Сирийският прозорец

Васил Маргаритов

Сирия е като прозорец, през който може да се гледа бъдещето. Разните наблюдатели обаче виждат различни неща и всеки тълкува посвоему опасностите и облагите, които го очакват. И все пак има общи настроения, които се настаняват трайно в медийното пространство и въздействат на световната публика. Такова е например усещането, че Сирия е повече символ, отколкото държава – но не само заради собствената си съдба, а заради трагедията на цял един регион. Защото нестабилният Близък Изток и Сирия вече са едно и също нещо; защото от сирийския възел се нагънаха цели пластове в геополитическия спектър; защото заради Сирия са на път да се установявят нови баланси между световните сили; и не на последно място – защото Сирия е крайъгълният камък за мира в най-малко три континента.

Но преди всичко Сирия ни кара да си припомним за отминали войни – и сякаш най-вече за Първата световна. Напоследък някои анализатори взеха да подхвърлят сравнения дори с 30-годишната война от 1618 до 1648 год. Основанията за това са, че с конфликтите от Арабската пролет и опитите за свалянето на Башар Асад има вероятност да настъпи краят на модела на международните отношения, установен с Вестфалския мирен договор и продължил почти четири века до наши дни. Само че (както често става в световната история) ясният край на един процес не винаги означава, че има увереност и консенсус какво да е новото, което ще го замести.

Това с особена сила важи за събитията в и около Сирия през последните 6 години. Ясно е, че тази държава вече няма да е същата. Ясно е, че остана една-единствена спокойна (засега) мюсюлманска държава – Иран, и то благодарение на ролята на Русия. В същото време нестабилността и миграцията (външна и вътрешна) продължават да са ежедневие в Либия, Йемен, Ливан, Ирак и Афганистан, а Турция, Катар и Саудитска Арабия вече дори не крият пряката си ангажираност в конфликтите и кръвопролитията. Към всичкия този хаос не бива да се забравят и недържавните образувания – ИДИЛ, Ал-Нусра, Ахрар Ал-Шам и всякакви други подобни, които нямат никакво намерение да приберат оръжията си и да се откажат от по-нататъшни сблъсъци. Незаобиколим фактор са и десетките милиони кюрди, разпръснати в четири-пет околни държави, голяма част от които са отлично обучени бойци и чиято историческа заявка за признание и независимост все по-трудно може да бъде игнорирана. И няма нищо по-естествено от това, че от такъв клокочещ вулкан изтичат горещи мигрантски вълни към най-богатите икономики в Европа – та и къде другаде да отидат? А кой и как ги насочва или възпира е съвсем отделен въпрос.

Така че събитията имат инерция и логика, често в притиворечие с нашите очаквания и желания. Така например съвсем наскоро станахме свидетели на поредното автономно разбирателство между великите сили с достатъчно добра дипломатическа подготовка, защото то почти веднага бе подкрепено от Съвета за сигурност на ООН. В специално обръщение от Кремъл руският президент Путин обяви, че в телефонен разговор с Барак Обама е постигнато споразумение за прекратяване на огъня в Сирия, считано от 27 февруари 2016 год., но – внимание – не и спрямо терористичните организации, "признати за такива от Съвета за сигурност на ООН. Те се изключват напълно от режима за прекратяване на бойните действия и ще продължим да нанасяме удари по тях."

Има и още две интересни подробности от това комюнике – намеква се за парламентарни избори в Сирия, предварително обявени за 13 април 2016 год., както и за съвместно картографиране на някои райони от територията на страната. Има ли някой, който да не е наясно кога на територия на трета държава се планира топографско заснемане? И има ли някой, който да не е разбрал, че се задвижва някакъв механизъм за далечно планиране и затова има нужда от известно регулиране на напрежението, за да може работата да се свърши в по-спокойна обстановка и с по-малко жертви? Опитът обаче показва, че такива договорки като правило са затишие пред буря и изобщо не означават траен изход от кризата.

