да се изправиш пред всички твой колеги, учители, съученици, работодатели и да им кажеш: „ От днес аз не съм Ахмед, наричай те ме Ангел.” Междучасие на четвъртокласници. Момиченце в бързина казва нещо на турски, другарката веднага реагира: „Няма да говориш на тоя цигански език! Чу ли какво ти казах?” Момиченцето се прибира засрамено и казва на майка си, че неиска повече да говори на този „цигански език”. Дали са се срамували мъжете, жените, подрастващите….. Отговора на този въпрос го знае всеки за себе си, крие го вътре в себе си. До края на 70-години много хора търсят спасение в южната ни съседка Турция или както се говори по онова време: - „Страната, в която се яде слама, дори и там не ви искат.”
Дори след като в тази малцинствена група не остана не преименуван жив или умрял човек, тези хора продължават, по думите на Т. Живков да „трови” и един от способите за ликвидиране на това тровене е ликвидирането на всички етнически, религиозни, етно културни белези. В началото на 80-те години в шивашки цех в Родопите работят само мюсюлманки и всичките те носят забрадки. В един обикновен работен ден в обедната почивка, вратите на цеха се заключват. До всички врати и прозорци има охрана. Под строй всички жени са вкарани в стаята на счетоводителката, където ги очакват 3 фризьорки. Забрадките на жените биват хвърлени на земята, а фризьорките им правят всевъзможни прически, като поръчението било да са „по- рошави”.
Как са се почувствали тези жени, срамували ли са се? След като на сила са им свалили и изхвърлили забрадките, след като са с по-модерни и по-рошави коси, тези мюсюлманки по-българки ли станаха? Години след това в Сърница обикалят патрули, които следят дали жените носят забрадки. Ако жена ти хода със забрадка, нямаш право да ходиш на работа. Как се отговаря на въпроса: „Ти оправи ли жена си с главата? Ако не си още – прибирай се, нямаш право да работиш. Донеси документ, че жена ти не носи забрадка, да отиде там в кметството да я видят и ще те пусна на работа!”
Спомняте ли си за онова момиченце от Плевен, на което другарка му забрани да говори на „този цигански език”? В края на 80-те години се случва трагедия в семейството й и тя трябва да погребе баща си - знаков футболист на Спартак Плевен. Доказал се с таланта си във времена, в които не са благоприятстващи за неговия успех. Въпреки това, въпреки негативите към неговата етническа принадлежност, той е успял да извоюва име в града, име с което да бъде запомнен, име което означава нещо за колегите му, за любителите на спорта. Име, за което не е позволено да стои на надгробната му плоча…
Ние децата на Възродителния процес знаем, знаем за подиумите пред джамиите, знаем за забраната да се извършва сюнет, знаем за униженията, за побоищата, не знам обаче, защо родителите ни са останали тук, въпреки всичко. Тук отново всеки знае отговора сам за себе си, вътре в себе си. Защо си е тръгнал или защо е останал… Животът за всеки е различен, неповторим, като багрите на пеперуда. Повтарят се думите, образите, спомените…
„Еее много гадно, сигурна ли си, че поне един от родителите ти не е българин? Много жалко! –Не, ми май не са…жалко да…” – разговор на улицата между 5 годишни момичета.
90-те години минаха в борба за хляба, буквален и преносен смисъл. Линията на разделение не бе така натрапчиво очертана, но границите й прилежно се спазваха.
Все повече от нас търсят изход в чужбина, тук и хляба е малко, а разделението голямо. Тук продължава да се гледа първо по признак име, после по- всичко останало. Разбирането за „ние и вие”, „нашите и вашите”, българите, турците, циганите и останалите …. Разбирането за делението ще остане, още дълго ще остане, защото ние се раждаме с него, възпитават ни с него, учат ни на него.
Всяко едно дете, всеки един ученик от малцинствата се е срамувал или най – малкото се е чувствал неловко в часовете по история, написана от поредните знайни и не знай автори, чиято идея е може би да се наложи като теория, че сегашното турско малцинство в България е виновно за годините владичество и трябва да му бъде потърсена отговорност….
Дали се е променило нещо от времето на учителката в Сърница и Плевен, които бяха споменати по-горе …. Истината я знае всеки един от нас.
Нека да се върнем на момчето и дядото участвал в сблъсъците в Медовец. Какво направи той ли… отдалечи се от стареца, но не го изхвърли, не го нагруби, но и не разговаряше с него както преди. Защо ли? Защото раните на дядото от душата му бяха изписани върху лицето му, болните му крака, с всяка болезнена крачка връщаха за нанесените от него удари.
Бог, съдба, природа… или възмездие, никои не може да каже, ала на въпроса дали стареца се разкайва за стореното- като че ли не.
Колкото до момичето с поруменелите от срам бузи в учебната аудитория, спомни си за времената, когато беше в 10 клас и учителката й по литература я накара да се изправи, за да даде обяснение :”Каква туркиня си ти? Никаква туркиня не си! Ти си българска!” След толкова години как реагира в университета ли- крещеше, за пореден път крещеше отвътре, но пред другите и думичка не каза, освен „Благодаря…“
Това сме ние – децата на възродителния процес, децата на една не отминала епоха. Дали този процес ще приключи някога едва ли ние ще узнаем отговора. Ние пораснахме, различни, но пораснахме.
< Önceki | Sonraki > |
---|