По подобен начин бе предотвратена и мащабната военна операция, планирана за август – септември 2013 год. Тогава САЩ и Русия отново се разбраха, инвазията се отложи – но да не би случайно да настъпи мир? Не – по-скоро с такива стъпки се цели намаляване на интензивността на конфликта и кръвопролитията, докато се очертаят новите насоки за разбирателство между големите световни играчи. Вече всички сякаш са се примирили, че умиротворяването на региона няма как да е бързо и лесно и че ще отнеме години – защото такъв е горчивият човешки опит. Освен това предизвикателството наистина е глобално – става въпрос за сфери на влияние от Мароко до Техеран и от Крим до Брюксел.

Тук е мястото да упоменем още две подценявани опасности, и двете заради жизнения край на двама застаряващи управници. Преди всичко (на западния фланг на Магреба) Алжир е готов всеки момент да се взриви, особено след втория инсулт на президента Абделазис Бутефлики, а дестабилизацията в Средна Азия може би ще избухне от Ферганската долина край река Сърдаря (а не от Ташкент), като събитията там вероятно ще се катализират от смъртта на Ислам Каримов, понеже няма подготвен приемник. Така че Исламското движение на Узбекистан (ИДУ), което на практика е филиал на Ислямска държава, скоро ще влезе в полезрението на света като сериозна и често забравяна заплаха. Но такива са реалностите – за половината свят досегашната глобална схема е изчерпана като възможност за съществуване – и затова започват опитите да се пишат нови страници в историята. Само че подобни чернови обикновено са изпълнени с насилие и със съответното кърваво-червено мастило, а развоят, който в момента наблюдаваме, прилича именно на такъв.

Но да се върнем към Сирия, която засега е в епицентъра на голямото изпитание. Прекрояването на района е в ход и промяната на съществуващите граници изглежда все по-вероятна. Само че политическата география е като пъзел и обикновени механични размествания са почти невъзможни. Сътресението се предава към най-близките съседи, а и по-нататък по веригата – така че в случая към нас жегата ще идва от юг, откъм Турция.

Впрочем южната ни съседка се оказа в сложна ситуация и много хора се питат защо Анкара не използва други средства от дипломатическия арсенал. Една от причините е, че вече са разходвани много средства и вложителите искат да си ги върнат. Нека да припомним – Турция създаде специално звено за планиране, което осъществяваше всякакви инициативи от най-първите събития на арабската пролет, започнала в Тунис, та през Либия и Египет – чак до настоящите събития в Сирия. Формите за въздействие и намеса бяха най-разнообразни, но при всички случаи – скъпоструващи. Срещат се оценки за около 20 милиарда долара, но те най-вероятно ще се окажат занижени.

Залогът, следователно, не е никак малък, а зад тези пари стоят съответните лобита и интереси, които очакват определени и предварително зададени резултати. Някои от тях може и да се случат, други ще се окажат напълно неизпълними – но това е отделен въпрос. Важното е, че със сроковете всичко се обърка, както става почти винаги – даже и с най-пунктуално разработените планове. Впрочем именно с пунктуалните планове, защото историята не чете папки и стратегии. Тя се развива по нейни правила и закони, сложни и многопластови, така че и най-силните правителства могат да влияят само в определени рамки на такива процеси. В случая с Турция замислената комбинация беше прекалено амбициозна, за да успее. Арабският свят не би приел един нов халифат с център Анкара – и то не само по политически причини. И понеже това беше ясно априори, то бяха предприети флиртове с онези кръгове, които воюват за друг халифат и дори си избраха халиф – ал-Багдади – който миналата година бе убит и тогава си избраха друг – ал-Афри – така че през призмата на тези събития в ислямския свят назряват изключително важни промени и те вълнуват мюсюлманите в целия свят, включително в ЕС и у нас.

Междувременно обаче Турция загуби доверие като предвидим партньор и то поради няколко причини. Една от главните е именно отношението спрямо пресидента Башар Асад. Преди време г-н Ердоган беше изключително близък с него – дотолкова, че ходеха заедно на семейни почивки. И ето че в един момент турското правителство се присъедини към хора на онези, които обявиха Асад за кървав тиранин и призоваха да бъдe свален от власт. Нещо повече – на турска територия бяха построени лагери и набързо бяха приети над милион бежанци. На всички тях бе обяснено, че ще почакат няколко месеца, докато правителството в Дамаск се смени, след което всички спокойно и мирно ще се завърнат по домовете си и добросъседските отношения ще се възстановят. Сметките обаче се объркаха. Редовната сирийска армия се оказа костелив орех – и то преди Русия да се включи с пряка военна помощ.

Последваха още няколко непремерени ходове – сваляне на руски самолет, обстрел през границата с далекобойна артилерия на кюрдски позиции на сирийска територия, настояване за буферна зона за сигурност и спекулиране с милиардната помощ за издръжката на бежанците. В същото време престоят на толкова мигранти на турска територия се превръща в проблем за сигурността на самата Турция, понеже и на тях им е станало ясно, че няма как да се върнат спокойно и мирно по домовете си. Затова те обръщат поглед на северозапад – а това означава натиск върху нашите южни граници. Напрежение ще има и по крайбрежието ни, защото линията на противопоставяне между натовски и ненатовски държави минава под носа ни в Черно море. Трудности ще имаме и в съгласуване на действията си с Брюксел, защото европейския елит още не е решил какво да прави с провала на документите от Лисабон, Шенген и Дъблин.

А предупреждения за изпитанията, които ни очакват, в никаква степен не липсват. Може би това е единственото достойнство в националния ни медиен обмен – че все пак дискусия има и дори поляризираните мнения могат да се чуят. Ето например извадка от статия на проф. А. Пантев само отпреди няколко дни: "В момента поради новото си усърдно подчинение на нова велика сила ние често изглеждаме доста смешно. Бидейки русофоби в официалната си политика, не си даваме сметка, че американците и руснаците се разбират, когато решат и имат интерес, а ние оставаме накрая отблъснати и от двете страни. Без да се правя на пророк и на Касандра, съм казвал неведнъж, че тези, които са ни поощрявали да се конфронтираме и да се съпротивляваме на Русия, в крайна сметка – особено в двата световни военни конфликта, са се разбирали помежду си и са ни гледали с еднакво презрение тогава, когато амплитудата на нашето нагаждачество временно се е насочвала към по-силния, който по-късно се оказва победен..." (http://duma.bg/node/118741)

И за да няма обвинения в несъществуваща партийна пристрастност, нека приведем (дори само за илюстрация) един скандален цитат и от Пол-Крейг Робъртс, американски финансист, бивш съветник на президента Рейгън, който от 1981 г. до 1982 г. заема поста помощник-секретар на Министерството на финансите на САЩ: "Единствената надежда за България е да напусне ЕС, да затвори американското посолство и да стане съюзник на Русия. Богатството на Западния свят е основано на плячкосване на други страни. Разграбвайки ресурсите на страните от Третия свят, Западът сега плячкосва собствените си – Латвия, Гърция, Ирландия, България, като следващите на ред са Украйна, Италия, Испания и Португалия." (http://www.segabg.com/replies.php?id=264785)

Така че засега това се вижда от сърцето на тръпнещия Балкански полуостров – през тътена и отблясъците на сирийската криза. Вижда се отчайващата ни неподготвеност. При това неподготвеност не само за политически действия с далечен хоризонт, но неподготвеност дори за дискусия, за изслушване на крайни мнения и за търсене на верния тон в националната позиция. Което няма да е лесно, защото сме в сложна ситуация, но именно заради сложността си такъв процес изисква специални старания и усилия. Но докато се ослушваме и разсейваме, няма как да започнем. И така ще е, докато най-сетне не осъзнаем, че не сме в периферията, а в пълзящия обсег на една много вероятна и може би вече започнала нова и изнурителна 30-годишна война.